Скитница

Глава 43Докарана до полуда

Представих си го отстрани. Изглеждах неподвижна като статуя. Бях скръстила ръце на гърдите, лицето ми беше безизразно, а дишането така повърхностно, че гръдният кош изобщо не помръдваше. Обаче вътрешно се разкъсвах, като че ли частиците на атомите ми си бяха разменили полюсите и сега се блъскаха едни в други. Връщането на Мелани не го беше спасило. Единственото нещо, което можех да направя, беше да не чакам.

Коридорът пред стаята беше пълен с хора — Джаред, Кайл и Иън се бяха върнали с празни ръце от отчаяната си акция. Охладител за лед — това беше всичко, което носеха, след трите дни, в които бяха рискували живота си. Труди правеше компреси и ги слагаше на челото на Джейми, отзад на врата и на гърдите му.

Дори ледът да намаляваше донякъде треската, колко време щеше да мине, докато всичкият се стопи? Един час? Повече? По-малко? След колко време Джейми отново щеше да започне да агонизира?

Аз трябваше да му слагам компресите с леда, но не можех да се помръдна. Ако бях опитала, щях да се разпадна на микроскопични парченца.

— Нищо ли? — попита тихо Докторът. — Проверихте ли…

— Навсякъде, където ни дойде наум — прекъсна го Кайл. — Не е същото като с болкоуспокояващите и опиатите. Много хора ги държаха скрити. Антибиотиците не се криеха. Сега тях просто ги няма, докторе.

Джаред само се взираше в зачервеното лице на момчето на леглото.

— Ще се пребори. Той е корав.

Не казах нищо в отговор. Всъщност дори не го слушах какво казва.

Докторът коленичи до Труди и наведе надолу брадичката на Джейми. Взе една купа, загреба малко от ледената вода в охладителя и я наля внимателно, малко по малко в устата на Джейми. Всички чухме как той преглъща с мъка. Обаче не отвори очи.

Чувствах се така, като че ли никога повече няма да мога да се движа. Че ще се превърна в част от каменната стена. Исках да съм камък.

Ако изкопаеха за Джейми дупка в голата пустиня, трябваше и мен да сложат в нея.

Не е достатъчно — рече сърдито Мелани.

Аз бях отчаяна, но тя беше бясна.

Опитаха се.

Опитването не решава нищо, Джейми няма да умре. Трябва отново да излязат навън.

С каква цел? Дори и да намерят вашите някогашни антибиотици, какви са шансовете те още да са годни? А и те вършат само половинчата, недостатъчна работа. Той няма нужда от вашите лекарства. Нужно му е нещо повече от тях. Нещо, което наистина да подейства…

Дишането ми се ускори и стана по-дълбоко, когато идеята ме осени.

Той има нужда от моите лекарства.

С Мел бяхме поразени от мисълта колко очевидно беше това и колко просто.

Неподвижните ми устни се разтвориха:

— Джейми има нужда от истински лекарства. Такива, каквито имат душите. Трябва да му ги доставим.

Докторът ме погледна намръщен:

— Та ние дори не знаем как действат тези неща.

— Има ли значение? — Част от гнева на Мелани се промъкна в гласа ми. — Важното е, че наистина действат. Те могат да го спасят.

Джаред се вторачи в мен. Почувствах върху себе си погледите на Иън, на Кайл и на всички останали в стаята. Обаче виждах само Джаред.

— Не можем да се сдобием с тях, Скит — каза с примирение Джеб. Беше се предал. — Можем да ходим само в изоставени места. В болниците винаги има много от вашите. По двадесет и четири часа в денонощието. Твърде много очи. Няма да помогнем с нищо на Джейми, ако ни хванат.

— Ама разбира се — рече с твърд глас Кайл. — Стоножките с удоволствие ще излекуват тялото му, когато ни намерят тук. И ще го направят един от тях. Това ли е целта ти?

