Скитница

Глава 44Излекувана

— Скит…

— Нямаме време. Бих го направила сама, но няма да е под нужния ъгъл. Няма друг начин.

— Мисля, че не мога… да го направя.

— Дори заради Джейми? — Притиснах здравата си буза колкото можах по-плътно върху облегалката за главата и затворих очи.

Джаред държеше груб, голям колкото юмрук камък. Вече пет минути премерваше тежестта му в ръката си.

— Трябва само да смъкнеш първия пласт от кожата, за да прикриеш раната, това е всичко. Хайде Джаред, трябва да бързаме. Джейми…

Кажи му, че аз съм казала да го направи веднага, и то добре.

— Мел каза да го направиш веднага. И да се погрижиш да е достатъчно силно. Само с един удар.

Мълчание.

— Хайде, Джаред!

Той пое дълбоко въздух. Почувствах как въздухът се раздвижи и стиснах по-силно очи. Последва звук, подобен на плясък, и после тупване — това беше първото нещо, което усетих, а после шокът от удара премина и усетих и болката.

— Ох! — изохках аз. Не бях имала намерение да издам някакъв звук. Знаех, че от това ще се почувства още по-зле. Но в това тяло ставаха толкова неволни неща. От очите ми изскочиха сълзи и се закашлях, за да сподавя надигналия се в гърлото ми вопъл. След удара главата ми кънтеше и пулсираше.

— Скит? Мел? Съжалявам!

Ръцете му ни обгърнаха и той ни притисна до гърдите си.

— Няма нищо — проплаках аз. — Добре сме. Успя ли да заличиш целия белег?

Той ме хвана за брадичката и извърна главата ми.

— О! — възкликна потресен Джаред. — Съсипал съм половината ти лице. Толкова съжалявам.

— Не, това е добре. Това е добре. Да тръгваме.

— Добре. — Гласът му беше все още слаб, но ме положи внимателно върху облегалката, а после колата изръмжа под нас.

В лицето ми задуха леденостуден въздух, който ме стресна и защипа разранената ми буза. Бях забравила какво е усещането, когато климатикът работи.

Отворих очи. Спускахме се по дъното на малък пресъхнал поток. Беше по-гладко, отколкото би трябвало да бъде, защото беше внимателно подравнено. Видях как се вие около храстите зад нас.

Пред себе си виждах много надалеч. Свалих надолу огледалото за обратно виждане. На бледата лунна светлина лицето ми беше в бяло и черно. Черното беше по цялата ми дясна страна, стичаше се надолу към брадичката, капеше по шията ми и се скриваше под яката на новата ми, чиста тениска.

Усетих, че ми се повдига.

— Добра работа — прошепнах аз.

— Много ли те боли?

— Не много — излъгах аз. — Няма дълго да ме боли. Колко остава до Тусон?

Точно в този момент излязохме на паваж. Беше странно как при вида му усетих, че ме обзема паника. Джаред спря колата в някакви храсти, за да не се вижда отдалеч. Излезе, свали чергилата и веригите от бронята и ги сложи в багажника. Върна се на мястото си и подкара отново колата, като се оглеждаше внимателно, за да се увери, че шосето е празно. Посегна да запали фаровете.

— Почакай — прошепнах аз. Не можех да говоря по-високо. Тук се чувствах така уязвима. — Нека аз да карам.

Той ме погледна.

— Не трябва да изглежда така, като че ли съм вървяла до болницата в този вид. Това ще предизвика твърде много въпроси. Трябва да карам. Ти се скрий отзад и ми казвай накъде да се насоча. Има ли нещо, под което да се скриеш?

— Добре — съгласи се той. Върна колата на заден ход и я вкара колкото е възможно по-навътре в храстите.

— Добре. Ще се скрия. Но ако ни закараш някъде, където не съм ти казал…

О! — Мелани беше не по-малко от мен изумена от съмненията му.

— Застреляй ме — казах спокойно аз.

Той не отговори. Излезе, като остави двигателя да работи. Прехвърлих се на мястото му. Чух капакът на багажника да се затваря. Джаред седна на задната седалка с дебело одеяло под мишница.

