Скитница

Глава 55Прикрепена

Джеб накара хората да ми направят място, за да мина, разблъсквайки ги с пушката като овце, все едно че беше овчарска тояга.

— Достатъчно — скара се той на онези, които протестираха. — Ще имате възможност да го разпитвате по-късно. Всички ще му зададем въпросите си. Нека първо да се оправим с тази работа, става ли? Пуснете ме да мина.

С крайчеца на окото си забелязах как Шарън и Маги се отдръпнаха назад в тълпата, за да са по-далеч от възстановяването на реда. А най-вече да са по-далеч от моето участие в това. И двете бяха стиснали зъби и продължаваха да гледат гневно към Кайл.

Джаред и Иън бяха последните, които Джеб накара да се отдръпнат. Докоснах ръцете и на двамата, минавайки покрай тях, с надеждата да им помогна да се успокоят.

— Добре, Кайл — каза Джеб и удари с цевта на пушката дланта си. — Не се опитвай да се извиняваш, защото няма да има извинение. Аз също много се колебая дали да те изритам навън, или да те застрелям още сега.

Дребното личице, пребледняло под силния загар, надникна зад лакътя на Кайл, отмятайки отново назад дългата си черна къдрава коса. Устата на момичето висеше отворена от ужас, а черните й очи уплашено щъкаха насам-натам. Стори ми се, че забелязах слаб отблясък зад тези очи, нещо сребристо да се мярка зад черното.

— Обаче сега нека всички се успокоим. — Джеб се обърна към тълпата, държейки с две ръце пушката пред себе си, като че ли за да предпази Кайл и дребното личице зад него. Вгледа се сърдито в тълпата. — Кайл има гостенка, а вие й изкарахте ума бе, хора. Мисля, че можете да покажете малко по-добро възпитание. А сега всички се разкарайте оттук и си намерете по-полезно занимание. Пъпешите загиват. Някой да направи нещо по въпроса, чувате ли?

Той изчака, докато мърморещата тълпа бавно се разпръсни.

Сега, когато виждах лицата им, разбрах, че ядът им беше започнал да преминава, поне на повечето от тях. Да, Кайл е един идиот, който мисли само за себе си — сякаш казваха лицата им, но поне се беше върнал, без да напакости. Нямаше да се наложи да се евакуират, нямаше опасност да дойдат Търсачите. Поне опасността не беше по-голяма от обикновено. Беше докарал още един червей, но не бяха ли пещерите пълни с тях напоследък? Това вече не ги шокираше толкова много, както преди.

Някои се върнаха към прекъснатата си закуска, други при бурето за напояване, а трети в стаите си. Скоро до мен останаха само Джаред, Иън и Джейми. Джеб изгледа ядосан и тримата. Отвори уста, но преди да им заповяда отново да се махнат, Иън хвана ръката ми, а Джейми се вкопчи в другата. Усетих още една ръка около кръста си, точно над тази на Джейми. Джаред.

Джеб вдигна нагоре очи, като ги видя как са се вкопчили в мен, за да не ги изгони, а после ни обърна гръб.

— Благодаря, Джеб — рече Кайл.

— Млъквай, Кайл. Просто си дръж устата затворена. Съвсем сериозно си мисля да те застрелям, безполезен откачалник.

Зад Кайл се чу слабо хлипане.

— Добре де, Джеб. Но не можеш ли да си спестиш заплахите, докато останем сами? Тя и без това е достатъчно ужасена. Помниш как тези неща изкараха ума на Скит? — Кайл ми се усмихна, а аз го погледнах с нескрита изненада. После се обърна с най-нежното изражение, което бях виждала на лицето му, към момичето, криещо се зад него:

— Виждаш ли, Съни? Това е Скит, за която ти говорих. Тя ще ни помогне. Няма да позволи на никого да те нарани, също като мен.

Момичето — а дали не беше жена? — беше дребно, но фигурата му беше леко закръглена, което подсказваше по-голяма зрялост, отколкото предполагаше ръстът му. Тя погледна с големите си, уплашени очи. Кайл обви с ръце кръста й и тя го остави да я притисне към себе си. Вкопчи се за него като в някаква котва, като в спасителен стълб.

— Кайл е прав — рекох неочаквано за самата себе си аз. — Няма да позволя на никой да те нарани. Името ти е Съни, така ли? — попитах я тихо.

Жената бързо погледна Кайл.

