Скитница

Глава 12Провал

Невъзможно! Сбъркала си! Нещо не е наред! Не може да бъде!

Загледах се в далечината, измъчвала от недоумение, което бързо преминаваше в ужас.

Вчера сутринта бях изяла за закуска последния смачкан снакс. Вчера следобед бях забелязала двойния връх и отново бях завила на изток. Мелани ми беше обяснила какво е указанието, което трябваше да намеря и беше обещала да е последно. Новината предизвика у мен почти истерична радост. Снощи бях изпила последния си запас от вода. Беше четвъртият ден.

Днешното утро беше някакъв мъгляв спомен за ослепително слънце и отчаяна надежда. Времето изтичаше и аз оглеждах хоризонта за последния знак с нарастваща паника. Не виждах нищо, което да прилича на него. Равно планинско плато, оградено от двете страни от заоблени върхове, приличащи на часовои. За подобно нещо е нужно пространство, а планинските върхове на изток и на запад бяха гъсто наредени един до друг и остри. Не виждах къде сред тях се крие равното плато. Всеки мускул от тялото ми ме болеше, но не беше от ходенето. Чувствах болката от положените усилия и от това, че бях спала на земята. Те бяха различни от новата. Тялото ми изсъхваше и тази болка се дължеше на протеста на мускулите ми от мъчението, на което ги подлагам. Знаех, че няма да мога да продължа да вървя още дълго.

Обърнах гръб на изтока, така че поне за малко слънцето да престане да грее в лицето ми.

Точно тогава го видях. Дългата, равна линия на платото и граничещите с него върхове, които нямаше как да сбъркам. Беше там, толкова далеч на запад, че ми се стори, че трепти над някакъв мираж, че се носи във въздуха и се извисява над пустинята като тъмен облак. Всяка крачка, която бяхме направили, беше в погрешната посока. Последният знак беше по на запад, отколкото цялото разстояние, което бяхме изминали до този момент.

— Невъзможно — прошепнах отново аз.

В главата си усещах Мелани като вцепенена, немислеща, затъпяла, опитваща се отчаяно да отхвърли осмислянето на положението. Чаках реакцията й, а очите ми продължаваха да се взират в несъмнено познатите очертания, докато накрая примирението й с новата реалност и мъката й ме накараха да падна на колене. Нейното мълчаливо признаване на поражението отекна в главата ми и прибави допълнителна доза болка в тялото ми.

Дишането ми се превърна в накъсан, безмълвен плач без сълзи.

Слънцето пълзеше по гърба ми и проникваше все по-дълбоко в мрака на косата ми.

Сянката ми представляваше малък кръг под мен, когато се съвзех. Изправих се с мъка на крака. В кожата на колената ми се бяха забили микроскопични камъчета. Не си направих труда да ги отстраня с ръка. Взирах се в платото, което като че ли продължаваше да се носи над хоризонта на запад и да ми се подиграва.

Накрая, без да си давам напълно сметка защо го направих, тръгнах напред. Знаех само, че аз съм тази, която се движи и никой друг. Мелани беше станала съвсем малка в мозъка ми — мъничка капсула от болка, загърнала се плътно в себе си. Не можех да чакам помощ от нея.

Бавните ми стъпки отекваха в твърдата земя — скръц, скръц.

— В края на краищата той беше един заблуден побъркан старец — мърморех си под нос аз. Гърдите ми бяха разтърсени от странна тръпка, а гърлото от остра кашлица. Кашлицата продължи, но едва когато очите ме засмъдяха в очакване на липсващите сълзи, разбрах, че се смея.

— Тук… никога… не е имало нищо! — извиках аз, едва поемайки си въздух между истеричните спазми. Пристъпих неуверено, като пияна напред, влачейки краката си.

Не. Мелани излезе от обзелото я вцепенение, за да защити увереността, в която все още се беше вкопчила. Объркала съм се или нещо подобно. Грешката е моя.

Сега аз й се изсмях. Звукът от смеха ми моментално беше отнесен от горещия вятър.

