Скитница

Глава 56Споена

Иън погледна така гневно и трима ни, че Съни потрепери от ужас. Почувствах се странно — сякаш Кайл и Иън си бяха разменили лицата. Само че лицето на Иън продължаваше да е безупречно и носът му не беше счупен. Беше красиво, макар и гневно.

— Иън? — попита недоумяваш Кайл. — Какъв е проблемът?

— Скит — процеди през зъби Иън и протегна напред ръка. Като че ли трудно се въздържаше да не я свие в юмрук.

Ох, ох — помисли си Мел.

Почувствах се ужасно. Не исках да се сбогувам с Иън, но сега трябваше да го направя. Разбира се, че трябваше. Нямаше да е добре да се измъкна през нощта като крадец и да оставя цялото сбогуване на Мелани.

Уморен от чакане, Иън сграбчи ръката ми и ме вдигна от пода. Когато видя, че Съни продължава да ме държи и сякаш се кани също да дойде, той ме разтърси, докато тя ме пусна.

— Какво ти става, бе? — попита Кайл.

Иън присви коляно и го удари силно със стъпалото си в лицето.

— Иън! — изкрещях аз.

Съни се хвърли напред, застана пред Кайл, който се държеше за носа и се мъчеше да се изправи на крака, опитвайки се да го защити с дребното си тяло. От това загуби равновесие и отново се стовари на пода.

— Хайде — изръмжа Иън и ме повлече, без дори да погледне назад.

— Иън…

Той продължи грубо да ме влачи, без да ми даде възможност да говоря. Това беше добре, защото нямах представа какво да кажа. Видях като през мъгла как всички стреснато ни гледаха. Притесних се, че може съвсем да изплаши безименната жена. Не беше свикнала да понася гняв и насилие.

Тогава внезапно спряхме. Джаред препречи изхода.

— Иън, да не би да си се побъркал? — рече изненадан и ядосан той. — Какво правиш с нея?

— Ти знаеше ли за това? — извика Иън в лицето му, избута ме напред и ме разтърси пред Джаред. Зад нас някой тихо проплака. Той ги плашеше.

— Ще я убиеш!

— Знаеше ли какво е намислила? — изрева той.

Джаред го погледна и лицето му изведнъж стана напълно безизразно. Не отговори. Обаче този отговор беше достатъчен за Иън.

Юмрукът му се стовари в лицето на Джаред с такава бързина, че аз не го видях. Само усетих как тялото му се наклони и видях Джаред да отхвръква навътре в тъмния коридор.

— Иън, спри! — замолих се аз.

— Ти спри — озъби ми се той.

Повлече ме през сводестия изход в тунела, а после зави на север. Трябваше почти да тичам, за да не изоставам от дългите му крачки.

— О’Шей! — извика Джаред след нас.

— Аз ли ще я убия? — провикна се през рамо Иън, без да намалява ход. — Аз ли? Ти, лицемерна свиня, такава!

След това около нас настъпи само мрак и тишина. Продължих да се опъвам, опитвайки се да не изоставам. Точно тогава започнах да чувствам пулсирането в ръката си от хватката на Иън. Беше ме стиснал с дългите си пръсти над лакътя здраво, като турникет. Ръката ми изтръпна.

Продължи да ме влачи още по-бързо и аз простенах тихо от болка. Това го накара рязко да спре. Усещах тежкото му дишане в тъмнината.

— Иън, Иън, аз… — задавих се и не можах да продължа. Не знаех какво да кажа, представяйки си гневното му лице.

Изведнъж той ме сграбчи, издърпа ме нагоре, докато краката ми се отделиха от земята, а после ме хвана за раменете преди да успея да падна. Отново побягна напред, но сега ме носеше. Ръцете му не бяха така груби както преди. Беше ме притиснал до гърдите си.

Мина направо през големия площад, без да обръща внимание на изненаданите и даже подозрителни лица. В момента в пещерите ставаха твърде много неочаквани и тревожни неща. Хората тук — Вайълет, Джефри, Анди, Пейдж, Арън, Бранд и още някои, които не можах да видя добре в бързината, бяха уплашени. Разтревожиха се, когато видяха Иън да тича през глава с изкривено от гняв лице и с мен на ръце.

След секунди ги оставихме зад нас. Спря едва когато стигнахме вратите, подпрени на входа за стаята им с Кайл. Изрита настрани червената и тя се стовари с трясък на пода, който проехтя в коридора. След това ме пусна върху дюшека. Застана над мен, а гърдите му продължаваха да се вдигат и спускат от усилието и гнева. Отдръпна се за секунда и бързо постави вратата обратно на мястото й. След това отново се надвеси заплашително над мен.

Поех дълбоко въздух, застанах на колене и протегнах ръце напред с желанието да направят някакво чудо. Нещо, което да мога да му дам, нещо, което да мога да кажа. Обаче ръцете ми бяха празни.