— Всичко е наред. Няма защо да се плашиш от Скит. Тя е също като теб. — Той се обърна към мен. — Истинското й име е по-дълго — нещо, свързано с лед.

— Слънчева Светлина, Минаваща през Лед — прошепна тя.

Видях как очите на Джеб се оживиха от неутолимото му любопитство.

— Въпреки че няма нищо против да я наричат само Съни. Каза, че и така е добре — увери ме Кайл.

Съни кимна. Очите й поглеждаха ту лицето на Кайл, ту моето. Останалите продължаваха да бъдат напълно безмълвни и неподвижни. Забелязах, че това малко я успокои. Сигурно беше успяла да почувства промяната в атмосферата. Изобщо нямаше враждебност, която да я държи нащрек.

— И аз съм била Мечка, Съни — опитах се да я накарам да се чувства малко по-спокойна. — Тогава ме наричаха Живееща в Звездите, а тук Скитница.

— Живее в Звездите — прошепна тя и очите й се разшириха още повече. — Язди Звяра.

Успях да си наложа да не изохкам.

— Предполагам, че си живяла във втория кристален град.

— Да. Чувала съм много пъти тази история…

— Харесваше ли ти да бъдеш Мечка, Съни? — попитах бързо аз. Не ми се щеше да говорим за случката точно в този момент. — Беше ли щастлива там?

При въпроса ми лицето й се изкриви. Погледна Кайл и очите й се напълниха със сълзи.

— Съжалявам — извиних се веднага и също погледнах Кайл за някакво обяснение.

Той я потупа по ръката.

— Не се страхувай. Няма да пострадаш, обещах ти.

— Но тук ми хареса. Искам да остана — каза толкова тихо тя, че едва успях да я чуя.

Думите й ме накараха да почувствам как някаква буца заседна в гърлото ми.

— Знам, Съни. Знам. — Кайл сложи ръка на тила й и с такава нежност придърпа лицето й до гърдите си, че очите ми се насълзиха.

Джеб се прокашля, а Съни се стресна и се сви. Можех лесно да си представя в какво състояние бяха нервите й. Душите не са пригодени да понасят насилие и ужас.

Спомних си как преди много време Джаред ме разпитваше. Беше ме попитал дали съм като другите души. Не бях. Не беше и другата душа, с която си бяха имали работа — моята Търсачка. Обаче Съни изглежда беше въплъщение на същината на моя нежен и плах вид: бяхме силни, само когато бяхме много.

— Съжалявам, Съни — обади се Джеб. — Нямах намерение да те изплаша. Но като че ли трябва да се махнем оттук. — Той огледа пещерата, където няколко души се въртяха около входовете и ни наблюдаваха. Изгледа строго Рийд и Лусина и те моментално се шмугнаха в тунела към кухнята. — Може би ще трябва да се преместим при доктора — продължи той с въздишка и погледна замислен дребната жена. Предположих, че съжалява, че ще пропусне нови любопитни истории.

— Точно така — каза Кайл. Продължи да държи здраво Съни през тънкия кръст и я поведе към южния тунел.

Тръгнах непосредствено след тях, повличайки със себе си и другите, които продължаваха да ме държат.

Джеб спря и всички спряхме заедно с него. Побутна Джейми с приклада на пушката.

— Ти не трябва ли да си на училище, момче?

— О, чичо Джеб, моля те! Моля те! Не искам да пропусна…

— Хайде, вдигай си задника към класната стая.

Джейми ме погледна обиден, но Джеб беше абсолютно прав. Това не беше нещо, което исках той да види, и поклатих глава:

— Би ли казал по пътя на Труди да дойде? Докторът има нужда от нея.

Раменете на Джейми хлътнаха и той издърпа ръката си от моята. Джаред пусна кръста ми, за да заеме мястото.

— Всичко пропускам — рече със съжаление Джейми и се отправи в обратната посока.

— Благодаря, Джеб — прошепнах аз, когато Джейми се беше отдалечил достатъчно, за да не може да ни чуе.

— Няма нищо.

Дългият тунел ми се стори по-тъмен отпреди, защото усещах страха, който излъчваше жената пред мен.

— Всичко е наред — успокояваше я тихо Кайл. — Нищо няма да те нарани, а и аз съм тук.

