Скитница

Глава 36Доверие

Напрежението сред събралите се в полукръг хора видимо намаля и те започнаха да разговарят по-оживено помежду си. Погледнах Джейми. Той стисна устни и сви рамене.

— Джеб просто се опитва да нормализира отново нещата. Последните два дни бяха много лоши. Погребахме Уолтър…

Аз премигнах. Видях, че Джеб се усмихва на Джаред. След кратка съпротива Джаред въздъхна и погледна с примирение странния стар човек. Обърна се и бързо излезе от пещерата.

— Да не би Джаред да е донесъл топка? — попита някой.

— Страхотно — рече застаналият до мен Уес.

— Сега пък игри ли ще играем? — рече Труди и поклати глава.

— Ако това ще намали напрежението — обади се тихо Лили и сви рамене.

Около мен хората говореха тихо, но чух и някои по силни гласове:

— Този път ще си го изкараш на топката — каза Арън на Кайл.

Застана пред него и му подаде ръка. Кайл я пое и бавно стана. Почти докосна с глава висящите фенери.

— Последната топка беше слаба — рече той и се усмихна на по-възрастния мъж. — Имаше някакъв производствен дефект.

— Посочвам Анди за капитан — провикна се някой.

— Аз пък посочвам Лили — отвърна Уес, изправи се и се протегна.

— Анди и Лили.

— Да, Анди и Лили.

— Искам Кайл — каза бързо Анди.

— Тогава ще взема Иън — отвърна Лили.

— Джаред.

— Бранд.

Джейми стана и се изправи на пръсти, за да изглежда по-висок.

— Пейдж.

— Хайди.

— Арън.

— Уес.

Изреждането продължи. Лицето на Джейми светна, когато Лили го избра, преди да бяха свършили половината от по-възрастните. Дори Маги и Джеб бяха включени в отборите. Бяха се разпределили по равно, когато Лусина пристигна заедно с Джаред. Двете й момчета заподскачаха от вълнение. Джаред държеше лъскава футболна топка. Протегна ръка и по-голямото момче Исайя заподскача около него, опитвайки се да я избие от ръцете му.

— Скит? — попита Лили.

Поклатих глава и посочих крака си.

— Вярно, съжалявам.

Аз съм добра във футбола — промърмори Мел. — Е, бях някога.

Едвам ходя — припомних й аз.

— Мисля да пропусна тази игра — каза Иън.

— Не — протестира Уес. — Те имат Кайл и Джаред. Без теб сме загубени.

— Играй — казах му аз. — Аз ще… ще следя резултата.

Той ме погледна и сви устни.

— Наистина не съм в настроение за игра.

— Те имат нужда от теб.

Той изпъшка.

— Хайде, Иън — подкани го Джейми.

— Искам да гледам — казах аз. — Но ще бъде… скучно, ако единият отбор има много голямо преимущество.

— Скит — въздъхна Иън, — ама ти наистина си най-некадърният лъжец, когото съм срещал някога.

Обаче стана и започна да загрява заедно с Уес. Пейдж постави гредите на вратите — четири фенера.

Опитах се да се изправя на крака. Бях точно по средата на игрището. Никой не ме забеляза на слабата светлина. Наоколо атмосферата беше приповдигната и заредена с очакване. Джеб беше прав. Имаше нужда от това, колкото и странно да ми се струваше.

Успях да застана на колене, а после изнесох здравия си крак напред, за да мога да застана на коляно с болния. Заболя ме. Опитах се да подскачам оттам на здравия си крак, но не можах да запазя равновесие. Нечии силни ръце ме подхванаха, точно когато щях да падна по лице. Вдигнах натъжена глава, за да благодаря на Иън.

Думите заседнаха на гърлото ми, когато видях, че ръцете, които ме държаха, бяха на Джаред.

— Можеше просто да помолиш за помощ — каза дружелюбно той.

— Аз… — Прокашлях се. — Трябваше… Не исках да…

— Привличаш вниманието към себе си ли? — Изрече думите така, като че ли наистина му беше любопитно. В тях нямаше укор. Помогна ми да се замъкна до входа на пещерата.

По едно време тръснах глава:

— Не исках да… да карам някого да прави нещо само от любезност, когато не му се ще да го прави. — Това не обясняваше съвсем точно желанието ми, но той като че ли разбра какво искам да кажа.

— Мисля, че Джейми или Иън с готовност биха ти помогнали.

Погледнах през рамо към тях. Поради слабата светлина никой от двамата още не беше забелязал, че ме няма там. Удряха с глави топката и се засмяха, когато тя удари Уес в лицето.

— Те се забавляват. Не исках да ги прекъсвам.

Джаред се вгледа в лицето ми. Разбрах, че сърдечно ми се усмихва.

— Доста си привързана към момчето — рече той.

— Така е.

Той кимна.

— А към мъжа?

— Иън е… Иън ми вярва. Грижи се за мен. Толкова е внимателен… за човек. — Искаше ми се да кажа „почти като душа“, обаче за тази аудитория нямаше да прозвучи като комплимент.

Джаред изсумтя.

— За човек, казваш. Не съм предполагал, че за вас той може да има някакво значение.

Помогна ми да седна на ръба на входа. Приличаше на ниска пейка и на него се седеше по-удобно, отколкото на равния под.

— Благодаря ти — казах му аз. — Джеб постъпи правилно.

— Не съм съгласен. — Тонът на Джаред беше по-мек от думите му.

— Благодаря ти и за това, което направи преди това за мен. Не беше длъжен да ме защитаваш.

— Всичко, което казах, беше истина.

Аз се загледах в пода.

— Вярно е, че никога не бих направила нещо, с което да навредя на някого тук. Не и нарочно. Съжалявам, че с идването си тук причиних болка на теб и на Джейми. Много съжалявам.

Той седна замислен до мен.

— Честно казано… — Той се поколеба. — Момчето се чувства по-добре, откакто си тук. Отдавна не бях го виждал да се смее.

Сега и двамата чувахме смеха му да се извисява над този на възрастните.

— Благодаря ти, че ми го каза. Това беше… най-голямото ми притеснение. Надявах се да не му причиня нещо лошо, което да има трайни последици.

— Защо?

Погледнах го с недоумение.

— