Скитница

Глава 54Забравена

— Елизабет? — попитах аз. — Ан? Карин? Как ти е името? Хайде, знам, че го знаеш.

Тялото на Лечителката продължаваше да лежи неподвижно върху кушетката. Мина много време — не бях сигурна колко. Часове и часове. Още не бях спала, въпреки че слънцето вече се беше издигнало високо в небето. Докторът се беше изкачил на върха, за да махне чергилата, ярките слънчеви лъчи проникваха през дупките на тавана и стопляха кожата ми. Преместих безименната жена така, че лицето й да остане в сянка. Докоснах го леко и отметнах меката кестенява коса с вплетени бели нишки в нея.

— Джули? Британи? Анжела? Патриша? По-близо ли съм? Кажи ми. Моля те?

Всички, с изключение на доктора, който леко похъркваше на една кушетка в най-тъмния ъгъл на болницата, се бяха разотишли още преди часове. Някои отидоха да погребат тялото домакин, което загубихме. Изтръпнах, когато си спомних как ме попита недоумяващ и как след това лицето му се отпусна.

Защо? — ме беше попитал той.

Толкова много ми се искаше тази душа да бе изчакала отговора, за да се опитам да обясня. Можеше дори да ме разбере. В края на краищата имаше ли нещо по-важно от обичта? Не беше ли това най-важното от всичко за една душа? Така че отговорът щеше да бъде: от любов.

Може би, ако беше почакал, щеше да прозре тази истина. Ако наистина разбереше, сигурна бях, че щеше да остави човешкото тяло да живее. Въпреки че едва ли щеше да намери някаква логика в тази молба. Това беше неговото тяло, а не нещо отделно от него. По същия начин е погледнал и на самоубийството си не като на убийство. За него беше прекратен само един живот. И може би беше прав.

Добре поне, че душите оцеляха. Неговият контейнер светеше с бледа червена светлина до нейния. Не можех да искам по-голямо доказателство от човеците, че ще спазят обещанията си, след като му пощадиха живота.

— Мери? Маргарет? Сузан? Джил?

Въпреки че докторът спеше и бях сама, усещах отгласа от напрежението, което другите бяха оставили след себе си. То все още като че ли витаеше във въздуха.

Напрежението се запази, защото жената не се беше събудила, когато действието на хлороформа премина. Не се беше помръднала. Все още дишаше, сърцето й продължаваше да бие, но тя не реагира на опитите на доктора да я съживи.

Твърде късно ли беше? Беше ли загубена? Беше ли си отишла вече? Беше ли мъртва също както тялото на мъжа? Всички ли бяха такива? Дали само някои от тях като домакина на Търсачката, Лейси, и като Мелани — тези, които крещяха и се съпротивляваха, можеха да се върнат обратно? Нямаше ли ги вече останалите? Беше ли Лейси някакво изключение? Щеше ли Мелани да се върне отново, така както го беше направила… или дори и това беше под въпрос?

Не съм загубена! Тук към. — Обаче безмълвният глас на Мелани звучеше някак нерешително. Тя също се тревожеше.

Да, ти си тук и ще останеш тук — обещах й аз.

Въздъхнах и поднових усилията си. Напразни ли бяха?

— Знам, че имаш име — казах на жената. — Да не би да е Ребека? Александра? Оливия? Може би нещо по-просто, може би… Джейн? Джийн? Джоан?

Беше по-добре, отколкото нищо, помислих си мрачно аз. Поне им показах как биха могли да си помогнат сами, ако ги хванат някога. Бих могла да помогна поне на съпротивляващите се, а не на другите. Това обаче не ми се струваше достатъчно.

— Не ми помагаш много — промърморих аз. Хванах ръката й с двете си ръце и леко я разтърках. — Няма да е зле да направиш някакво усилие. Приятелите ми и без това са много потиснати. Имат нужда от малко по-добри новини. Освен това, след като Кайл още го няма, ще ни е трудно да евакуираме всички, камо ли пък ако се наложи отново да те носим насам-натам. Знам, че искаш да помогнеш. Това тук е твоето семейство. Това са себеподобните ти. Повечето от тях. Ще ти харесат.

Нежните черта на лицето й продължаваха да не дават признак, че е дошла в съзнание. Беше доста хубава, по един ненатрапчив начин. Чертите й бяха много симетрично разположени върху овалното лице. Беше на около четиридесет и пет, може би дори малко по-млада, или може би малко по-стара. При това неподвижно лице беше трудно да се каже.

— Те се нуждаят от теб — продължих с умоляващ тон. — Ти можеш да им помогнеш. Знаеш толкова много неща, които аз не знам. Докторът се старае толкова много. Заслужава малко помощ. Той е добър човек. Била си Лечител от доста време и тази грижа за здравето на другите може малко да ти е поомръзнала. Мисля, че докторът ще ти хареса. Името ти Сара ли е? Емили? Кристин?