Запитах се кой е непознатият мъж, който беше заел мястото на Кайл. Бяха ли проверили очите му? Не можех да повярвам, че е таил толкова нежност в едрото си гневно тяло. Сигурно причината ще да е, че беше успял да си върне Джоди и че беше така близко до това, което искаше. Макар да знаех, че това е тялото на неговата Джоди, бях изненадана, че можеше да се държи така нежно с душата вътре в него. Мислех, че не е способен на такова състрадание.

— Как е Лечителката? — попита ме Джаред.

— Събуди се малко преди да дойда при вас — отвърнах аз.

Чух повече от една въздишка на облекчение в тъмното.

— Въпреки, че все още е объркана и много уплашена — предупредих всички аз. — Не помни името си. Докторът се грижи за нея. Ще се уплаши още повече, когато ви види. Опитайте се да не говорите много и се движете бавно…

— Да, да — прошепнаха гласовете в тъмнината.

— И, Джеб, дали можеш да оставиш пушката? Тя все още се страхува малко от човеците.

— Ами… добре — отвърна Джеб.

— Страхува се от човеците? — промърмори Кайл.

— Ние сме лошите — припомни му Иън и ми стисна ръката.

Отвърнах на стискането, доволна за топлината от докосването и силата на пръстите му. Колко още щях да имам възможността да чувствам топлината на нечия ръка върху моята? Кога щях да мина за последен път по този тунел? Сега ли беше?

Не, не още — прошепна Мел.

Изведнъж усетих, че треперя. Иън отново стисна ръката ми и Джаред направи същото.

Продължихме да вървим няколко секунди в мълчание.

— Кайл? — попита плахо Съни.

— Да?

— Не искам да се връщам при Мечките.

— Не е нужно. Можеш да отидеш някъде другаде.

— Но не мога да остана тук, нали?

— Не. Съжалявам, Съни.

Стори ми се, че за миг дишането й секна. Бях доволна, че е тъмно и никой нямаше да види как сълзите започнаха да се търкалят по бузите ми. Нямах свободна ръка, за да ги изтрия, затова ги оставих да капят върху ризата ми.

Най-после стигнахме края на тунела. През входа на болницата струеше слънчева светлина и отразяваше прашинките във въздуха. Чух докторът да говори вътре.

— Това е много добре — казваше той. — Продължавай да мислиш за подробностите. Щом като знаеш стария си адрес, скоро ще се сетиш и за името си, нали?

— А сега, внимавайте — прошепнах аз.

Кайл спря пред сводестия вход. Съни продължаваше да стои притисната до него и той ми даде знак да вляза първа. Поех дълбоко въздух и влязох бавно в пещерата на доктора.

— Здравейте — известих с тих, равен глас за присъствието си аз. Домакинът на Лечителката се стресна и едва чуто извика.

— Отново съм аз — опитах се да я успокоя.

Сега жената седеше на кушетката, а докторът беше седнал до нея с ръка върху нейната.

— Това е душата — прошепна уплашено жената.

— Да, но тя е приятел — отвърна докторът.

Тя ми хвърли поглед, пълен със съмнение.

— Докторе! Имаш още няколко посетители. Може ли да влязат?

Докторът погледна жената.

— Това са все приятели, от хората, които живеят тук с мен. Никой от тях дори не би си помислил да ти навреди. Могат ли да влязат?

Жената се поколеба, а после предпазливо кимна.

— Добре — прошепна тя.

— Това е Иън — казах аз и му направих знак да пристъпи напред, — а това са Джаред и Джеб. — Те влязоха един по един в стаята и застанаха до мен. — Тези пък са Кайл и… Съни.

Докторът ококори очи, когато видя в залата да влиза Кайл с притиснатата в него Съни.

— Има ли още? — попита тихо жената.

Докторът се прокашля, опитвайки се да се успокои.

— Да. Тук живеят доста хора. Всички са… повечето са хора — добави той, загледан в Съни.

— Труди също ще дойде — казах му аз. — Може би тя ще… — Погледнах към Съни и Кайл… — намери стая за… нея, където да почива.

Докторът кимна, продължавайки да стои с широко отворени очи.

— Това може би е добра идея.

— Коя е Труди? — прошепна жената.

— Много е добра. Ще се грижи за теб.

— Човек ли е, или е като тази тук? — Тя кимна към мен.

— Човек е.

Това изглежда я успокои.

— А! — възкликна зад мен Съни.