— Когато излезеш на шосето, завий вдясно — каза той.

Колата беше с автоматични скорости, но беше минало доста време и не се чувствах сигурна зад волана. Карах внимателно, доволна, че все още помня как се шофира. Магистралата беше пуста. Включих се в нея и когато излязох на открито, сърцето ми отново заби тревожно.

— Включи светлините — обади се Джаред. Беше се излегнал на задната седалка.

Заопипвах таблото, докато намеря ключа и запалих фаровете. Сториха ми се ужасно ярки.

Не бяхме далеч от Тусон… Виждах жълтото сияние на фона на небето. Отпред бяха светлините на града.

— Можеш да караш малко по-бързо.

— Спазвам точно ограничението — заявих аз.

Той замълча за момент.

— Душите не карат ли по-бързо от разрешеното?

Засмях се. Смехът ми беше почти истеричен.

— Спазваме всички правила и закони, включително и тези за движението по пътищата.

Светлините станаха повече от жълти — превърнаха се в самостоятелни ярки точки. Зелените табели ни показваха възможностите за излизане от магистралата.

— Поеми по Ина Роуд.

Изпълних нареждането. Той се стараеше да говори тихо, въпреки че в затвореното пространство на колата и двамата можехме да викаме. Беше ми трудно да карам в този непознат град. Да виждам къщи, блокове и магазини със светещи табели. Да знам, че съм сама сред многото. Представих си как се чувства Джаред. Гласът му беше учудващо спокоен. Но той го беше правил много пъти.

Сега на пътя имаше и други коли. Когато фаровете им заливаха със светлината си предното ми стъкло, аз се свивах от ужас.

Не се панирай, Скит. Трябва да си силна заради Джейми. Ако не го направиш, планът няма да успее.

Мога. Ще успея.

Съсредоточих мисълта си върху Джейми и хванах по-уверено кормилото. Джаред ме насочваше през все още спящия град. Лечебното заведение беше в една малка сграда. Някога сигурно е било само лечебница, в която е имало лекарски кабинети, а не истинска болница. Повечето прозорци отпред светеха. В приемната една жена седеше зад бюрото. Не вдигна глава, когато фаровете на колата осветиха сградата. Откарах я в най-тъмния ъгъл на паркинга. Надянах раницата. Не беше нова, но в добро състояние. Чудесно.

Оставаше да направя само още едно нещо.

— Бързо ми дай ножа.

— Скит… Знам, че обичаш Джейми, но наистина не можеш да го използваш. Ти не си боец.

— Не за тях, Джаред. Имам нужда от рана.

Той охна от изненада.

— Ти имаш рана. Достатъчна е!

— Имам нужда от рана като на Джейми. Не знам много за Лечителството. Трябва да разбера какво точно да направя. Щях да го направя по-рано, но не бях сигурна, че ще мога да карам.

— Не! Не пак!

— Дай ми веднага ножа! Някой ще забележи, ако не вляза скоро вътре.

Джаред трескаво мислеше. Както беше казал Джеб, той беше най-добрият, защото схващаше какво трябва да се направи, и то бързо. Чух металния звук от измъкването на ножа от ножницата.

— Бъди внимателна. Гледай да не е много дълбока.

— Искаш ли ти да го направиш?

Той пое рязко въздух.

— Не.

— Добре.

Взех страховития нож. Имаше тежка дръжка, беше много остър и завършваше с тънко острие. Не му мислих много. Не исках да си дам време да се плаша. Трябваше да го направя на ръката, а не на крака, това беше всичко. Замислих се, докато реша. По коленете имах белези от рани. Не исках да скривам и тях.

Изпънах напред лявата си ръка. Тя трепереше. Подпрях я на вратата, а после извих глава, за да мога да захапя облегалката за главата. Държах непохватно, но здраво дръжката на ножа в дясната си ръка. Опрях острието върху кожата на ръката, за да не пропусна. После затворих очи.

Джаред дишаше прекалено тежко. Трябваше да бързам, за да не ме спре.

Просто си представи, че е лопата, която се забива в земята — казах си аз.

Забих ножа в ръката си. Облегалката за главата заглуши писъка ми, но въпреки това беше много силен. Ножът падна от ръката ми, измъкна се болезнено от мускула и издрънча на пода.