Почакай, почакай — помисли тя, като се опитваше да отвлече вниманието ми от цялата комедия. — Не мислиш, че… искам да кажа, мислиш ли, че може би те са опитали това?

Неочакваният й страх обзе и мен по средата на смеха ми. Задавих се от горещия въздух, гърдите ми продължаваха да се надигат от обзелата ме болезнена истерия. Когато отново бях способна да дишам, нямаше и следа от черния ми хумор. Очите ми инстинктивно огледаха безбрежната пустиня, търсейки някакво доказателство, че не съм първата, която ще пропилее живота си по този начин.

Равнината беше невероятно просторна, но не можех да престана да търся трескаво… някакви останки.

Не, разбира се, че не — успокояваше се Мелани. — Джаред е много съобразителен. Никога не би дошъл тук неподготвен, както направихме ние. Никога не би изложил Джейми на опасност.

Сигурна съм, че си права — казах й аз. Искаше ми се да е вярно, колкото искаше и самата тя. — Сигурна съм, че никой друг в цялата вселена не би постъпил толкова глупаво. Освен това, вероятно той изобщо не е идвал тук, за да търси. Вероятно изобщо не му е идвало наум такова нещо. Иска ми се и на теб да не беше идвало.

Краката ми продължаваха да се движат. Почти не забелязвах това. То означаваше толкова малко в сравнение с далечината пред нас. А и дори ако с помощта на някакво чудо можехме да се прехвърлим до самото подножие на платото, после какво? Бях абсолютно сигурна, че там няма нищо. Никой не ни чакаше в платото, за да ни спаси.

— Ще умрем — рекох аз. Изненадах се, че не усетих страх в гласа си. Беше просто факт, като всеки друг, например, че слънцето е горещо и че пустинята е суха. Щяхме да умрем.

Да. Тя също беше спокойна. Тази смърт беше по-лесно да бъде приета, отколкото факта, че усилията ни бяха резултат от безразсъдство.

— Това не те ли тревожи?

Тя се замисли за момент преди да отговори.

Поне се опитах преди да умра. И спечелих. Така и не ги предадох. Не им навредих. Направих всичко по силите ми, за да ги намеря. Опитах се да спазя обещанието си… да умра за тях.

Преброих деветнадесет крачки, преди да мога да отговоря. Деветнадесет бавни, напразни скърцания по пясъка.

— Ами аз защо умирам? — запитах се аз и болезненото усещане, че всеки момент ще се разплача, се върна. — Предполагам защото загубих, нали така? Това ли е причината?

Не — отвърна без да бърза тя. — Не ми се струва да е така. Мисля… ами мисля, че може би… умираш, за да си човек. В мисълта и се усещаше нещо почти като усмивка, когато тя си спомни глупавото двойно значение на фразата. След всичките планети и домакини, които си оставила след себе си, най-после си намерила мястото и тялото, за които ще умреш. Мисля, че си намерила дома си, Скитнице.

Десет скърцания на стъпките ми по пясъка. Вече нямах сили да си отворя устата.

Твърде зле. В такъв случай не успях да остана тук за по-дълго.

Не бях сигурна какво ми отговори. Може би се опитваше да ме накара да се почувствам по-добре. Отплата за това, че я бях довлякла тук да умре. Тя беше спечелила, така и не можах да я накарам да изчезне.

Стъпките ми станаха още по-бавни. Мускулите ми крещяха за милост, като че ли имах някакво средство да облекча болката им. Мисля, че щях да спра точно тук, но както винаги Мелани се оказа по-корава от мен.

Сега я усещах не само в главата си, но и в крайниците си. Крачките ми станаха по-широки, а пътеката, която очертавах след себе си — по-права. Благодарение само на силата на волята си тя влачеше полумъртвия ми труп към невъзможната цел.

Усещах я да изпитва неочаквана радост от тази безполезна борба. Също както аз я усещах, така тя чувстваше тялото ми. Сега нашето тяло: слабостта ми отстъпваше контрола на нея. Тя се радваше на свободата да движи ръцете и краката ни напред, независимо колко безсмислена беше подобна задача. Изпитваше блаженство от това, че отново беше тя. Дори болката от бавната ни смърт избледняваше в сравнение с това усещане.

