Скитница

Глава 58Край

Така се стреснах, че извиках от ужас. Толкова бях ужасена, че викът ми приличаше повече на едва чуто скимтене.

— Съжалявам! — каза Джаред и обви с ръце раменете ми, за да ме успокои. — Много съжалявам. Не исках да те изплаша.

— Какво правиш тук? — попитах, останала без дъх аз.

— Следя те. Следя те през цялата нощ.

— Е, сега можеш да престанеш.

Усетих, че той се поколеба в тъмното, но ръката му не се помръдна. Свих рамене, за да се отърся от нея, но той ме хвана през кръста. Държеше ме здраво. Нямаше да мога лесно да се освободя.

— Отиваш при доктора, нали? — каза Джаред. Във въпроса му нямаше учудване. Очевидно нямаше предвид, че отивам при доктора на гости.

— Разбира се, че отивам при него — процедих през зъби аз, за да не усети паниката в гласа ми. — Какво друго мога да направя след днешния ден? Положението няма да се подобри. А и това не е решение, което трябва да бъде взето от Джеб.

— Знам. Аз съм на твоя страна.

Ядосах се, че тези думи все още можеха да ме засегнат, да ме накарат да почувствам как очите ми се пълнят със сълзи. Опитах се да се вкопча в мисълта за Иън — той беше нещо като котва, също както Кайл е бил по някакъв начин за Съни, но ми беше трудно, след като усещах ръката на Джаред да ме докосва и чувствах миризмата му в ноздрите си. Беше все едно да се опитвам да изпълня мелодия само с една цигулка, докато всички ударни инструменти на оркестъра блъскат с всичка сила…

— Тогава ме пусни, Джаред. Върви си. Искам да съм сама. — Изрекох думите яростно, бързо и твърдо. Беше лесно да се усети, че не са лъжи.

— Трябва да дойда с теб.

— Съвсем скоро ще имаш твоята Мелани — казах рязко аз. — Моля те само за няколко минути, Джаред. Дай ми ги.

Последва нова пауза, но ръката му не се помръдна.

— Скит, ще дойда, за да съм с теб.

Сълзите рукнаха от очите ми. Бях благодарна, че беше тъмно.

— Няма да стане по този начин — прошепнах аз. — Така че няма смисъл.

Разбира се, че Джаред не биваше да бъде там. Можех да се доверя само на доктора. Само той ми беше обещал. А и аз нямаше да напусна планетата. Нямаше да продължа да живея като Делфин или Цвете и да продължавам да скърбя винаги за обичаните от мен, които бях изоставила. Те вече щяха да са всички мъртви, когато отворя отново очи — дори ако изобщо имах очи. Това беше моята планета и те нямаше да ме накарат да я напусна. Ще остана в земята, в тъмната пещера заедно с приятелите ми. Човешки гроб за човека, в който се бях превърнала.

— Но Скит, аз… Толкова много неща искам да ти кажа.

— Не искам благодарността ти, Джаред. Повярвай ми.

— Какво искаш? — прошепна със задавен глас той. — Бих ти дал всичко.

— Погрижи се за семейството ми. Не позволявай на другите да ги убият.

— Разбира се, че ще се погрижа за тях — каза той, без да обръща повече внимание на молбата ми. — Аз имам предвид теб. Какво бих могъл да ти дам?

— Не мога да взема нищо със себе си, Джаред.

— Дори и спомен ли, Скит? Какво искаш?

Избърсах сълзите със свободната си ръка, но те бяха заменени от други, така че нямаше значение. Не, не можех да взема дори и спомен.

— Какво мога да ти дам, Скит? — настоя той.

Поех дълбоко въздух и се опитах да говоря, без гласът ми да трепери:

— Излъжи ме, Джаред. Кажи ми, че искаш да остана.

Този път нямаше колебание. Ръцете му ме прегърнаха в тъмното и той ме притисна до гърдите си. Докосна с устни челото ми и аз почувствах дъхът му да раздвижва косата ми, когато заговори.

Мелани беше затаила дъх в главата ми. Опитваше се отново да се зарови някъде, да ми даде свободата за тези последни минути. Може би се страхуваше да слуша тези лъжи. Не искаше да й остане този спомен, когато вече ме няма.