— Ти. Няма. Да. Ме. Напуснеш. — Никога преди не бях виждала очите му да горят с такива ярки, сини пламъци.

— Иън — прошепнах аз — Трябва да разбереш… че не мога да остана. Трябва да го разбереш.

— Не! — кресна ми той.

Отдръпнах се назад, а Иън политна напред и падна на колена върху мен. Зарови лице в корема ми, в ръцете ми. Трепереше силно и шумно, а гърдите му се раздираха от отчаяни ридания.

— Не, Иън, не — замолих се аз. Беше по-лошо, отколкото когато беше ядосан. — Недей, моля те. Моля те, недей.

— Скит — простена той.

— Иън, моля те. Недей да се чувстваш така. Недей. Толкова съжалявам. Моля те.

Аз също плачех и се тресях, може би защото той ме разтърсваше.

— Не можеш да напуснеш.

— Трябва. Трябва — изхлипах аз.

След това продължи дълго да плаче без думи. Сълзите му пресъхнаха преди моите. След известно време се изправи и отново ме вдигна на ръце. Изчака, докато отново бях способна да говоря.

— Съжалявам — прошепна Иън. — Бях лош.

— Не, не. Аз съжалявам. Трябваше да ти кажа, когато видях, че не се сети. Просто… не можах. Не исках да ти кажа… не исках да се измъчваш… да се измъчвам и аз. Беше егоистично от моя страна.

— Трябва да поговорим за това, Скит. Това не е нещо решено окончателно. Не може да е.

— Решено е.

Той поклати глава и стисна зъби.

— От колко време? От колко време го планираш?

— От идването на Търсачката — прошепнах аз.

Той кимна, изглежда очакваше този отговор.

— И ти си каза, че трябва да разкриеш тайната си, за да я спасиш. Не мога да го разбера. Обаче това не означава, че трябва да отидеш някъде. Само защото сега докторът знае… това не означава нищо. Ако знаех дори за миг, че е така, че едното действие ще повлече другото, нямаше да стоя там и да ти позволя да му покажеш. Никой няма да те принуди да легнеш на проклетата му носилка. Ще му счупя ръцете, ако се опита да те докосне!

— Иън, моля те.

— Те не могат да те накарат, Скит! Чуваш ли ме? — Той отново се разкрещя.

— Никой не ме кара. Аз не показах на доктора как да извърши разделянето, за да спаси Търсачката — прошепнах аз. — Присъствието й тук просто ме подтикна да реша… по-бързо. Направих го, за да спася Мел, Иън.

Ноздрите му се разшириха, но не каза нищо.

— Тя е затворена тук вътре. Все едно, че е в затвор — дори е по-лошо. Дори не мога да го опиша. Тя е като призрак. А аз мога да я освободя. Мога да направя така, че пак да е такава каквато е била.

— Ти също заслужаваш живот, Скит. Заслужаваш да останеш.

— Но аз я обичам, Иън.

Той затвори очи и бледите му устни станаха мъртво бели.

— Но аз те обичам — прошепна той. — Това няма ли значение?

— Разбира се, че има, и то много. Не виждаш ли? Това само го прави по-… наложително.

Той рязко отвори очи.

— Толкова ли е непоносимо да ми позволиш да те обичам? Това ли е причината? Мога да си държа устата затворена, Скит. Няма да го кажа отново. Можеш да си с Джаред, ако искаш това. Само остани.

— Не, Иън! — Взех лицето му между ръцете си. Усетих кожата му опъната и твърда върху костите. — Не, аз… аз също те обичам. Аз, малкото сребърно червейче в тила й. Обаче тялото ми не те обича. То не може да те обича. Никога не мога да те обичам в това тяло, Иън. То ме разделя на две. Непоносимо е.

Аз бих могла да го понеса. Но да го гледам как страда заради ограниченията на тялото ми? Това не.

Той отново затвори очи. Гъстите му черни мигли бяха мокри от сълзи. Виждах ги как проблясват.

Ох, давай. — Мел въздъхна. — Направи каквото искаш. Аз… ще отида в другата стая — добави сухо тя.

Благодаря.

Обгърнах врата му с ръце и се придърпах по-близо до него, докато устните ми докоснаха неговите. Той ме прегърна и ме притисна по-силно до гърдите си. Устните ни се раздвижиха едновременно и се сляха така, като че ли никога нямаше да се разделят, като че ли разделянето не беше неизбежно, и аз усетих соления вкус на сълзите ни. Неговите и моите.

Нещо започна да се променя. Когато тялото на Мелани докосваше тялото на Джаред, то беше като някакъв буен огън — като бърз пламък, който се носи по повърхността на пустинята и поглъща всичко по пътя си.