Обърнах се и видях, че гледа към криоконтейнерите, в които бяха Лечителите. Бяха по средата на бюрото на доктора и от капаците им струеше бледа червена светлина. На пода пред бюрото бяха отрупани останалите седем контейнера.

От очите на Съни отново бликнаха сълзи и тя зарови лице в гърдите на Кайл.

— Не искам да отивам! Искам да остана с теб — каза, ридаейки, тя на едрия мъж, на когото очевидно имаше пълно доверие.

— Знам, Съни. Съжалявам.

Съни заплака неудържимо. Бързо премигнах, за да спра сълзите в моите очи. Прекосих малкото пространство до мястото, където беше застанала Съни и погалих гъвкавата й черна коса.

— Трябва да поговоря за минутка с нея, Кайл — прошепнах аз.

Той кимна притеснен и отдръпна от себе си вкопчилото се в него момиче.

— Не, не — замоли се тя.

— Всичко е наред — обещах й аз. — Той няма да ходи никъде. Просто искам да ти задам няколко въпроса.

Кайл я обърна с лице към мен и тя бързо се вкопчи в ръцете ми. Отведох я в най-отдалечения ъгъл на залата, колкото може по-далеч от безименната жена. Не исках разговорът ни да изплаши домакина на Лечителката повече, отколкото и без това беше уплашена. Кайл ни последва. Седнахме на пода с лице към стената.

— Господи! — рече тихо той. — Не мислех, че ще стане така. Това наистина е много мъчително.

— Как я намери? И как я хвана? — попитах аз. Хлипащото момиче не реагира, когато зададох въпросите, и продължи да плаче на рамото му. — Какво стана? Защо се държи така?

— Ами, помислих, че може да е в Лас Вегас. Преди да отида в Портланд, се отправих първо за там. Виждаш ли, Джоди беше много привързана към майка си, а Дорис живееше там. Като видях какво чувстваш към Джаред и момчето, си помислих, че тя може би ще отиде там, дори и след като вече не е Джоди. И се оказах прав. Всички бяха там в старата къща, къщата на Дорис — Дорис и мъжът й Уорън. Имаха други имена, но тях не можах да ги чуя ясно. И Съни. Наблюдавах ги цял ден, докато се стъмни. Съни беше в някогашната стая на Джоди и беше сама. Промъкнах се там, след като всички бяха заспали дълбоко. Грабнах Съни, метнах я на рамо и скочих през прозореца. Помислих, че ще започне да крещи, затова хукнах обратно към джипа. После се уплаших, защото не започна да крещи. Беше толкова тиха! Изплаших се да не би тя… нали знаеш. Като онзи, когото хванахме веднъж.

Аз премигнах — имах по-скорошен такъв спомен.

— Затова я свалих от рамото си. Видях, че е жива и само ме гледа с широко отворени очи. Продължаваше да не крещи. Отнесох я в джипа. Мислех да я вържа, но… тя не ми изглеждаше разстроена. Поне не се опитваше да избяга. Затова само й закопчах предпазния колан и потеглих. Тя продължи дълго да ме гледа и накрая каза: „Ти си Кайл“. А аз отвърнах: „Ами да, а ти коя си?“ И тя ми каза името си. Какво има пак?

— Слънчева Светлина, Минаваща през Леда — каза, заеквайки, Съни. — Въпреки че Съни ми харесва. Хубаво е.

— Както и да е — продължи Кайл, след като се прокашля. — Тя изобщо нямаше нищо против да разговаря с мен. Не беше уплашена, както си бях представял, така че разговаряхме. — Той замълча за момент. — Радваше се да ме види.

— Непрекъснато го сънувах — прошепна Съни. — Всяка нощ се надявах Търсачите да го хванат. Толкова ми липсваше… Когато го видях, си помислих, че пак го сънувам.

Шумно преглътнах. Кайл се пресегна през мен и докосна бузата й.

— Тя е добро дете, Скит. Не можем ли да я пратим в някое наистина хубаво място?

— Точно това исках да я попитам. Къде си живяла, Съни?

До мен едва-едва достигнаха приглушените гласове на другите, които поздравяваха Труди при пристигането й. Бяхме с гръб към тях. Искаше ми се да видя какво става, но същевременно бях доволна от краткото отклонение. Опитах се да се съсредоточа върху плачещата душа.

— Само тук и на Мечките. Бях там в продължение на пет живота, но тук повече ми харесва. Не съм изкарала дори четвърт от тукашния си живот!