Погалих меката й буза, но тя не реагира и отново взех отпуснатата й ръка. Погледнах синьото небе, което се виждаше през процепите на високия таван. Започнах да мисля за друга неща.

— Питам се какво ли ще направят, ако Кайл не се върне. Колко дълго ще се крият? Ще се наложи ли да потърсят нов дом някъде другаде? Толкова много са… Няма да е лесно. Ще ми се да им помогна, но дори да можех да остана, не знам нито един от отговорите на тези въпроси. Може би по някакъв начин ще продължат да стоят тук. Може пък Кайл да не им попречи.

Засмях се, без да ми е смешно, когато се замислих за вероятността това да е така. Кайл не беше предпазлив човек. Но докато положението се изясни, щях да бъда нужна тук. Може би, ако наоколо започнеха да се въртят Търсачи, щяха да имат нужда от моите непредизвикващи съмнение очи. Може би щеше да мине известно време и тази мисъл щеше да ме стопли повече от слънчевите лъчи върху кожата ми. Накара ме да се почувствам благодарна, че Кайл беше толкова невъздържан и егоистичен. Колко време щеше да мине, докато се уверяхме, че сме в безопасност?

— Чудя се как ли изглежда тук, когато е студено. Почти не си спомням да съм почувствала студ. Или пък когато вали? Все някога и тук би трябвало да вали, нали така? При толкова много дупки на покрива сигурно става доста мокро. Чудя се къде ли спят тогава всички? — Въздъхнах. — Може би ще се наложи да разбера, въпреки че не би трябвало да разчитам на това. Теб това изобщо ли не те интересува? Ако се събудиш, може би ще узнаеш отговорите. Аз съм любопитна. Ще попитам Иън за това. Интересно е да си представи човек как нещата тук може да се променят… Предполагам, че лятото няма да продължи безкрайно.

Пръстите й потрепнаха за миг в ръката ми. Изненадах се, защото мислите ми се рееха далеч от жената на кушетката и меланхолията беше започнала да ме завладява, което напоследък ми се случваше често.

Погледнах я. В лицето й нямаше промяна, ръката й продължаваше да е неподвижна в моята, а лицето отпуснато. Може би просто си бях въобразила.

— Казах ли нещо, което те интересува? За какво говорех? — Започнах трескаво да мисля, като продължавах да се взирам в лицето й. — Дъждът ли беше причината? Или възможността за промяна? Промяна? Предстои ти да видиш много промени, но първо трябва да се събудиш.

Лицето й не изразяваше нищо, а ръката остана неподвижна.

— Значи промяната не те интересува. Не те обвинявам. Аз също не искам да има промяна. Ти като мен ли си? Искаш ли лятото да продължи?

Ако не наблюдавах толкова внимателно лицето й, нямаше да забележа лекото помръдваме на клепачите й.

— Лятото ти харесва, така ли? — попитах с надежда.

Устните й помръднаха.

— Лятото?

Ръката й потрепна.

— Това ли е името ти — Лято? Лято? Хубаво име.

Ръката и се сви в юмрук, а устните се разтвориха.

— Събуди се, Лято. Знам, че можеш, Лято? Чуй ме, Лято. Отвори очи, Лято.

Очите й бързо премигнаха.

— Докторе — извиках през рамо аз. — Докторе, събуди се.

— Ха?

— Мисля, че идва в съзнание! — Отново се загледах в жената. — Продължавай, Лято. Можеш. Знам, че е трудно. Лято, Лято, Лято.

Отвори очи. Лицето й се сгърчи. Болка ли изпитваше?

— Донеси „Без болка“, докторе. Побързай.

Жената стисна ръката ми и отвори очи. Отначало те не бяха на фокус, а само огледаха светлата пещера. Кой знае каква странна и неочаквана гледка представляваше това място за нея.

— Ще се оправиш, Лято. Ще се оправиш. Чуваш ли ме, Лято?

Очите й се спряха върху мен и зениците се свиха. Вгледа се в лицето ми. После се отдръпна от мен и се изви, опитвайки се да избяга от кушетката. От устните й се отрони тих дрезгав вик, изразяващ паника.

— Не, не, не! — извика тя. — Никога вече!

— Докторе!

Той дойде и застана от другата страна на леглото както преди, докато оперирахме.

— Всичко е наред, госпожо — увери я той. — Тук никой няма да ви нарани.

Жената беше затворила очи и остана свита върху тънката постелка.

— Мисля, че името й е Лято.

Тя бързо ме погледна и отново направи гримаса.

— Очите, Скит — рече тихо докторът.