Извърнах се и погледнах гневно едрия мъж, който подигравателно ми се усмихваше. Почувствах как мускулите ми се стегнаха и се наведох напред. Иън сложи ръка на рамото ми, като да ме задържи. Едва ли щях да направя някакво агресивно движение към Кайл, но може и да грешах. Бях твърде далеч от нормалното си състояние.

Когато заговорих, гласът ми бе убийствено спокоен и равен:

— Трябва да има начин.

Джаред закима с глава.

— Може би някое малко място. Пушката ще вдигне прекалено много шум, но ако сме достатъчно много да надделеем над тях, бихме могли да използваме ножове.

— Не! — казах аз и разперих уплашена ръце. — Не. Нямах това предвид. Не да убивате…

Никой не ме слушаше. Джеб започна да спори с Джаред:

— Няма начин, момче. Някой ще се обади на Търсачите. Дори да успеем да влезем и да се измъкнем след това, подобно нещо ще ги накара да стоварят върху нас цялата си мощ. Ще ни е трудно дори да се измъкнем, а и те ще ни преследват.

— Почакайте. Не можете ли…

Те продължаваха да не ме слушат.

— Не искам момчето да умре, но не можем да рискуваме живота на всички заради един човек — каза Кайл. — Хората тук умират, случва се. Не можем да си загубим напълно ума, за да спасим едно момче.

Искаше ми се да го удуша, да прекъсна въздуха му, за да престане да говори. И то аз, а не Мелани. Аз исках да направя така, че лицето му да стане тъмночервено. Мелани изпитваше същото, но съзнавах, че голяма част от желанието за насилие идваше от мен.

— Трябва да го спасим — обадих се този път по-силно.

Джеб ме погледна.

— Не, не можем просто да влезем там и да попитаме.

Точно в този момент прозрях още една много проста и очевидна истина.

— Вие не можете, но аз мога.

В стаята настъпи гробна тишина. Бях завладяна от привлекателността на плана, зародил се в главата ми, от неговото съвършенство. Говорех главно на себе си и на Мелани. Тя беше впечатлена. Това ще свърши работа. Можем да спасим Джейми.

— Те не са мнителни. Дори и фактът, че изобщо не мога да лъжа, няма да ги накара да се усъмнят в каквото и да било. Те няма да се вслушват в мен, за да разберат дали не ги лъжа. Разбира се, аз съм една от тях. Ще направят всичко, за да ми помогнат. Ще кажа, че съм се наранила, докато съм била на екскурзия или нещо подобно, а после ще измисля някакъв начин да остана сама и да взема толкова, колкото мога да скрия в себе си. Помислете върху това! Мога да взема достатъчно, за да излекувам всеки тук. Ще ни стигне за години напред. И Джейми ще се оправи! Защо не се сетих по-рано? Може би нямаше да е твърде късно дори за Уолтър.

Погледнах ги със светнали очи. Планът ми беше направо безупречен! За мен той беше толкова безупречен, толкова правилен и толкова очевиден, че ми трябваше твърде много време, за да разбера какво е изписано на лицата им. Ако Кайл не беше го казал така ясно, вероятно щеше да ми е нужно още повече време.

Омраза. Подозрение. Страх.

Дори безизразната физиономия на покерджия на Джеб беше достатъчна. Очите му бяха пълни с подозрение. Всяко лице казваше не.

Те са побъркани. Не могат ли да разберат как това би могло да помогне на всички ни?

Те не ми вярват. Мислят, че ще им навредя, че ще навредя на Джейми!

— Моля ви — прошепнах аз. — Това е единственият начин да го спасим.

— Оказа се много търпеливо, нали? — процеди през зъби Кайл. — Добре прецени момента, а?

Потиснах обзелото ме отново желание да го удуша.

— Докторе? — примолих се аз.

Той не ме погледна в очите.

— Дори ако има някакъв начин да те оставим да излезеш навън, Скит… аз просто не мога да се доверя на лекарства, които не са ми известни. Джейми е кораво момче. Организмът му ще се пребори.