— Знам. Повярвай ми, разбирам те. Има ли обаче някое място, където си искала да отидеш? Може би на Планетата на Цветята? Там е хубаво. Била съм.

— Не искам да съм растение — каза ми тя.

— Паяците… — започнах аз, но не се доизказах. Паяците не бяха подходящо място за Съни.

— Уморих се от студ и харесвам цветове.

— Знам — казах с въздишка аз. — Не съм била Делфин, но съм чувала, че там е хубаво. Цветове, движение, семейство…

— Всички са много далеч. Докато стигна там, Кайл ще бъде… Той ще бъде… — Тя изхлипа и се разплака отново.

— Нямате ли някакви други възможности? — попита нетърпеливо Кайл. — Няма ли и много други места?

Чух Труди да говори на домакина на Лечителката, но не се опитах да разбера какво казва. Нека за момент човеците да се погрижат за себеподобните си.

— Не и такива, за които заминават междупланетните космически кораби — отвърнах му аз и поклатих глава. — Има много светове, но само няколко, повечето от тях са от по-новите, са все още отворени за заселване. Съжалявам, Съни, но освен това трябва да те изпратя надалеч. Търсачите искат да открият тукашните ми приятели и ако могат, биха те върнали обратно, за да им покажеш пътя.

— Та аз дори не го знам — изхлипа тя. Рамото ми беше мокро от сълзите й. — Той ми закри очите.

Кайл ме погледна така, сякаш можех да измисля някакво чудо и всичко да се нареди идеално. Като лекарствата, които бях донесла, почти като някаква магия. Обаче знаех, че не мога да върша чудеса, завършващи с щастлив край, поне за тази част от уравнението, която се отнасяше за душата.

Погледнах го безпомощно.

— Възможностите са само Мечките, Цветята и Делфините — казах му аз. — Няма да я изпратя на Огнената Планета. Не се притеснявай, Съни. Делфините ще ти харесат. Ще са мили. Разбира се, че ще са мили.

Тя се разрева още по-силно. Въздъхнах и продължих:

— Съни, трябва да те попитам за Джоди.

Усетих как до мен Кайл се вцепени.

— Какво за нея — изхлипа тя.

— Тя… с теб ли е там вътре? Чуваш ли я?

Съни подсмръкна и ме погледна.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Тя говори ли ти понякога? Усещаш ли мислите и?

— На моето… тяло ли? Нейните мисли? Тя няма никакви. Сега тук съм само аз.

Бавно кимнах.

— Това лошо ли е? — прошепна Кайл.

— Не знам достатъчно, за да ти кажа. Макар че може би не е добре.

Кайл присви очи.

— От колко време си тук, Съни?

Тя се намръщи и се замисли.

— Колко време мина, Кайл? Пет години? Шест? Ти изчезна преда да се прибера у дома.

— Шест — каза той.

— И на колко си години? — попитах я аз.

— На двадесет и седем.

Това ме изненада — беше толкова мъничка и изглеждаше толкова млада. Не можех да повярвам, че е с шест години по-голяма от Мелани.

— Това има ли значение? — попита Кайл.

— Не съм сигурна. Изглежда, че колкото повече време някой прекарва като човек, преди да стане душа, той има по-добра възможност да се… възстанови. Колкото по-голяма част от живота си е прекарал като човек, колкото повече спомени е имал, колкото повече познати е имал, колкото повече години е бил наричан с истинското си име… Не знам.

— Двадесет и една години достатъчни ли са? — попита обзет от отчаяние той.

— Предполагам, че ще разберем.

— Това не е честно! — проплака Съни. — А ти защо ще останеш? Защо аз да не мога да остана, а ти да можеш?

Преглътнах с мъка.

— Това няма да е справедливо, нали? Но аз също няма да остана, Съни. Аз също ще трябва да си вървя. И то скоро. Може би ще си тръгнем заедно. — Може би щеше да се почувства по-добре, ако си мислеше, че ще отида на Планетата на Делфините заедно с нея. Поне докато разбере, че не е станало така. Съни щеше да има различен домакин с различни емоции и без връзка с този човек, който стоеше до мен. Може би. При всички случаи обаче щеше да е твърде късно.

— Трябва да замина, Съни. Също както теб. И аз трябва да върна тялото си.

Точно в този момент непосредствено зад мен гласът на Иън наруши тишината рязко като камшик:

— Какво?