Премигнах и разбрах, че слънцето огрява лицето ми.

— Ох! — Оставих жената да издърпа ръката си.

— Недей! Моля те! — замоли се тя. — Не пак.

— Шшт — рече тихо докторът. — Лято? Хората ми викат „Докторе“. Никой не се кани да ти направи нещо. Всичко ще бъде наред.

Отдръпнах се от тях и застанах в сянка.

— Не ме наричайте така! — изхлипа жената. — Това е нейното име! Не го казвайте отново!

Бях объркала имената. Мел възрази срещу обзелото ме чувство за вина.

Грешката не е твоя. Лято е и човешко име.

— Няма, разбира се — обеща докторът. — Как е името ти?

— Аз… аз… не знам! — проплака тя. — Какво стана? Коя бях аз? Не ме превръщайте отново в някой друг.

Тя започна да се тресе върху кушетката.

— Успокой се, всичко ще е наред. Обещавам. Никой няма да те превръща в нещо друго. Отново ще си ти и ще си спомниш името си. То ще се върне.

— Кой си ти? — попита тя. — Коя е тя? Тя прилича на… прилича на такава, каквато бях. Видях очите й!

— Аз съм доктор и съм човек също като теб. Виждаш ли? — Той застана с лице към светлината и й намигна. — И ти и аз, всеки от нас е себе си. Тук има много хора. Толкова ще се зарадват като те видят.

Тя отново се сви.

— Човеци! Страхувам се от човеци.

— Не, ти не се страхуваш. Съществото, което беше в тялото ти, се страхуваше от човеците. Тя беше душа, помниш ли? А сега си спомни каква си била преди това, преди тя да е била там? Отново си човек, отново си същата както преди.

— Не мога да си спомня името си — каза уплашена тя.

— Знам. Ще се сетиш.

— Ти доктор ли си?

— Да.

— Аз бях… тя също беше. Беше… Лечител. Нещо като доктор. Казваше се Лятна Песен. Коя съм аз?

— Ще разберем. Обещавам ти.

Отстъпих бавно към изхода. Труди ще е подходяща за помощница на доктора или може би Хайди. Някой със спокойно лице.

— Тя не е човек! — прошепна напрегнато жената на доктора, забелязвайки, че се движа.

— Тя е приятел. Не се страхувай. Помогна ми да те върна обратно.

— Къде е Лятна Песен? Беше изплашена. Имаше хора…

Измъкнах се навън, докато вниманието й беше другаде. Чух зад себе, че докторът отговаря на въпроса.

— Ще отиде на друга планета. Помниш ли къде е била преди да дойде тук?

Предположих, че името й можеше да подскаже отговора.

— Била е… Прилеп? Можела е да лети… Можела е да пее… Аз помня… но това е било… не е било тук. Къде съм?

Забързах надолу по коридора, за да намеря някой, който да помага на доктора. Изненадах се, когато видях отпред светлината на голямата пещера — изненадах се, защото беше много тихо. Обикновено там се чуваха гласове още преди да се покаже светлината. Беше по обед. Би трябвало да има някой в голямата градина, дори само да минава през нея.

Излязох от тунела на обляната от обедното слънце огромна пещера и видях, че е празна. Младите листенца върху корените на пъпешите бяха тъмно зелени, по-тъмни на фона на сухата земя, върху която се бяха разпрострели. Земята беше много суха. Бурето за напояване стоеше готово за тази цел и маркучите бяха поставени в браздите. Но при първобитното устройство нямаше никой. Стоеше изоставено отстрани на полето.

Застанах абсолютно неподвижна, опитвайки се да чуя нещо. В огромната пещера цареше зловеща тишина. Къде бяха всички?

Да не се бяха евакуирали без мен? Проряза ме болка от страх и обида. Но те, разбира се, нямаше да тръгнат без доктора. Никога нямаше да го изоставят. Прииска ми се да изтичам обратно през дългия тунел, за да се уверя, че не е изчезнал и той.

И без нас няма да тръгнат, глупачке. Джаред, Джейми и Иън никога не биха ни изоставили.

Права си. Права си. Хайде да… проверим в кухнята?

Затичах се по смълчания коридор, а от продължаващата тишина се почувствах още по-напрегната. Може би причината беше въображението ми и силното туптене на пулса в ушите ми. Разбира се, че би трябвало да има нещо, което да чуя. Ако се успокоя и забавя дишането си, може да чуя гласове.

Но когато стигнах кухнята, тя също се оказа празна откъм хора. Върху масите се виждаха изоставени, изядени наполовина закуски. Имаше филии от последния мек хляб, намазани с фъстъчено масло. Имаше ябълки и консервени кутии с газирани напитки.

Стомахът ми напомни, че не бях яла нищо цял ден, но не му обърнах внимание. Обзелата ме паника беше много по-силна.