— Ние ще излезем отново, Скит — рече тихо Иън. — Ще намерим нещо. Няма да се връщаме, докато не намерим.

— Това не е достатъчно. — Очите ми се напълниха със сълзи.

Погледнах единствения човек, който може би изпитваше също толкова силна болка, колкото и аз.

— Джаред. Ти знаеш. Знаеш, че никога няма да позволя нещо да навреди на Джейми. Знаеш, че мога да го направя. Моля те.

Той ме изгледа продължително. После се вгледа един по един в лицата на другите — на Джеб, на доктора, на Кайл, на Иън, на Труди. Погледна и навън в коридора към смълчалите се хора, чиито лица казваха същото, каквото и това на Кайл: Шарън, Вайълет, Лусина, Рийд, Джефри, Хийт, Хайди, Анди, Арън, Уес, Лили, Каръл. Приятелите ми се бяха смесили с враговете ми и всички имаха едно и също изражение като това на Кайл. Той погледна и хората зад тях, които не можех да виждам. После премести погледа си върху Джейми. В стаята не се чуваше никой да диша.

— Не, Скит — каза тихо Джаред. — Не.

Останалите въздъхнаха с облекчение.

Коленете ми се подкосиха. Полетях напред и издърпах ръката си от ръцете на Иън, когато той се опита да ме задържи. Пропълзях до Джейми и избутах с лакът Труди. Смълчаните хора в стаята наблюдаваха. Взех компреса от главата му и го напълних с топящия се лед. Не вдигнах очи към погледите, които усещах с кожата си. И без това не можех да виждам, защото сълзите замрежваха очите ми.

— Джейми, Джейми, Джейми — занареждах аз. — Джейми, Джейми, Джейми.

Не можех да направя нищо друго, освен да повтарям името му и да проверявам от време на време компреса, за да разбера дали е дошло време за смяна. Чух ги постепенно да се разотиват. Чувах гласовете им, повечето гневни, които затихваха из коридорите. Обаче не можех да различа думите.

Джейми, Джейми, Джейми…

Джейми, Джейми, Джейми.

Иън коленичи до мен, когато стаята почти се изпразни.

— Знам, че ти не би… но Скит, те ще те убият, ако се опиташ — прошепна той. — След това, което се случи… в болницата. Страхуват се, че имаш основателна причина да ни унищожиш… Както и да е, той ще се оправи. Не губи надежда.

Аз погледнах настрани и той излезе.

— Съжалявам, дете — каза Джеб, след като той се отдалечи.

Джаред също напусна. Не го чух да излиза, но знаех, че вече не е в стаята. Стори ми се, че така е правилно. Той не обичаше Джейми толкова, колкото нас. Беше го доказал. Трябваше да си върви. Докторът остана и продължи да гледа безпомощно. Не го погледнах.

Дневната светлина бавно избледня, стана оранжева, а после сива. Ледът се стопи и свърши. Джейми отново гореше жив под ръцете ми.

— Джейми, Джейми, Джейми… — продължих да нареждам. Гласът ми прегракна, но не можех да спра. — Джейми, Джейми, Джейми…

В стаята стана тъмно. Не виждах лицето му. Щеше ли да си отиде през нощта? Дали не бях видяла лицето му живо за последен път? Сега произнасях шепнешком името му и чувах как докторът тихо похърква.

Не спирах да бърша тялото му с влажната кърпа. Тя изсъхваше бързо, но все пак го охлаждаше малко. Стори ми се, че вече не е толкова горещо. Започнах да вярвам, че няма да умре през нощта. Но нямаше да мога безкрайно да го задържам. Щеше да се измъкне от мен. Може би утре, или на следващия ден. И после аз също щях да умра. Нямаше да живея без Джейми.

Джейми, Джейми, Джейми… — проплака Мелани.

Джаред ни няма доверие. И двете си го помислихме едновременно. И се натъжихме още повече.