С Иън беше различно. Много по-различно, защото Мелани не го обичаше така, както го обичах аз. Затова когато той ме докосна, го почувствах някак по-дълбоко и по-бавно, не като буен огън, а като разтопената лава дълбоко под повърхността на земята. Беше прекалено дълбоко, за да се усети горещината й, но тя се движеше неотклонно напред и променяше самите основи на света.

Неподатливото ми тяло беше като мъгла между нас, като някаква плътна завеса, но все пак достатъчно прозрачна, за да мога да видя през нея какво става. Тя променяше мен, не нея. Беше почти като металургичен процес дълбоко в центъра на това, което бях, нещо, което вече бе започнало и вече бе почти споено. Обаче тази дълга, непрекъсвана целувка довърши процеса. Изпепеляваща и пронизваща, тя като че ли пусна новата сплав, съскаща в студената вода, и тя стана твърда и завършена. Несломима.

Тогава отново заплаках, давайки си сметка, че тя вероятно беше променила и него, този мъж, който беше толкова нежен, че би могъл да бъде душа, и същевременно толкова силен, колкото би могъл да бъде само един човек.

Той премести устни към очите ми, но вече беше твърде късно. Процесът беше завършен.

— Не плачи, Скит. Не плачи. Ти ще останеш при мен.

— Цели осем живота — прошепнах разтреперана аз, опряла устните си в брадата му. — Цели осем живота не намерих някого, заради когото бих останала на дадена планета, когото да последвам, когато си тръгне. Никога не успях да си намеря партньор. Защо сега? Защо теб? Ти не си от моя вид. Как би могъл да бъдеш мой партньор?

— Това е една странна вселена — прошепна той.

— Не е честно — проплаках аз, повтаряйки думите на Съни.

Не беше честно. Как можах да намеря това, да намеря любовта в този единадесети час — и сега трябваше да я изоставя? Беше ли честно, че душата и тялото ми не можеха да се помирят? Беше ли честно, че трябваше да обичам и Мелани? Беше ли честно, че Иън ще страда? Ако някой заслужаваше да бъде щастлив, това беше тъкмо той. Не беше честно, не беше редно и дори не беше… логично. Как можах да му причиня това?

— Обичам те — прошепнах аз.

— Не го казвай така, като че ли си сбогуваш.

Но трябваше да го сторя.

— Аз, душата на име Скитница, те обичам, човеко, Иън. И това никога няма да се промени, независимо какво ще стане с мен. — Подбрах внимателно думите, за да няма лъжа в гласа ми. — Ако бях Делфин или Мечка, или Цвете, това нямаше да има значение. Аз винаги щях да те обичам, винаги щях да те помня. Ти щеше да бъдеш единствения ми партньор.

Ръцете му се вцепениха за миг, а после ме стиснаха още по-здраво и отново почувствах яда в тях. Беше ми трудно да дишам.

— Повече никъде няма да скиташ. Ще останеш тук.

— Иън…

Обаче сега гласът му беше рязък — гневен, но също и делови.

— Това не е само заради мен. Ти си част от това общество и няма да бъдеш изритана от него без да има обсъждане. Ти си много по-важна за всички нас — дори и за тези, които никога не биха го признали. Ти си ни нужна.

— Никой не иска да ме изрита, Иън.

— Не. Дори и ти самата, Скитнице.

Той отново ме целуна. Този път с връщането на гнева — по-грубо. Ръката му сграбчи в юмрук косата ми и той отдръпна лицето ми на сантиметър от неговото.

— Приятно или неприятно? — попита Иън.

— Приятно.

— Така си и помислих — изпъшка той.

Отново ме целуна. Ръцете му така здраво притискаха ребрата ми, устните му така ожесточено се впиваха в моите, че скоро главата ми се замая и аз едва си поемах дъх. Отпусна леко хватката си и устните му се плъзнаха в ухото ми.

— Хайде да вървим.

— Къде? Къде отиваме? — Нямаше да отида никъде. Знаех го. И въпреки това как заби сърцето ми, когато си помислих, че отивам някъде, където и да е, с Иън. Той беше мой така, както Джаред никога нямаше да бъде. Така, както това тяло никога нямаше да бъде негово.

— Не ми пречи, Скитнице. И без това не съм напълно с всичкия си. — Той изправи и двама ни на крака.

— Къде? — настоях аз.

— Отиваме надолу през източния тунел, покрай полето до самия край.

— До стаята за игри ли?

— Да. После ще останеш да чакаш там, докато докарам останалите.

— Защо? — Думите му ми прозвучаха налудничаво. Да не би да искаше да играем футбол? За да намали напрежението ли?

— Защото това ще бъде подложено на обсъждане. Ще свикам съд, Скитнице, и ти ще трябва да се подчиниш на решението ни.