— Остани тук, Скит. С нас. С мен. Не искам да си отидеш. Моля те. Не мога да си представя, че няма да те има. Не мога да си го представя. Не знам как да… как да… — Гласът му секна. Беше много добър лъжец. И трябва да беше много, ама много сигурен в мен, за да каже тези неща.

За момент отпуснах глава на гърдите му, но усетих, че времето продължава да лети. Време е. Време е.

— Благодаря ти — прошепнах аз и се опитах да се освободя.

Ръцете му ме стиснаха още по-здраво.

— Не съм свършил.

Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Той скъси разстоянието и дори тук, на ръба на моя последен дъх на тази планета, аз не можах да не откликна. Бензин и открит пламък — отново експлодирахме.

Обаче не беше същото. Почувствах го. Това беше за мен. Повтаряше задъхан моето име, когато държеше това тяло, и мислеше за моето тяло, мислеше за него като за мен. Можех да почувствам разликата. За момент бяхме само ние, само Скитницата и Джаред, и двамата изгаряхме.

Никой не беше лъгал така добре, както Джаред лъжеше с тялото си в последните ми минути и аз му бях благодарна за това. Не можех да взема този спомен с мен, защото не отивах никъде, но той намали част от болката, че си отивам. Можех да повярвам на лъжата. Можех да повярвам, че ще му липсвам толкова много, че това донякъде щеше да помрачи радостта му. Не трябваше да искам това, но ми беше приятно да вярвам, че е така.

Не можех да не обръщам внимание на времето. Секундите отлитаха като при обратно броене. Дори и в този огън продължавах да ги чувствам как ме теглят, дърпат ме към дъното на коридора. Отдалечаваха ме от този пожар и от тези чувства.

Успях да отдръпна устните си от неговите. Дишахме тежко в мрака, а дъхът ни изгаряше лицата ни.

— Благодаря ти — казах отново аз.

— Почакай…

— Не мога. Не мога… да издържам повече. Разбираш ли?

— Добре — прошепна той.

— Искам само още едно нещо. Остави ме да направя това сама. Моля те?

— Ако… ако си сигурна, че това е желанието ти… — Той не довърши, не беше сигурен.

— Това искам, Джаред.

— Тогава ще остана тук — каза с дрезгав глас той.

— Ще изпратя доктора да те доведе, когато всичко приключи.

Ръцете му продължаваха да ме държат.

— Знаеш, че Иън ще се опита да ме убие, че съм ти позволил да направиш това! Може би ще трябва да го оставя да го направи. И Джейми. Той никога няма да прости и на двама ни.

— Не мога да мисля в момента за тях. Моля те. Пусни ме.

Бавно, с явно нежелание, което сгря част от студената празнота в центъра на тялото ми, Джаред отдръпна ръцете си.

— Обичам те, Скит.

Аз въздъхнах.

— Благодаря, Джаред. Знаеш колко много те обичам. С цялото си сърце.

Сърце и душа. Във всеки случай не беше едно и също. Твърде дълго се чувствах разделена. Време беше отново да направя нещо цялостно, да направя една личност. Дори и ако това щеше да изключи мен.

Напиращите секунди ме теглеха към края. Стана студено, след като той престана да ме държи. С всяка крачка, която ме отдалечаваше от него, ставаше все по-студено. Просто си въобразявах, разбира се. Тук все още беше лято. За мен тук винаги ще е лято.

— Какво става тук, когато вали, Джаред? — прошепнах. — Къде спят хората?

Забави за миг отговора си и аз усетих по гласа му, че плаче:

— Ние… — Той преглътна. — Всички се преместваме в пещерата за забавления. Всички спим заедно там.

Кимнах на себе си. Запитах се каква ли ще е атмосферата. Неудобна, при толкова различни хора? Или пък забавна? Променена? Или като пижамено парти?

— Защо? — прошепна той.

— Просто исках да… си го представя. Как ще бъде. — Значи животът и любовта щяха да продължат. Въпреки че щеше да бъде без мен. Тази мисъл ме зарадва.