Продължаваше да е тихо. Не чувах нищо, което да ме накара да се ослушам.

После изведнъж докторът извика. Викът му беше приглушен, като че ли викаше с възглавница върху устата. Отначало очите ми не можеха различат очертанията в тъмното.

Докторът странно се извиваше. И като че ли беше станал прекалено голям, като че ли имаше твърде много ръце. Беше ужасно. Надвесих се над неподвижното тяло на Джейми, за да го защитя, каквото и да се случи. Не можех да избягам, докато той продължаваше да лежи безпомощен. Усещах как сърцето ми се блъска в ребрата.

После ръцете престанаха да се размахват. Хъркането на доктора се възобнови и стана по-силно и по-плътно от преди. Той се смъкна на земята. От тялото му се отдели една фигура и се изправи в тъмното.

— Хайде да тръгваме — прошепна Джаред. — Нямаме време за губене.

Сърцето ми за малко да се пръсне.

Той ни вярва.

Скочих на крака.

— Какво направи на доктора?

— Хлороформ. Няма да го държи дълго.

Обърнах се бързо и полях внимателно Джейми с вода, наквасвайки дрехите и дюшека му. Той не помръдна. Може би така щеше да му бъде по-прохладно, докато се събуди докторът.

— Следвай ме.

Тръгнах плътно след него. Движехме се мълчаливо. Почти се докосвахме, почти тичахме, но не съвсем. Джаред се придържаше плътно към стената и аз правех същото.

Спря, когато стигнахме осветената от луната пещера градина. Беше пуста и в нея цареше тишина.

За пръв път можах да видя ясно Джаред. Беше преметнал пушката през рамо, а на кръста си имаше нож в ножница. Протегна ръце и видях, че държи парче тъмен плат. Веднага разбрах.

— Да, завържи ми очите — побързах да кажа шепнешком аз.

Той кимна и аз затворих очи, докато връзваше кърпата върху тях. И без нея щях да ги държа затворени. Джаред я завърза на стегнат възел. Когато приключи, бързо се завъртях веднъж, а после още веднъж… Ръцете му ме спряха.

— Достатъчно — рече той. После ме хвана по-здраво и ме повдигна от земята. Ахнах от изненада, когато ме преметна през рамо.

Увиснах прегъната на две върху него, а главата и гърдите ми висяха над гърба му, до пушката. Държеше краката ми, притиснати до гърдите си, и вече се движеше. Докато тичаше, главата ми подскачаше, а лицето ми се триеше в ризата му при всяка негова стъпка.

Нямах представа в каква посока се движим. Не се опитвах да отгатна, да преценя или да усетя. Съсредоточих се само върху подскачането от стъпките му и ги броях. Двадесет, двадесет и една, двадесет и две, двадесет и три…

Когато пътят започна да се спуска надолу, го усетих да се навежда напред, а после тръгна нагоре. Опитах се да не мисля за това.

Четиристотин и дванадесет, четиристотин и тринадесет, четиристотин и петнадесет…

Разбрах кога излязохме навън. Усетих в ноздрите си сухия, чист вятър на пустинята. Въздухът беше горещ, макар да наближаваше полунощ. Той ме свали от себе си и ме постави на крака.

— Теренът е равен. Ще можеш ли да бягаш със завързани очи?

— Да.

Хвана ме здраво за лакътя и тръгна, налагайки жестоко темпо. Не беше лесно. От време на време ме подхващаше, преди да успея да падна. Постепенно започнах да свиквам и да пазя по-добре равновесие, минавайки през малки вдлъбнатини и издатини. Тичахме, докато и двамата започнахме едва да си поемаме дъх.

— Ако… стигнем… до джипа… ще бъдем… в безопасност.

Джипа? Обхвана ме странна носталгия. Мел не беше виждала джипа от първия етап на онова гибелно пътуване до Чикаго и не знаеше, че е оцелял.

— Ако не… успеем? — попитах аз.

