Скитница

Глава 23Изповед

Сянката беше огромна и безформена. Стоеше надвесена над мен и се поклащаше близо до лицето ми. Мисля, че поисках да изкрещя, но от гърлото ми не излезе звук, а само някакво едва чуто скимтене.

— Шшт, аз съм — прошепна Джейми. От раменете му се изтърколи нещо обемисто и тупна меко на пода. Сега вече можех да видя истинската му дребна фигура на фона на лунната светлина. Успях да поема няколко малки глътки въздух, като се държах за гърлото.

— Извинявай — прошепна той и седна в края на дюшека. — Мисля, че постъпих доста глупаво. Постарах се да не събудя доктора, а не се замислих, че мога да те изплаша. Добре ли си? — Потупа ме по глезена, защото беше най-близо до него.

— Разбирам — казах аз. Все още трудно си поемах дъх.

— Съжалявам — прошепна отново той.

— Какво правиш тук, Джейми? Не трябваше ли да си заспал?

— Затова съм тук. Нямаш представа как хърка чичо Джеб. Не можах да издържа повече.

Отговорът му не ми се стори много логичен.

— Не спиш ли обикновено с Джеб?

Джейми се прозя и се наведе, за да развърже навитата на руло постелка, която беше оставил на пода.

— Не, обикновено спя с Джаред. Той не хърка. Но на теб това ти е известно.

Така беше.

— Защо тогава не спиш в стаята на Джаред? Страх ли те е да спиш сам? — Не бих го укорила за това. Тук почти постоянно изпитвах ужас.

— Да се страхувам? — рече обидено той. — Не. Това е стаята на Джаред и моята.

— Какво? — извиках аз, едва поемайки си дъх от изненада. Джеб ме е сложил да спя в стаята на Джаред? Не можех да повярвам. Джаред щеше да ме убие. Не. Първо щеше да убие Джеб, а после и мен.

— Тази стая е и моя. И аз казах на Джеб, че можеш да се настаниш в нея.

— Джаред ще побеснее — прошепнах аз.

— Мога да правя в стаята си каквото си поискам — възрази решително Джейми, но после прехапа устни. — Няма да му казваме. Не е нужно да знае.

— Добра идея — кимнах в знак на съгласие.

— Нали няма да имаш нищо против, ако спя тук? Чичо Джеб наистина хърка много силно.

— Не, няма. Но мисля, че не трябва да го правиш.

Той се намръщи, като се опитваше да не показва, че се е почувствал засегнат.

— Защо?

— Защото тук не е безопасно. Понякога през нощта идват хора, които искат да ме видят.

Очите му се разшириха от учудване.

— Така ли?

— Джаред винаги държеше пушката готова за стрелба и те си отиваха.

— Кой?

— Не знам… понякога Кайл. Но със сигурност имаше и други, които сега са все още тук.

Той кимна.

— Това е още една причина да остана. Докторът може да има нужда от помощ.

— Джейми…

— Не съм дете, Скит. Мога да се грижа за себе си.

Очевидно спорът щеше само да го накара да упорства още повече.

— Тогава поне легни в леглото — рекох, предавайки се. — Аз ще спя на пода. Това е твоята стая.

— Не е редно. Ти си гостенка.

Тихо изсумтях.

— Не, леглото си е твое.

— Няма начин. — Той се излегна на постелката и скръсти ръце на гърдите си.

Отново се убедих, че да се спори с Джейми е погрешно. Е, това можеше да се поправи, когато заспеше. Той спеше толкова дълбоко, като умрял. Мелани можеше да го пренесе, където си поиска, след като веднъж заспи.

— Можеш да използваш възглавницата ми — каза ми той и потупа тази, която лежеше редом с него.

Въздъхнах, но пропълзях върху леглото.

— Точно така — каза одобрително той. — А сега би ли ми подхвърлила тази на Джаред?

Поколебах се дали да не измъкна възглавницата, която беше под главата ми, но той скочи, пресегна се през мен и взе другата възглавница.

Отново въздъхнах.

— Докторът не хърка толкова силно — прошепна Джейми.

— Няма да ти пречи да заспиш — заявих аз.

— Изморена ли си?

— Да.

— О!

Изчаках го да каже още нещо, но той мълчеше.

— Искаше ли да ме попиташ нещо? — рекох аз.

Той не отговори веднага, но усетих, че се колебае и затова почаках.

— Ако те попитам нещо, ще ми кажеш ли истината?

Беше мой ред да се поколебая.

— Не знам всичко — опитах да се измъкна аз.