— Скит! — прошепна Джаред.

Още не бях в състояние да му отговоря. Помъчих се да заглуша следващите писъци. Усетих, че болката идва. Добре, че не го направих преди да карам.

— Я да видя!

— Стой там — изсъсках аз. — Не мърдай.

Чух одеялото да шумоли зад мен въпреки предупреждението. Притиснах лявата си ръка към тялото и отворих вратата с дясната. Ръката на Джаред отърка гърба ми, а аз едва не се строполих през вратата. Не ме спря. Подейства ми успокоително.

— Връщам се веднага — казах, закашляйки се аз и затворих с ритник вратата зад себе си.

Затътрих се през паркинга, като се борех с желанието да повърна и с обзелата ме паника. Двете чувства като че ли взаимно се уравновесяваха — едното пречеше на другото да наложи контрол над тялото ми. Болката не беше прекалено силна или по-скоро аз не можех да я почувствам като такава. Бях изпаднала в шок. Твърде много различни видове болка, и то твърде близки. Усетих как по пръстите ми се стича топла течност и капе върху паважа. Запитах се дали ще мога да си движа пръстите. Страхувах се да опитам.

Жената зад бюрото — на средна възраст, с тъмно шоколадова кожа и няколко сребърни нишки в черната си коса, скочи на крака, когато се втурнах през автоматично отварящите се врати.

— О, не! О, скъпа! — Грабна микрофона и следващите й думи проехтяха усилени многократно от тавана:

— Лечител Плетка! Елате при мен в приемната. Спешен случай!

— Не! — Опитах се да говоря спокойно, но едва се държах на крака. — Добре съм. Просто случайност.

Тя остави микрофона, заобиколи бюрото, бързо дойде при мен и ме подхвана през кръста.

— О, скъпа, какво ти се е случило?

— Бях толкова невнимателна — отвърнах тихо аз. — Бях на екскурзия и се хлъзнах по камъните. Тъкмо разчиствах след вечеря. В ръката си държах нож…

Колебливият ми разказ й подейства още по-шокиращо. Не ме погледна с подозрение или с насмешка, както правеше понякога Иън, когато лъжех. Само със съчувствие.

— Горката! Как ти е името?

— Стъклени Шипове — отвърнах аз, прибягвайки до твърде често използваното име за член на стадо от времето, прекарано с Мечките.

— Добре, Стъклени Шипове. Ето го и Лечителят. Съвсем скоро ще бъдеш добре.

Вече не чувствах паника. Любезната жена ме потупа по гърба. Толкова мила и толкова загрижена. Никога нямаше да ми навреди.

Лечителят се оказа млада жена. Косата, кожата и очите й бяха еднакво светлокафяви. Затова изглеждаше необикновено — едноцветно. Беше облечена в жълто-кафява униформа, която подсилваше това впечатление.

— О! — възкликна тя. — Аз съм Лечител Огнена Плетка. Веднага ще се заема с вас. Какво се случи?

Разказах й отново историята си, докато двете жени ме поведоха по коридора, а после влязохме в първата срещната врата. Накараха ме да легна върху легло, покрито с хартия.

Стаята ми беше позната. Бях посещавала такова място само веднъж, но Мелани имаше много подобни спомени от детството си. Малката редица от двойни шкафове, умивалникът, в който Лечителката си миеше ръцете, блестящите, чисти бели стени…

— Започваме — каза бодро Огнена Плетка.

Отвори един шкаф. Опитах се да се съсредоточа, защото знаех, че това е важно. Шкафът беше пълен с редици от наредени един върху друг бели цилиндри. Тя свали един. Посегна към него без да избира. Знаеше какво й трябва. Върху него имаше надпис, но не можех да го прочета.

— Малко обезболяващо ще помогне, как мислиш?

Погледнах отново етикета, докато тя отвиваше капачката. Две кратки думи. Без болка! Това ли пишеше?

— Отвори си устата, Стъклени Шипове.

Аз се подчиних. Тя извади малко, тънко квадратно парченце, което приличаше на лигнин — и го постави върху езика ми. То веднага се разтвори. Нямаше вкус.