Според теб какво има там? — попита ме тя, докато вървяхме към края. — Какво ще видиш, след като умрем?

Нищо. Думата беше празна, безмилостна и категорична. Има причина да я наричаме окончателна смърт.

Душите не вярват ли в задгробния живот?

Имаме толкова много животи. Да имаме още повече… би било прекалено. Умираме по малко всеки път, когато напускаме някой домакин. Живеем отново в следващия. Когато умра тук, това ще бъде краят.

Последва дълго мълчание, докато краката ни продължаваха да се влачат бавно напред.

Ами ти? — попитах накрая аз. — Продължаваш ли да вярваш, че има нещо повече, дори след всичко това? Мислите ми я отведоха към спомените й за края на човешкия свят.

Изглежда, че има някои неща, които не могат да умрат.

В мозъка ни виждахме лицата им по-близо и по-ясно. Любовта, която изпитвахме към Джаред и Джейми, беше много постоянна. В този миг се запитах дали смъртта е достатъчно силна да унищожи нещо толкова жизнено и осезаемо. Може би тази любов ще продължи да живее с нея в някакво приказно място с покрити с бисери врати. Не в мен.

Щеше ли да е облекчение да си свободен от нея? Не бях сигурна. Почувствах, че е част от това, което бях сега.

Успяхме да издържим само още няколко часа. Дори огромната сила на мисълта на Мелани не можеше да изстиска повече от отпадналото ни тяло. Вече почти не виждахме. Изглежда вече не можехме да намерим кислорода в сухия въздух, който вдишвахме и издишвахме. От болката устните ни отронваха силни стенания.

Никога не си се чувствала така зле, нали? — направих слаб опит да я подразня аз, докато се влачехме напред към ствола на едно изсъхнало дърво, което се издигаше с няколко стъпки по-високо от останалите храсти. Искахме да се възползваме от тънките сенки, които хвърляха клоните му, преди да паднем.

Не — призна тя. — Никога не е било толкова зле.

Стигнахме целта си. Мъртвото дърво хвърляше своята мрежеста сянка над нас и краката ни се подкосиха. Проснахме се на земята по корем, защото не искахме слънцето да грее в лицето ни.

Главата ни сама се извърна на една страна, търсейки парещия въздух. Вгледахме се в пясъка на сантиметри от носа ни и слушахме хрипливото си дишане.

След известно време, не знаехме дали беше дълго или кратко, затворихме очи. Клепачите ни бяха яркочервени отвътре. Не можехме да усетим слабата шарена сянка, която хвърляше дървото. Може би вече не достигаше до нас.

Колко дълго? — попитах я аз.

Не знам. Никога преди не съм умирала.

Един час? Повече?

Знаеш толкова, колкото и аз.

Къде е койотът, когато наистина има нужда от него?

Може би ще имаме късмет… да не попаднем в ноктите на някой звяр или нещо… Не можа да довърши мисълта си.

Това беше последният ни разговор. Беше много трудно да се съсредоточа, за да образувам думи. Имаше повече болка, отколкото предполагахме, че ще има. Всички мускули на тялото ни се бунтуваха, свиваха се и се разпущаха, докато се бореха със смъртта.

Ние не се борехме. Бяхме се отпуснали и чакахме, а мислите ни ту потъваха, ту изплуваха безразборно от спомените ни. Докато все още бяхме в съзнание, мислено си тананикахме някаква приспивна песен. Беше тази, която използвахме да успокояваме Джейми, когато земята беше прекалено твърда, въздухът твърде студен или страхът много голям, за да заспи. Чувствахме главата му да се притиска в празнината точно под рамото ни и формата на гръбнака му под ръката ни. А когато ни се стори, че полагаме глава върху нечие по-широко рамо, ни успокояваше нова приспивна песен.