— Довиждане, Джаред. Мел казва, че скоро ще те види.

Лъжкиня.

— Почакай… Скит…

Забързах нататък в тунела, за да избегна всяка възможност той да ме убеди с лъжите си, за които все пак му бях благодарна. Зад мен имаше само мълчание. За мен мъката му не беше така болезнена като мъката на Иън. За Джаред мъката скоро щеше да свърши. От радостта, от щастливия край го деляха само минути.

Южният тунел ми се стори дълъг само няколко метра. Видях ярката светлина на фенера отпред и разбрах, че докторът ме чака.

Влязох, свела глава в пещерата, която винаги ме плашеше. Докторът беше приготвил всичко. В най-тъмния ъгъл видях две кушетки една до друга. Кайл хъркаше с ръка около неподвижното тяло на Джоди. С другата си ръка все още беше прегърнал контейнера на Съни. Това би й харесало. Как бих искала да й го кажа.

— Здравей, докторе — прошепнах аз.

Той вдигна очи от масата, върху която нареждаше лекарствата. По бузите му вече се стичаха сълзи.

И изведнъж станах смела. Сърцето престана да бие така бързо и ритъмът му се нормализира. Започнах да дишам по-дълбоко и по-спокойно. Най-трудното вече беше минало.

Правила съм това преди. Много пъти. Бях затваряла очи и бях загубвала съзнание. Винаги съм знаела, че отново ще отворя очи, но все пак. Това ми беше познато. Нямаше от какво да се страхувам.

Отидох при кушетката и седнах. Посегнах с твърда ръка към „Без болка“ и отвинтих капачката. Сложих малкото квадратче върху езика си и го оставих да се разтвори. Нямаше промяна. Този път не изпитвах болка. Не изпитвах физическа болка.

— Кажи ми нещо, докторе. Как е истинското ти име.

Исках да получа отговор на всички малки загадки преди да настъпи края.

— Юстас. Това е фамилно име, родителите ми бяха жестоки хора.

Засмях се за миг. После въздъхнах.

— Джаред чака отзад при голямата пещера. Обещах му, че ще му кажеш, когато всичко приключи. Само почакай, докато аз… докато аз… престана да мърдам, става ли? Тогава ще е късно за него да направи каквото и да било.

— Не искам да правя това, Скит.

— Знам. Благодаря ти за това, докторе. Обаче разчитам на обещанието ти.

— Моля те.

— Не. Ти ми даде думата си. Аз изпълних моята част, нали?

— Изпълни я.

— Тогава изпълни своята. Позволи ми да остана при Уолт и Уес.

Слабото ми лице се сгърчи, опитвайки се да не се разплаче.

— Ще те… заболи ли?

— Не, докторе — излъгах аз. — Няма да почувствам нищо.

Чаках да ме обземе еуфорията и „Без болка“ да свърши цялата работа така, както беше станало последния път. Все още не чувствах никаква разлика. Може би в края на краищата това не се дължеше на „Без болка“, а просто на факта, че съм обичана. Отново въздъхнах.

Легнах по корем върху кушетката и извърнах лице към доктора.

— Приспи ме, докторе.

Бутилката се отвори. Чух го да я разклаща върху кърпата в ръката си.

— Ти си най-благородното същество, което съм срещал. Вселената ще стане по-мрачно място без теб — прошепна той.

Това бяха думите му над гроба ми, надгробния ми надпис и бях доволна, че ги чух.

Благодаря ти, Скит. Сестро моя. Никога няма да те забравя.

Бъди щастлива, Мел. Наслади му се докрай и заради мен.

Ще го направя — обеща тя.

Сбогом — помислихме едновременно и двете.

Докторът притисна кърпата върху лицето ми. Вдишах дълбоко, без да обръщам внимание на тежката, неприятна миризма. При второ вдишване видях отново трите звезди. Те не ме викаха, пускаха ме да вървя, оставяха ме на тъмната вселена, в която се бях скитала през толкова много животи. Понесох се в мрака и той започна да става по-светъл и по-светъл. Изобщо не беше черен — беше син. Топъл, вибриращ, яркосин… носех се из него без никакъв страх.