— Ще ни хванат… ще те убият. Иън… е прав… за това.

Опитах се да тичам по-бързо. Не за да спася живота си, а защото бях единствената, която можеше да спаси живота на Джейми. Отново се спънах.

— Ще взема да ти… сваля превръзката. Ще бягаш… по-бързо.

— Сигурен ли си?

— Недей… да се оглеждаш. Става ли?

— Обещавам.

Той раздърпа възлите зад главата ми. Когато платът падна от очите ми, започнах да гледам само в краката си.

Положението стана много по-различно. Лунната светлина беше ярка, а пясъкът много гладък и блед. Джаред пусна ръката ми и затича по-бързо. Сега го следвах с лекота. Бягането на дълги разстояние беше познато за тялото ми. Тичах с всички сили. Не можех да поддържам безкрайно това темпо, но щях да дам всичко от себе си преди да падна на земята от изтощение.

— Чуваш ли… нещо? — попита той.

Ослушах се. Чух само шума от стъпките ни.

— Не.

Той одобрително изсумтя.

Тичахме още един час. Започнах полека да забавям ход и той направи същото. Устата ми изгаряше за вода. Нито за миг не бях вдигнала очи от земята, затова се стреснах, когато той сложи ръка върху очите ми. Спънах се и Джаред престана да бяга. Продължи да върви, като ме подкрепяше.

— Вече сме добре. Точно отпред…

Продължи да държи ръката си върху очите ми и ме избута напред. Чух, че стъпките ни отекват от нещо. Тук пустинята не беше така равна.

— Влизай вътре.

Ръката му изчезна. Беше почти толкова тъмно, колкото и с ръката върху очите ми. Друга пещера. Не беше дълбока. Ако се обърнех, можех да погледна навън. Не се обърнах.

Видях очертанията на джипа в тъмното. Изглеждаше точно такъв, какъвто си го спомнях, макар никога да не го бях виждала. Промъкнах се през вратата и седнах. Джаред вече беше заел мястото си зад волана. Наведе се и отново завърза превръзката на очите ми. Не мърдах, за да стане по-лесно.

Шумът на мотора ме стресна. Стори ми се прекалено заплашителен. Сега щеше да има толкова много хора, които не трябваше да ни открият. Дадохме малко на заден ход, а после усетих вятъра в лицето си. Зад джипа се чуваше някакъв странен звук, който не отговаряше на спомените на Мелани.

— Отиваме в Тусон — каза ми той. — Там никога не сме имали акция — твърде близко е. Но нямаме време за друго. Знам къде има една малка болница, която не е много навътре в града.

— Не „Сейнт Мери“, нали?

Той усети тревогата в гласа ми.

— Не, защо?

— Познавам някого там.

Замълча за минута.

— Ще те познаят ли?

— Не. Никой няма да разпознае лицето ми. Ние нямаме… хора, които се издирват, както е било при вас някога.

— Добре.

Обаче той ме накара да се замисля за вида си. Преди да успея да изкажа притесненията си, взе ръката ми и сложи нещо много малко в нея.

— Дръж това винаги да ти е под ръка.

— Какво е?

— Ако разберат, че си… с нас, ако решат да… поставят някой друг в тялото на Мелани, сложи това в устата си и силно го схрускай.

— Отрова?

— Да.

Замислих се за минута, а после се засмях. Не можах да се сдържа. Нервите ми не издържаха от притеснение.

— Няма нищо смешно, Скит — ядоса се той. — Ако не можеш да го направиш, ще трябва да те върна обратно.

— Не, не, мога. — Опитах се да се взема в ръце. — Знам, че мога. Точно затова се смея.

— Не разбирам какво му е смешното — рече строго той.

— Не виждаш ли? Никога не съм била способна да го направя за милиони мои себеподобни. Дори и за собствените ми… деца. Винаги съм се страхувала от окончателната смърт. Но мога да го направя за едно дете от друг вид. — Отново се засмях. — В това няма никаква логика. Обаче не се тревожи. Мога да умра, за да защитя Джейми.