Ами ако… ами ако не бяхме успели да се евакуираме навреме?

Не! — извика Мел. — Не, щяхме да чуем нещо! Някой щеше да… или щеше да има… Сигурно още са тук и ни търсят. Няма да се откажат, докато не проверят навсякъде. Не може да е това…

Освен ако ни търсят в момента.

Обърнах се рязко към вратата и се вгледах в тъмното. Трябваше да отида да предупредя доктора. Трябваше да се измъкнем оттук, ако бяхме останали само двамата.

Не! Не може да са заминали! Джейми, Джаред…

Представях си лицата им толкова ясно, като че ли бяха изписани отвътре върху клепачите ми. Прибавих към нейните образи и лицето на Иън, на Джеб, на Труди, на Лили, на Хийт, на Джефри.

Ще ги върнем — зарекох се аз. — Ще ги издирим един по един и ще ги откраднем обратно! Няма да им позволя да ми отнемат семейството!

Ако досега бях имала някакви съмнения на коя страна съм, този момент ги премахна напълно. В никой живот не се бях чувствала така ожесточена и решителна.

Стиснах силно зъби и те изскърцаха. После чух шума от гласове. Напрегнах толкова силно слуха си, за да чуя ехото им по коридора към нас, че дъхът ми спря. Прилепих се безшумно към стената и отново се ослушах.

Идва от голямата градина. От ехото се разбира, че идва от там. Звучи като че ли идва голяма група хора.

Да. Но твоите или моите?

Нашите или техните — поправи ме тя.

Тръгнах предпазливо по коридора, като се стараех да се придържам в най-тъмната му страна. Сега чувахме ясно гласовете. Някои от тях ми бяха познати. Това означаваше ли нещо? Колко време беше нужно за опитни Търсачи да извършат имплантиране?

После, когато стигнах до входа към голямата пещера, гласовете започнаха да се чуват още по-ясно и почувствах, че ме залива вълна от облекчение, защото глъчката беше такава, каквато я бях чула в първия ден от пристигането ми тук. Гласовете бяха убийствено гневни. Трябваше да са човешки. Сигурно Кайл се беше върнал.

Обзе ме облекчение, примесено с болка, когато се хвърлих напред и излязох на ярката светлина, за да видя какво става. Облекчение, защото моите хора бяха в безопасност, и болка, защото, ако Кайл се беше завърнал жив и здрав, тогава…

Ти продължаваш да си нужна, Скит. Много повече от мен.

Сигурна съм, че винаги ще мога да си намирам извинения, Мел. Винаги ще се намери някаква причина.

Ами тогава остани.

С теб като мой затворник?

Престанахме да спорим, за да разберем каква е причината за суматохата в голямата пещера. Кайл се беше върнал. Забелязах го най-лесно, защото беше най-висок сред тълпата и единствен гледаше към мен. Беше притиснат от тълпата в най-далечната стена. Въпреки че той беше причината за гневната глъчка, тя не идваше от негова страна. Изражението на лицето му беше умоляващо, примирено. Държеше ръцете си отзад с дланите нагоре, като че ли имаше зад себе си нещо, което се опитваше да защити.

— Само се успокойте, става ли? — Плътният му глас се извиси над шумотевицата. — Отдръпни се, Джаред, плашиш я.

Зад лакътя му за миг се мярна черна коса — едно непознато лице с широко отворени, ужасени черни очи, които оглеждаха тълпата. Джаред беше най-близо до Кайл. Видях, че вратът му отзад е силно зачервен. Джейми се беше вкопчил в ръката му и го дърпаше назад. Иън беше от другата му страна със скръстени на гърдите ръце и напрегнати мускули на раменете. Зад тях се бяха скупчили ядосани всички останали, с изключение на доктора и Джеб. Те се блъскаха зад Джаред и Иън и задаваха сърдито въпроси:

— Къде ти беше умът, бе?

— Как посмя?

— Защо изобщо се върна?

Джеб стоеше най-отзад и само наблюдаваше. Червената коса на Шарън привлече вниманието ми. Изненадах се да я видя заедно с Маги в центъра на тълпата. И двете почти не участваха в живота тук, откакто аз и докторът излекувахме Джейми. Никога в центъра на нещата.

Карат се — рече Мел. — Не се чувстват добре, когато са щастливи, повече им харесва да са гневни.

Помислих си, че вероятно има право. Колко… смущаващо.

Чух един писклив глас да задава гневно въпроси и разбрах, че Лейси също се беше включила в кавгата.

— Скит? — Разнесе се отново плътният глас на Кайл и видях, че е вторачил в мен тъмносините си очи. — Ето те! Моля те, би ли ми оказала малко помощ тук?