— Това ще го знаеш. Докато вървяхме с Джеб, той ми каза някои неща. Неща, които си е мислил, но не знам дали е прав.

Изведнъж усетих съвсем осезателно присъствието на Мелани. Джейми така шепнеше, че едва го чувах.

— Чичо Джеб мисли, че Мелани може да е още жива. Искам да кажа, вътре в теб.

Моят Джейми — въздъхна Мелани.

Не казах нищо и на двамата.

— Не знам дали е възможно да се случи. Възможно ли е? — Гласът му секна и долових, че се мъчи да не се разплаче. Не беше дете, за да плаче, а ето, че аз го докарах до сълзи вече два пъти в един и същ ден. Остра болка прониза гърдите ми. — Възможно ли е, Скит?

Кажи му. Моля те, кажи му, че го обичам.

— Защо не ми отговаряш? — сега Джейми наистина плачеше, но се опитваше да заглуши звука.

Аз се смъкнах от леглото, свих се в тясното пространство между дюшека и постелката и сложих ръка на потръпващите му гърди. Склоних глава върху косата му и почувствах топлите му сълзи върху врата си.

— Мелани още ли е жива, Скит? Кажи ми, моля те?

Той вероятно е инструмент. Старият може да го е изпратил точно за това. Джеб беше достатъчно умен, за да види колко лесно Джейми проникваше през защитните ми прегради. Вероятно търсеше потвърждение на теорията си и не се свенеше да използва момчето, за да го получи. Какво би направил той, когато се увери в тази опасна истина? Как ще използва информацията? Едва ли искаше да ми навреди по някакъв начин, но можех ли да бъда сигурна в преценката си? Човеците бяха лукави, измамни същества. Не можех да не се съмнявам в способността им да кроят и пъклени планове, само защото подобни неща бяха немислими за моя вид.

Тялото на Джейми се тресеше до мен.

Той страда — проплака Мелани. Мъчеше се без успех да се освободи от контрола ми.

Обаче не можех да хвърля вината върху нея, ако това се окажеше огромна грешка. Знаех кой говори сега.

— Тя обеща, че ще се върне, нали така? — прошепнах аз. — Някога да е нарушавала обещанията си?

Джейми ме прегърна през кръста и дълго време остана така притиснат до мен. След няколко минути прошепна:

— Обичам те, Мел.

— Тя също те обича. Толкова е щастлива, че си тук и си в безопасност.

Дълго време той не каза нищо и сълзите върху врата ми изсъхнаха, оставяйки след себе си тънка, солена следа.

— Всички ли са така? — прошепна след дълга пауза Джейми. Вече бях започнала да мисля, че е заспал. — Всички ли остават?

— Не — казах му с тъга аз. — Не, Мелани е специална.

— Тя е силна и смела.

— Много.

— Мислиш ли, че… — Той млъкна, за да подсмръкне: — Мислиш ли, че и татко е все още там?

Преглътнах, мъчейки се да разкарам буцата, стегнала гърлото ми. Не се получи.

— Не, Джейми. Не, не мисля така. Той не е като Мелани.

— Защо?

— Защото доведе Търсачите. Е, не той, а душата, която беше в него. Баща ти не би им позволил това да се случи, ако още беше там. Сестра ти така и не ми позволи да разбера къде е бунгалото, дълго време дори не ми позволи да разбера, че съществуваш. Не ме доведе тук, докато не се увери, че няма да ти навредя.

Твърде много информация. Едва когато престанах да говоря, си дадох сметка, че докторът вече не хъркаше. Не чувах шум от дишането му. Глупачка! — изругах се наум.

— О! — възкликна Джейми.

Зашепнах така близо до ухото му, че нямаше начин докторът да ме чуе.

— Да, тя е много силна.

Джейми се намръщи и напрегна слуха си, за да ме чуе, а после погледна през отвора към тъмния коридор. Изглежда беше осъзнал същото, каквото и аз, защото обърна лице към ухото ми и едва чуто прошепна:

— Защо го правиш? Защо не искаш да ни навредиш? Нали тъкмо това би трябвало да искаш?

— Не, не искам да ви навредя.

— Защо?

— Сестра ти и аз прекарахме… много време заедно. Тя сподели с мен чувствата си към теб. И аз… започнах… също да те обичам.

— И Джаред ли?

Стиснах за миг зъби, изненадана, че той толкова лесно направи връзката.

— Разбира се, че не бих искала с нещо да навредя и на Джаред.

— Той те мрази — каза Джейми, явно натъжен от този факт.

— Да. Всички ме мразят — въздъхнах аз. — Не мога да ги виня.

— Не и Джеб, нито пък аз.

— Може и да ме намразиш, ако се замислиш повече.

— Но ти дори не си била тук, когато са ни завладели. Ти не си заловила баща ми, майка ми или Мелани. Тогава си била в космоса, нали?

— Да, но аз съм това, което съм, Джейми. Правя това, което правят душите. Имала съм много домакини преди Мелани и нищо не ме е спирало да… отнема отново и отново нечий живот. Така живея.

— Мелани мрази ли те?

Замислих се за миг.

— Не толкова, колкото преди.

Не, изобщо не те мразя. Вече не.

— Казва, че вече не ме мрази — промълвих едва чуто аз.

— Как… как е тя?

— Щастлива е, че е тук. Толкова се радва да те види. Дори не я е грижа, че те ще ни убият.

Усетих под ръката си как Джейми се вцепени.

— Не могат! Не и ако Мелани е все още жива!

Ти го разстрои — запротестира Мелани. — Не трябваше да казваш това.

Няма да му е по-лесно, ако не е подготвен.

— Те няма да повярват в това, Джейми — прошепнах аз. — Ще си помислят, че просто съм те излъгала. Ще искат да ме убият още повече, ако им го кажеш. Само Търсачите лъжат.

Думата го накара да потрепери.

— Но ти не лъжеш. Знам го — заяви след малко.

Свих рамене.

— Няма да им позволя да те убият.

Гласът му, макар и тих като шепот, беше пълен с решителност. Замръзнах при мисълта, че той все повече се обвързва с тази ситуация и с мен. Сетих се за варварите, с които живееше Джейми. Дали възрастта му щеше да го предпази от тях, ако се опиташе да ме защити? Съмнявах се. Напрягах си мозъка, за да измисля как да го разубедя, без да предизвиквам упорството му.

Джейми заговори, преди да успея да кажа нещо. Изведнъж беше станал спокоен, като че ли отговорът му беше напълно ясен:

— Джаред ще измисли нещо. Винаги успява.

— Джаред също няма да ти повярва. Той ще бъде най-ядосан от всички.

— Дори и да не повярва, той ще я защитава, просто за всеки случай.

— Ще видим — рекох аз. Щях да намеря думата по-късно — тази за спор, която обаче нямаше да звучи като спор.

Джейми се умълча, мислеше. След време дишането му стана по-бавно, а устата му увисна отворена. Почаках, докато се уверя напълно, че е заспал дълбоко, прекрачих го и много внимателно го преместих от пода върху леглото. Беше по-тежък отпреди, но успях. Не се събуди. Оставих обратно възглавницата на Джаред на мястото й и се изтегнах на дюшека.

Е — казах си аз, — току-що се измъкнах от горещия тиган.

Обаче бях твърде уморена, за да ме интересува какво щеше да означава това утре. След секунди заспах като труп.

Когато се събудих, цепнатините на тавана бяха ярки от отразената светлина и някой си подсвиркваше.

— Най-после — рече Джеб, когато отворих очи. Обърнах се на една страна, за да го погледна. В това време ръката на Джейми се смъкна от моята. По някое време през нощта трябва да ме беше прегърнал — е, не мен, а сестра си.

Джеб се беше подпрял в скалата на входа със скръстени на гърдите ръце.

— Добро утро — поздрави той. — Наспа ли се?

Аз се протегнах, реших, че съм отпочинала достатъчно и кимнах.

— О, не ми отговаряй отново с мълчание — запротестира той и се намръщи.

— Съжалявам — прошепнах аз. — Спах добре, благодаря ти.

Джейми се размърда, чувайки гласа ми.

— Скит? — попита той.

Стана ми смешно, но същевременно се почувствах и трогната от това, че още в просъница ме беше нарекъл с това глупаво име.

— Да?

Джейми премигна и отмести с ръка разрешената коса от очите си.

— О, здравей, чичо Джеб.

— Стаята ми не ти ли хареса, момче?

— Здравата хъркаш — рече Джейми и се прозя.

— Не съм ли те научил на някои неща? — попита го Джеб. — Откога оставяш госта си, при това една дама, да спи на пода?

Джейми веднага седна в леглото и се огледа, все още неориентиран. После се намръщи.

— Не го разстройвай — казах аз на Джеб. — Той настоя да спи на постелката, но аз го преместих, докато спеше.

Джейми изсумтя.

— Мел също винаги постъпваше така.

Погледнах го, леко разтваряйки очи, за да го предупредя. Джеб се засмя. Забелязах, че имаше същия израз на готова за скок котка като вчера. Този, който показваше, че е разрешил пъзела. Приближи се и подритна дюшека.

— Вече си пропуснал сутрешните си часове. Шарън ще се разсърди, не е зле да се размърдаш.

— Шарън винаги е сърдита — оплака се Джейми, но бързо скочи на крака.

— Тръгвай, момче.

Джейми отново ме погледна, но после се обърна и изчезна в коридора.

— А сега — каза Джеб, веднага щом като останахме сами, — мисля, че е крайно време да сложим край на това глупаво пазене. Аз съм зает човек. Всички тук сме заети — прекалено заети да седим и да си играем на пазачи. Затова днес ще дойдеш с мен, докато си свърша работата.

Зяпнах от учудване. Той ме изгледа, без да се усмихва.

— Не ме гледай така ужасена — рече сърдито старецът. — Нищо няма да ти се случи. — Потупа пушката. — Домът ми не е място за бебета.

Не можех да се съглася с това. Поех бързо три пъти дълбоко въздух, за да успокоя нервите си. Кръвта пулсираше така силно в ушите ми, че едва чувах гласа му, когато заговори отново:

— Хайде, Скит. Денят ще отиде напразно.

Обърна се и бързо излезе от помещението. За момент останах като гръмката на мястото си, но после се втурнах след него. Не блъфираше — вече беше завил зад първия ъгъл. Затичах се след него, ужасена от мисълта, че мога да налетя на някой друг в това явно населено крило. Настигнах го преди да успее да стигне голямото кръстовище на тунелите. Той дори не се обърна да ме погледне, когато забавих ход и тръгнах редом с него.

— Време е да се засажда североизточното поле. Първо трябва да обработим почвата. Надявам се, че няма да имаш нещо против, ако си изцапаш ръцете. Като приключим, ще ти бъде дадена възможност да се изкъпеш. Имаш нужда от това. — Той смръкна нарочно с нос и се засмя.

Усетих как вратът ми почервеня, но реших да не обръщам внимание на последната част.

— Нямам нищо против да си изцапам ръцете — казах тихо аз.

Доколкото си спомнях, празното североизточно поле се падаше встрани. Може би щяхме да работим сами.

Когато стигнахме пещерата, подобна на голям площад, започнахме да минаваме покрай хора. Всички ни гледаха гневно, както обикновено. Повечето ми бяха вече познати: жената на средна възраст с дългата, прошарена плитка, която бях видяла вчера да работи с поливачите. С нея беше ниският мъж със закръгления корем, оредялата коса и червените бузи. Атлетичната жена с карамелен цвят на кожата беше същата, която се беше навела да си връзва обувката, когато за пръв път се бях появила тук през деня. Тук беше още една тъмнокожа жена с дебели устни и сънливи очи, която бях видяла в кухнята да стои близо до двете чернокоси деца, може би беше тяхна майка? Минахме и покрай Маги. Тя изгледа сърдито Джеб и извърна лицето си от мен. Минахме покрай блед мъж с болнав вид и бяла коса, за когото бях сигурна, че не съм виждала преди. После минахме и покрай Иън.

— Здравей, Джеб — поздрави бодро той. — Къде си тръгнал?

— Ще прекопаваме източната нива — промърмори Джеб.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Нека и от теб да има някаква полза — отвърна сърдито старият.

Иън прие това за съгласие и тръгна след мен. Почувствах, че ме полазват тръпки, когато усетих погледа му върху гърба си.

Минахме покрай един млад мъж, който може би беше с доста години по-голям от Джейми — черната му коса стоеше над матовото чело като стоманена вълна.

— Здравей, Уес — поздрави го Иън.

Уес ни изгледа мълчаливо, докато минавахме. Иън се присмя на изражението му. Минахме и покрай доктора.

— Здрасти, докторе — рече Иън.

— Иън — кимна му докторът. В ръцете си държеше голям къс тесто. Ризата му беше посипана с тъмно, грубо брашно.

— Добро утро, Джеб. Добро утро, Скит.

— Добро утро — отвърна старият.

Смутено кимнах.

— Ще се видим по-късно — рече докторът и побърза да се отдалечи с товара си.

— Скит, а? — рече Иън.

— Аз го измислих — каза му Джеб. — Мисля, че й подхожда.

— Интересно — задоволи се да каже само Иън.

Най-после стигнахме североизточната нива, където надеждите ми се оказаха напразни. Тук имаше повече хора, отколкото из коридорите — пет жени и деветима мъже. Всички спряха работа и, естествено, се вгледаха сърдито в мен.

— Не им обръщай внимание — каза ми тихо Джеб.

Последва собствения си съвет и се приближи до купчина сечива, опрени до най-близката стена, преметна пушката през рамо и взе една кирка и две лопати.

Почувствах се съвсем уязвима, когато го видях, че се отдалечава. Иън беше само на крачка зад мен — чувах дишането му. Другите наоколо продължаваха да ме гледат враждебно с инструменти в ръце. От вниманието ми не убягна, че кирките и мотиките, с които разкопаваха земята, лесно можеха да се забият в тялото ми. По израженията на лицата на някои от тях останах с впечатлението, че подобна идея минаваше не само през моята глава.

Джеб се върна и ми подаде една лопата. Хванах гладката й, изтъркана от употреба дървена дръжка, за да усетя тежината й. След като бях видяла как кръвожадно ме гледаха хората, ми беше трудно да не мисля, че това нещо можеше да се използва и за оръжие. Но се съмнявах, че бих го вдигнала като такова, дори и за да парирам нечий удар.

Джеб даде кирката на Иън. Острият, черен метал изглеждаше страховито в ръцете му. Трябваше да упражня цялата си воля, за да не отскоча встрани.

— Хайде да се заемем със задния ъгъл.

Джеб поне ме отведе там, където имаше най-малко хора в дългата, огряна от слънцето пещера. Накара Иън да разбие с кирката твърдата, спечена почва пред нас. Аз раздробявах с лопатата по-големите буци пръст, а Джеб вървеше след мен и ги разбиваше на ситна, готова за използване пръст с лопатата си. Когато наблюдавах как потта започна да се стича по светлата кожа на Иън — той свали ризата си няколко секунди, след като беше изложен на силната отразявана от огледалата светлина — и като чувах как Джеб пухти след мен, реших, че са ми дали най-лесната работа. Исках да правя нещо по-трудно, нещо, което да отвлича вниманието ми от движенията на другите хора. Непрекъснато се стрясках и се свивах от тях.

Не можех да върша работата на Иън. Нямах такава силна ръка, такива мускули, каквито бяха нужни, за да забивам кирката в твърдата почва. Обаче реших да правя колкото е възможно повече, за да помогна на Джеб, като разбивах буците на по-дребни парчета преди да продължа напред. Това помагаше до известна степен — очите ми бяха заети и това така ме умори, че трябваше да се съсредоточа изцяло върху работата. От време на време Иън ни носеше вода. Безразличието, изписано на лицето му, не ме успокояваше. Не искаше ли вече да ме убие? Или просто изчакваше да се появи такава възможност? Водата тук винаги имаше странен вкус — миришеше на сяра и беше застояла, обаче сега вкусът й ми се струваше по-подозрителен. Опитах се колкото е възможно повече да не обръщам внимание на параноята.

Работех енергично, за да не мисля за нищо. Не забелязах кога стигнахме края на последния ред. Спрях, едва когато Иън престана да работи. Изправи се, вдигна кирката с две ръце и ставите му изпукаха. Аз се отдръпнах по-далеч от вдигнатата кирка, но той не ми обърна внимание. Огледах се и видях, че всички също са преустановили работа. Хвърлих поглед към току-що преобърнатата почва, подравнена по протежение на целия под, и разбрах, че нивата е прекопана.

— Добра работа — похвали на висок глас Джеб цялата група. — Утре ще я засеем и полеем.

Помещението се изпълни с тих говор и подрънкване на инструменти, които отново бяха отрупани край стената. Някои от разговорите бяха съвсем непринудени, други все още напрегнати заради мен. Иън протегна ръка, за да вземе лопатата ми и аз му я подадох, усещайки как и без това лошото ми настроение съвсем ме завладя. Не се съмнявах, че в това „ние“ Джеб беше включил и мен. Утре щеше да бъде също толкова трудно, колкото и днес.

Погледнах тъжно към стареца, който гледаше в моята посока. В усмивката му имаше нещо, което ми подсказваше, че е наясно какво мисля. Не само предполагаше, че ми е неприятно, но и се забавляваше с това. Моят побъркан приятел дори ми намигна. Отново реших, че това е най-доброто, което мога да очаквам от приятелството с хората.

— Ще се видим утре, Скит — провикна се Иън от другия край на пещерата и се засмя.

Всички ме изгледаха.