Машинално преглътнах.

— По-добре ли е? — попита Лечителката.

Вече наистина се почувствах по-добре. Главата ми се проясни — можех без усилие да се съсредоточа. Заедно със стопяването на малкото квадратче изчезна и болката. Премигнах изненадана.

— Да.

— Знаем, че сега се чувстваш добре, но те моля да не мърдаш. Раните ти още не са обработени.

— Разбира се.

— Небесносиня, би ли донесла малко вода? Устата й е пресъхнала.

— Веднага, Огнена Плетка.

По-възрастната жена излезе от стаята. Лечителката се обърна отново към шкафовете и този път отвори друг. Беше също пълен с бели цилиндри.

— Ето. — Взе един от най-горната купчина, а после друг откъм другата страна.

Като че ли почти ми помагаше да изпълня задачата, защото изброи имената им, докато ги вземаше:

— „Изчисти — отвътре и отвън“… „Излекувай“… „Запечати“… А, къде е… Аха, „Заглади“. Не искаме белег върху хубавото ти лице, нали?

— Ами… не.

— Не се безпокой. Отново ще бъдеш безупречна.

— Благодаря.

— Няма защо.

Тя се наведе над мен с друг бял цилиндър в ръка. Капачката му се отвори с пукане и отдолу се показа дюзата на пулверизатор. Първо напръска ръката ми, обработвайки раната с безцветна, лишена от мирис мъгла.

— Лечителството сигурно е много удовлетворяваща професия. — Гласът ми прозвуча точно както трябва. Показваше любопитство, но не прекалено. — Не съм влизала в Лечебно заведение от внедряването. Това е много интересно.

— Да, така е. — Започна да пръска лицето ми със спрея.

— А сега какво правиш?

Тя се усмихна. Предположих, че не съм първата, проявила любопитство душа.

— Това е „Чисто“. Гарантира, че в раната няма да остане нищо чуждо. Убива всички микроби, които могат да инфектират раната.

— Чисто — повторих на себе си.

— И „Чисто отвътре“, в случай, че нещо се е задържало в организма ти. Вдишай това, моля те.

Сега държеше в ръката си друг бял цилиндър. Беше някаква по-тънка бутилка с помпа, вместо аерозолна дюза накрая. Напомпа приличен на мъгла облак във въздуха над лицето ми. Поех го, вдишвайки. Имаше вкус, подобен на мента.

— А това е „Излекувай“ — продължи Огнена Плетка, отвинти капачката на следващия цилиндър и се показа малко чучурче. — Това ускорява съединяването на тъканите ти, за да зараснат както трябва.

Тя изля малко количество от безцветната течност върху разтворената рана на ръката ми, а после притисна ръбовете й. Усетих докосването й, но не почувствах болка.

— Ще я запечатам преди да продължа. — Тя отвори друг цилиндър, който приличаше на мека туба, и изстиска върху пръста си малко гъста, безцветна, подобна на желе субстанция.

— Като лепило е — каза ми Лечителката. — Лепи всичко и оставя „Излекувай“ да си свърши работата. — Размаза го върху ръката ми с едно-единствено бързо движение.

— Така, сега можеш да я движиш. Сега ръката ти е добре.

Вдигнах я, за да я погледна. Под прозрачния гел се виждаше бледа розова линия. Кръвта по ръката ми още не беше засъхнала, но вече не течеше. Докато я гледах, Лечителката изчисти кожата ми като прекара бързо веднъж влажна кърпа по нея.

— Моля те да обърнеш лицето си насам. Хм, доста лошо си се ударила в тези камъни. Каква каша.

— Да, паднах лошо.

— Добре, че си успяла да се докараш до тук.

Тя поръси леко с „Излекувай“ бузата ми и го размаза с върховете на пръстите си.

— Обичам да гледам как действа. Вече изглежда много по-добре. А сега… по ръбовете. — Усмихна се на себе си. — Може би още един пласт. Искам това да изчезне напълно. Продължи да работи още минута.

— Много хубаво.

— Ето малко вода — каза току-що влязлата по-възрастна жена.

— Благодаря ти, Небесносиня.

— Обади се, ако имаш нужда от още нещо. Ще бъда отпред.

— Благодаря.

Небесносиня излезе. Запитах се дали е дошла от Планетата на Цветята. Сините цветя бяха редки — може би затова се наричаше така.

— Сега можеш да седнеш. Как се чувстваш?

Бях се съвзела напълно.

— Чудесно.

Беше вярно. От дълго време не бях се чувствала така здрава. Рязкото преминаване от болка към облекчение правеше усещането по-силно.

— Така и трябва да бъде. Добре, нека да поръсим с малко „Заглади“.

Тя завъртя върха на последния цилиндър и поръси някаква многоцветна пудра върху ръката си. Потупа с нея бузата ми, а после сложи и една шепа върху ръката ми.

— Върху ръката ти завинаги ще остане една тънка линия — каза тя с такъв тон, като че ли се извиняваше. — Като този на врата ти. Дълбока рана… — Тя сви рамене. Отметна разсеяно косата над врата ми и разгледа белега. — Добра работа. Кой беше Лечителят ти?

— Ами… С Лице към Слънцето — казах аз, сещайки се за името на един от бившите ми студенти. — Беше в… Юрика, Монтана. Не ми хареса студа. Преместих се на юг.

Толкова много лъжи. Усетих как стомахът ме присви от притеснение.

— Аз започнах в Мейн — заяви тя, без да забележи нищо в гласа ми. Докато говореше, изчисти кръвта от врата ми. — И на мен ми беше прекалено студено там. Какво е Призванието ти?

— Ами… сервирам храна. В един мексикански ресторант във… Финикс. Обичам пикантната храна.

— Аз също. — Не ме погледна странно. Сега изтриваше бузата ми. — Много добре. Не се тревожи, Стъклени Шипове. Лицето ти изглежда страхотно.

— Благодаря, Лечител.

— Няма защо. Искаш ли малко вода?

— Да, ако обичаш. — Нарочно се сдържах. Нямаше да изглежда добре, ако изпразня чашата на един дъх. Искаше ми се. Обаче не можах да се сдържа да не я изпия до дъно. Имаше такъв прекрасен вкус.

— Искаш ли още?

— Аз… да, няма да откажа. Благодаря.

— Веднага се връщам.

В секундата, в която тя излезе през вратата, се смъкнах от леглото. Хартията изшумоля и ме накара да замръзна на място. Тя не се втурна обратно. Имах само няколко секунди. На Небесносиня й бяха нужни няколко минути да донесе водата. Може би на Лечителката също щяха да й бъдат нужни толкова. Може би студената, чиста вода беше далеч от стаята. Може би.

Свалих раницата от раменете си и развързах връзките. Започнах от втория шкаф. Там беше купчината с „Излекувай“. Сграбчих я цялата и я пуснах внимателно на дъното на раницата.

Какво щях да кажа, ако ме хванеше? Каква лъжа щях да измисля?

После взех двата вида „Изчисти“ от първия шкаф. Зад всеки първи ред имаше втори. Взех половината и от тях. Преминах към „Без болка“, взех два стека от тях. Тъкмо се канех да се обърна към „Запечати“, когато етикетът върху следващата редица цилиндри привлече вниманието ми. „Охладител“. Дали беше за треска? Нямаше инструкции, а само етикет. Взех стека. Тук нямаше нищо, което да навреди на човешкото тяло. Бях сигурна в това.

Грабнах всичките „Запечати“ и две кутии със „Заглади“. Не исках повече да рискувам. Затворих безшумно шкафовете и отново метнах раницата на гърба си. След това се облегнах върху матрака и хартията пак прошумоля. Опитах се да изглеждам спокойна.

Тя не се върна. Погледнах часовника. Беше изминала минута. Колко далеч беше водата? Две минути. Три минути.

Дали лъжите ми бяха така очевидни за нея, както изглеждаха за мен? По челото ми избиха капчици пот. Бързо ги изтрих. Ами ако доведеше някой Търсач? Помислих си за малкото хапче в джоба и ръката ми потрепери. Обаче можех да го направя. Заради Джейми. Чух по коридора да се приближават тихи стъпки. Бяха на двама души.