— Вярвам, че ще направиш тъкмо това.

За момент настъпи мълчание, а после си спомних как изглеждах.

— Джаред, не изглеждам както трябва, за да вляза в болница.

— Имаме по-подходящи дрехи, скрити в… не толкова биеща на очи кола. Точно натам сме се отправили сега. Остават още около пет минути.

Нямах това предвид, но той беше прав. Тези дрехи наистина не бяха никак подходящи. Щях да говоря с него по-късно за останалото. Първо трябваше да се видя как изглеждам.

Джипът спря и той свали превръзката.

— Не е нужно да гледаш надолу — каза ми Джаред, когато автоматично наведох глава. — Тук няма нищо, което да ни издаде, в случай че това място бъде разкрито.

Не беше пещера, а скално свлачище. Почвата под няколко от по-големите скали беше внимателно изровена така, че никой да не заподозре, че под тях може да има нещо друго, освен пръст и по-дребни камъни. Джипът вече беше паркиран в една тясна ниша.

Вратата беше така близо до скалата, че трябваше да мина отзад, за да изляза. Върху бронята беше закрепено нещо странно — вериги и две много мръсни чергила, целите разпокъсани.

— Оттук — рече Джаред и ме поведе към една тъмна пукнатина малко по-ниска от него. Отмести настрана едно прашно и обезцветило се от мръсотия чергило и започна да рови из купчината под него. Измъкна тениска с къси ръкави, мека и чиста, все още с етикетите на нея. Откъсна ги и ми я подхвърли. После продължи да рови, докато измъкна чифт спортни панталони. Провери кой размер са, а след това ми подхвърли и тях.

— Обуй ги.

Поколебах се за момент, докато той чакаше, питайки се какъв ми е проблемът. Изнервих се и му обърнах гръб. Измъкнах скъсаната си тениска през главата и я смених толкова бързо, колкото ми позволяваха разтрепераните пръсти.

Чух го да се прокашля.

— А, ще отида да докарам колата. — Стъпките му се отдалечиха.

Смъкнах изпокъсаните си панталони и обух чисто новите. Обувките ми бяха в окаяно състояние, но те не биеха така на очи. Освен това удобни обувки не се намираха лесно. Мисля, че бях се привързала към тях.

Чух наблизо да боботи друг двигател, по-тих от този на джипа. Обърнах се и видях как изпод дълбоката сянка на голяма скала се измъква скромен, небиещ на очи автомобил. Джаред излезе и привърза чергилата от джипа за задната броня на колата. После я приближи до мястото, където стоях, и видях как тежките чергила заличават следите от гумите върху пръстта. Едва тогава разбрах за какво служат.

Джаред се пресегна през седалката, за да ми отвори вратата. На седалката лежеше раница. Беше плоска и празна. Кимнах мълчаливо. Да, щях да имам нужда от това.

— Да тръгваме.

— Почакай — казах аз.

Приклекнах, за да се погледна в страничното огледало. Не изглеждах добре. Отметнах стигащата до брадичката ми коса, но не беше достатъчно. Докоснах бузата си и прехапах устни.

— Джаред, не мога да вляза вътре с такова лице. — Посочих дългия, назъбен белег върху кожата ми.

— Какво? — попита той.

— Никоя душа не би имала такъв белег. Щяха да го оправят. Ще се чудят къде съм била. Ще задават въпроси.

Той отвори широко очи, а после ги присви.

— Може би трябваше да помислиш за това, преди да те измъкна навън. Ако се върнем сега, ще си помислят, че е било само уловка, за да научиш пътя за излизане.

— Няма да се върнем без лекарства за Джейми — казах с по-твърд глас.

— Какво предлагаш да направим тогава, Скит? — попита не толкова рязко той.

— Ще ми трябва камък — казах с въздишка. — Ще трябва да ме удариш.