Скитница

Глава 46Заобиколена

Джейми се опита да седне в леглото.

— Спокойно, момче. Как се чувстваш? — Иън натисна раменете му към дюшека.

— Чувствам се… съвсем добре. Защо са тук всички? Не помня…

— Беше болен. Не мърдай, за да те излекуваме докрай.

— Може ли да пийна малко вода?

— Разбира се, момче. Заповядай.

Докторът се взираше с невярващи очи в Джейми. Аз не можех да говоря, защото гърлото ми се беше стегнало от радост.

— Това е от „Без болка“. Усещането е чудесно.

— Защо Джаред държи така Шарън? — обърна се шепнешком Джейми към Иън.

— Тя е в лошо настроение — отвърна му също така тихо той.

— Стой абсолютно неподвижен, Джейми — предупреди го докторът. — Ще се опитаме да… почистим раната ти. Става ли?

— Добре — съгласи се малко неуверено Джейми. Беше забелязал скалпела в ръцете на доктора и го гледаше с тревога.

— Кажи ми дали ще почувстваш нещо — каза докторът.

— Ако те боли — поправих го аз.

Само с едно бързо движение докторът умело прекара леко скалпела през засегнатата кожа. И двамата погледнахме Джейми. Гледаше право в тъмния таван.

— Усещането е странно — каза той. — Но не чувствам болка.

Докторът кимна като че ли на себе си и направи още един напречен разрез със скалпела. От раната потече червена кръв, примесена с гной.

Веднага, след като докторът отдръпна ръката си, напръсках обилно с „Почисти“ кървавите напречни нарези. Когато спреят стигна до тях, изтичането на гнойта постепенно спря и тя започна да се отдръпва, като отмивана от силна струя вода. Направо се стопи. Чувах как докторът диша тежко до мен.

— Гледай ти!

Напръсках раната още веднъж за по-сигурно. Тъмночервеното по кожата около раната вече го нямаше. Остана само нормалният червен цвят на човешка кръв, която продължи да изтича.

— Добре, а сега с „Излекувай“ — прошепнах аз. Намерих нужния флакон и напръсках през малкото чучурче нарезите върху кожата. Видя се как безцветната течност проникна дълбоко в раната и кръвта спря да тече. Излях половината от флакона в раната, което със сигурност беше два пъти повече от нужното количество. — Добре, а сега, докторе, притисни ръбовете на нарезите. — Докторът не отвърна нищо, въпреки че устата му продължаваше да е широко отворена. Направи каквото му казах, притискайки нареза и с двете си ръце.

Джейми се засмя.

— Гъдел ме е.

Докторът опули очи.

Аз размазах „Запечати“ по целия разрез с форма на буквата Х, наблюдавайки с голямо задоволство как ръбовете се съединиха и станаха бледорозови.

— Мога ли да погледна? — попита Джейми.

— Остави го да се надигне, Иън. Почти приключихме.

Джейми се повдигна на лакти. Очите му горяха от любопитство. Потната му, мръсна коса се беше сплъстила върху главата. Изглеждаше странно редом със здравия цвят на кожата му.

— Виж, сега ще сложа от това — казах аз и втрих шепа от искрящата пудра върху нарезите. — Така белегът ще стане почти незабележим, като този. — Показах му белега на ръката си.

Джейми се засмя.

— Ама нали белезите от рани впечатляват момичетата? Откъде взе това нещо. Скит? Фантастично е.

— Джаред ме взе със себе си на акция.

— Сериозно? Това е страхотно.

Докторът докосна блестящата пудра върху дланта ми и поднесе пръстите към носа си.

— Трябваше да я видиш — обади се Джаред. — Беше невероятна.

Изненадах се, че гласът му прозвуча така близо до мен. Моментално се извърнах и за миг успях да зърна огненочервената коса на Шарън да напуска стаята, следвана по петите от Маги.

Колко жалко. И колко плашещо. Да си изпълнен с такава злоба, че да не можеш да се зарадваш дори на излекуването на едно дете… Как са могли да стигнат до това положение?

— Тя влезе направо в една болница, приближи се до извънземното там и без да й мигне окото поиска да й излекуват раните. После, когато не я наблюдаваха, ги обра до шушка! — Джаред се постара да разкаже случилото се по най-вълнуващия начин. Това явно се хареса на Джейми и той се ухили до уши. — Излезе оттам с толкова много лекарства, че дълго време ще има за всички ни. Дори махна с ръка на негодницата зад бюрото и си замина — продължи засмян Джаред.

Аз не бих могла да направя това за тях — каза внезапно натъжила се Мелани. — Ти ще си от по-голяма полза за тях, отколкото аз.

Шшт — накарах я да замълчи. Не беше време да съжалява и да ревнува, а само да се радва. — Без теб нямаше да бъда тук и нямаше да мога да им помогна. Ти също го спаси.

Джейми ме гледаше с широко отворени очи.

— Е, не беше чак толкова вълнуващо — казах му аз. Той взе ръката ми и аз стиснах неговата. Сърцето ми преливаше от благодарност и обич. — Беше много лесно. В края на краищата, и аз съм една негодница.

— Не исках да… — започна да се извинява Джаред.

Само му се усмихнах и махнах с ръка.

— Как обясни белега върху лицето си? — попита докторът. — Не се ли зачудиха защо не си…

— Разбира се, раните ми трябваше да са пресни. Взех мерки да не им давам поводи за подозрение. Казах им, че съм паднала с нож в ръка — отвърнах аз и побутнах с лакът Джейми. — Може да се случи на всеки.

Сега направо се чувствах на седмото небе. Всичко около мен имаше някакво вътрешно излъчване — дрехите, лицата и дори стените. Хората вътре и извън стаята започнаха да разговарят, да задават въпроси, но този шум само гъделичкаше ушите ми, като ехото след удар по камбана, като някакво трептене във въздуха. Нищо не ми изглеждаше истинско, освен малкия кръг хора около мен, които обичах. Джейми и Джаред, и Иън, и Джеб. Дори докторът беше част от този чудесен момент.

— Пресни рани ли? — попита рязко Иън.

Погледнах го изненадана от внезапния гняв в гласа му.

— Налагаше се. Трябваше да скрия белега си и да се науча как да излекувам Джейми.

Джаред вдигна лявата ми китка и погали с пръст бледата, розова линия на няколко сантиметра над нея.

— Беше ужасно — каза той, ставайки изведнъж сериозен. — За малко да си отсече ръката. Помислих си, че никога повече няма да може да я използва.

Очите на Джейми се разшириха от ужас.

— Порязала си се сама?

Отново стиснах ръката му.

— Не се вълнувай. Не беше чак толкова зле. Знаех, че бързо ще я излекуват.

— Трябваше да я видиш — повтори тихо Джаред и продължи да гали ръката ми.

Иън прекара леко пръсти по бузата ми. Стана ми приятно и аз се опрях на ръката му, а той я остави там. Запитах се дали се дължеше на „Без болка“, или просто радостта от спасението на Джейми ме караше да чувствам всичко наоколо така ведро и излъчващо топлина.

— Вече никога повече няма да участваш в акции — рече тихо Иън.

— Напротив, отново ще излиза навън — възрази Джаред, повишавайки глас от изненада. — Иън, тя беше направо феноменална. Трябваше да я видиш, за да разбереш. Тепърва започвам да съзирам откриващите се възможности…

— Възможности ли? — ръката на Иън се плъзна по врата ми към рамото. Придърпа ме към себе си, отдръпвайки ме от Джаред. — И каква цена ще трябва да заплати тя? Оставил си я почти да си отреже ръката, така ли? — Той стисна още по-силно ръката ми.

Ядът и обзелото ме хубаво чувство бяха несъвместими.

— Не, Иън, не беше така — казах аз. — Идеята беше моя. Налагаше се да го сторя.

— Разбира се, че е била твоя — изръмжа Иън. — Ти си готова на всичко… Не знаеш граници, когато става въпрос за тези двамата. Но Джаред не би трябвало да ти позволи да…

— Какъв друг начин можеше да има, Иън? — възрази Джаред. — Ти имаше ли по-добър план? Мислиш ли, че щеше да бъде по-щастлива, ако не се беше наранила, но Джейми загинеше?

Свих се при тази ужасяваща мисъл. Когато отговори, тонът на Иън не беше толкова враждебен:

— Не, но не мога да разбера как си могъл да стоиш там и да я наблюдаваш да прави това със себе си. — Поклати възмутен глава, а Джаред сведе очи. — Кой мъж би…

— Практичният мъж — прекъсна го Джеб. Всички вдигнахме очи. Джеб се беше изправил зад нас с голяма картонена кутия в ръце. — Тъкмо затова Джаред го бива най-много, когато трябва да се снабдим с нещо. Защото може да прави това, което е нужно или да наблюдава какво трябва да се направи. Дори и когато е по-трудно да наблюдаваш, отколкото да го направиш. Знам, че сега е по-близо до времето за закуска, отколкото за вечеря, но си рекох, че може би някои от вас не са яли от дълго време — продължи Джеб, сменяйки най-безцеремонно темата. — Гладен ли си, момче?

— Ами… не съм сигурен — призна Джейми. — Усещам някаква празнина отвътре, но чувството не е… неприятно.

— Това е от „Без болка“ — обясних аз. — Трябва да ядеш.

— И да пиеш — обади се докторът. — Имаш нужда от течности.

Джеб остави кутията върху матрака.

— Рекох си, че може би трябва да го отпразнуваме. Бръкни вътре.

— Ама, че вкуснотии! — извика Джейми, докато ровеше из сухите храни, каквито обикновено използват туристите. — Спагети. Чудесно.

— Чипсове с вкус на пиле с чесън — каза Джеб. — Чесънът много ми липсва, въпреки че съм сигурен, че миризмата му не липсва на никого. — Той се засмя.

Джеб се беше подготвил с бутилки с вода и няколко примуса. Хората започнаха да се събират около нас, притиснати плътно в малкото помещение. Стоях между Джаред и Иън, а Джейми седна в скута ми. Въпреки че беше твърде голям за това, той не протестира. Изглежда беше разбрал колко голяма нужда имахме и двете от това. Мел и аз трябваше да почувстваме, че е жив и здрав и че е в ръцете ни.

Кръгът около нас постепенно се разшири и обхвана цялата събрала се за късна вечеря група, превръщайки и нея в едно семейство. Всички чакаха търпеливо Джеб да приготви изненадващите лакомства. Страхът беше заменен от облекчение и добри новини. Дори Кайл, притиснат от другата страна на брат си, не беше нежелан в този кръг.

Мелани доволна въздъхна. Усещаше топлината на момчето в скута ми и се докосваше до мъжа, които продължаваше да гали ръката ми. Дори не се ядоса, че Иън беше сложил ръка на рамото ми.

Ти също си под въздействието на „Без болка“ — подразних я аз.

Мисля, че не е от „Без болка“. Не и за двете.

Права си. Това е повече, отколкото съм имала някога.

И много от онова, което съм загубила.

Какво правеше тази човешка любов много по-желана за мен от любовта към себеподобните ми? Дали защото беше неповторима и много капризна? Душите предлагаха любов и еднакво отношение за всички. За по-голямо предизвикателство ли копнеех? Тази любов беше нещо несигурно, в нея нямаше твърди и стриктни правила. Тя можеше да се дава безплатно, както в случая с Джейми, да се печели в продължение на дълго време и с упорита работа, какъвто беше случаят с Иън, или да бъде напълно и сърцераздирателно непостижима като с Джаред.

Или по някакъв начин беше просто по-добра? Може би пък тъкмо, защото тези хора можеха така силно да мразят, другата крайност беше да могат така силно и пламенно да обичат? Не знаех защо така отчаяно копнеех за нея. Знаех единствено, че сега я имам, че си е струвало да поема докрай риска и мъките, за да я заслужа. Беше нещо по-хубаво, отколкото си бях представяла. Беше всичко.

След като храната беше приготвена и изядена, късният или по-скоро ранният час се отрази на всички ни. Хората започнаха да напускат претъпканата стая и да се отправят към леглата си. Когато си тръгнаха, имаше повече място.

След като стаята се поопразни, тези, които останаха, се разположиха по-удобно. Постепенно всички полегнаха. Главата ми беше положена върху корема на Джаред, а ръката му от време на време галеше косата ми. Лицето на Джейми беше върху гърдите ми, а ръцете му бяха обвили врата ми. Едната ми ръка го беше прегърнала през раменете, главата на Иън използваше за възглавница корема ми, а той държеше другата ми ръка притисната до лицето си. Усещах дългите крака на доктора, протегнати до моите. Обувката му опираше в бедрото ми. Чувах го да похърква. Може би дори докосвах и Кайл някъде.

Джеб се беше проснал върху леглото. Оригна се и Кайл се засмя.

— Нощта се оказа по-хубава, отколкото я бях замислил. Харесва ми, когато песимизмът не се оправдава — каза замислен той. — Благодаря ти, Скит.

— М-м-м — въздъхнах в просъница аз.

— Следващия път, когато тя участва в акция… — чух Кайл да казва някъде от другата страна на Джаред, но прекъсна изречението по средата с широка прозявка — следващия път, когато тя участва, идвам и аз.

— Тя няма да излиза повече — обади се Иън и почувствах как тялото му се стегна.

Погалих го с ръка по лицето, опитвайки се да го успокоя.

— Не, разбира се — промърморих аз. — Нямам намерение да ходя никъде, ако не се налага. Нямам нищо против да си стоя тук.

— Не казвам, че трябва да те държим като затворник, Скит — обясни раздразнен Иън. — Що се отнася до мен, можеш да ходиш където си поискаш. Да тичаш по магистралата, ако това ти харесва. Но не и да участваш в акция. Говоря за безопасността ти.

— Ние имаме нужда от нея — обади се Джаред с по-твърд глас, отколкото ми се искаше да го чувам.

— Преди се справяхме добре и без нея.

— Добре ли? Джейми щеше да умре, ако не беше тя. Може да ни донесе неща, които никой друг не би могъл.

— Тя е личност, Джаред, а не инструмент.

— Знам. Не съм казал подобно нещо…

— Аз пък бих казал, че всичко зависи от Скит — прекъсна спора Джеб тъкмо в момента, когато възнамерявах да се намеся.

— Не можеш да я оставиш тя да решава, Джеб — възрази Иън.

— Защо да не може? Струва ми се, че тя може да мисли самостоятелно. Твоя работа ли е да вземаш решения вместо нея?

— Ще ти кажа защо не — рече сърдито Иън. — Скит?

— Да, Иън?

— Искаш ли да излизаш навън, за да участваш в акции?

— Разбира се, ако мога да помогна.

— Не те попитах това, Скит.

Не отговорих веднага и се опитах да си припомня въпроса му, за да видя какво не бях разбрала.

— Виждаш ли, Джеб? Тя никога не взема под внимание собствените си желания, собственото си щастие, дори собственото си здраве. Ще направи всичко, което поискаме от нея, дори и ако то я убие. Не е честно да искаме от нея неща така, както ги искаме между нас. Когато от нас се иска нещо, ние не отговаряме веднага, защото мислим и за себе си. Тя не го прави.

Настъпи мълчание. Никой не отговори на Иън. Тишината се проточи, докато накрая се почувствах принудена да заговоря:

— Това не е вярно — обадих се аз. — Мисля непрекъснато и за себе си. И аз… искам да помогна. Това няма ли значение? Чувствах се щастлива, че можах да помогна тази вечер на Джейми. Не мога ли да търся щастие както на мен ми се иска?

Иън въздъхна.

— Виждаш ли какво имах предвид? — рече той.

— Е, аз не мога да й кажа да не отива, ако тя иска — заяви Джеб. — Вече не е затворник.

— Но ние не трябва да я караме.

През цялото време Джаред не каза нищо. Джейми също мълчеше, но бях сигурна, че е заспал. Знаех, че Джаред не е. Ръката му галеше от време на време лицето ми и от това кожата ми пламваше.

— Не е нужно да ме карате — обясних аз. — Направих го по свое желание. Наистина не беше… страшно. Изобщо не беше. Другите души са много отзивчиви. Аз не се страхувам от тях. Беше твърде лесно.

— Лесно ли? Да си забиеш…

Прекъснах бързо Иън:

— Обстоятелствата бяха такива, че трябваше да се бърза. Друг път няма да ми се налага. — Замълчах за момент. — Нали така?

Иън въздъхна.

— Ако тя отиде пак, ще тръгна и аз — рече с твърд глас той. — Някой трябва да я защитава от самата нея.

— А пък аз ще бъда там, за да защитавам всички ви от нея — обади се през смях Кайл. — Ох! — изохка после той.

Бях твърде уморена, за да вдигна глава и да видя кой удари Кайл сега.

— А пък аз ще бъда там, за да ви върна всички живи — промърмори Джаред.