Клепачите ни потъмняха, но не от смъртта. Беше настъпила нощта и това ни натъжи. Без дневната жега вероятно щяхме да издържим по-дълго. В един неясен промеждутък от време стояхме сред пълен мрак и тишина. После се чу звук.

Почти не му обърнахме внимание. Не бяхме сигурни дали не си бяхме въобразили. Може би все пак беше койот. Искахме ли това? Не знаехме. Загубихме мисълта си и забравихме за звука.

Нещо ни разтърси, задърпа вкочанените ни ръце, влачеше ги.

Не можехме да формираме думите, за да поискаме да стане бързо, но се надявахме, че ще е така. Зачакахме зъбите да се забият. Вместо това влаченето премина в бутане и усетихме лицето си обърнато към небето. После то се разля върху него — мокро, прохладно, невъзможно. Стичаше се по очите ни, измиваше мръсотията от тях. Очите ни премигнаха срещу стичащата се течност. Не ни пукаше за мръсотията. Брадичката ни се изви нагоре, отворихме отчаяно устата си със сляпа, патетична слабост, като новоизлюпено птиче.

Стори ни се, че чухме въздишка.

А после водата потече в устата ни, ние я погълнахме жадно и се задавихме от нея. Водата изчезна, докато се давехме, а ръцете ни посегнаха да я хванат. Последва тежко потупване по гърба ни, докато отново можехме да дишаме. Ръцете ни продължаваха да хващат въздуха и да търсят водата.

Този път определено чухме въздишка. Нещо притисна напуканите ни устни и водата потече отново. Гълтахме, като този път внимавахме да не се задавим. Не че толкова ни беше грижа, ако се случеше, но не искахме отново да ни бъде отнета.

Пихме, докато коремът ни се поду и ни заболя. Водата постепенно спря и от гърдите ни се изтръгна хриптящ звук в знак на протест. До устните ни беше допрян друг ръб и продължихме припряно да гълтаме, докато и той се изпразни.

След още една глътка и коремът ни щеше да експлодира, но въпреки това премигнахме и се опитахме да фокусираме зрението си, за да видим дали можем да намерим още. Беше прекалено тъмно.

Не виждахме нито една звезда. После отново премигнахме и разбрахме, че мракът е много по-близо от небето. Една фигура се беше надвесила над нас, по-черна от нощта.

В нея се чу да се трие някакъв плат, а пясъкът под една пета се размърда. Фигурата се отдръпна и чухме раздиращ звук — звукът на цип, който раздра абсолютната тишина на нощта.

В очите ни като нож се вряза светлина. Простенахме от болка и ръката ни излетя нагоре да покрие затворените ни очи. Дори зад клепките светлината беше прекалено ярка. Тя изчезна и ние почувствахме дъха от следващата въздишка върху лицето си.

Внимателно отворихме очи, почувствали се по-слепи отпреди. Който и да стоеше над нас, беше напълно неподвижен и не казваше нищо. Започнахме да чувстваме напрежението на мига, но то беше някак далеч, извън нас. Не ни беше грижа за каквото и да било, освен за водата в корема и къде можем да намерим още. Опитахме се да се съсредоточим, за да видим какво ни беше спасило.

Първото нещо, което различихме, след като премигвахме в продължение на минути, беше плътната белота, която се спускаше от тъмното лице — милиони бледи тресчици в нощта. Когато осъзнахме, че това е брада — като на Дядо Коледа, мисълта ни заработи по-бързо. Другите черти от лицето бяха доставени от паметта ни.

Всичко си дойде на мястото — големият, орлов нос, широките скули, гъстите бели вежди, а очите бяха хлътнали дълбоко в набръчканата кожа. Макар да виждахме само частици от всяка черта, знаехме как ще изглеждат те на светлината.

— Чичо Джеб — изграчихме изненадани ние, — ти ни намери!

Чичо Джеб, който премигваше до нас, се заклати назад на пети, когато произнесохме името му.

— Е, добре — рече той с дрезгавия си глас, върнал ни към стотици спомени. — Ама, че каша.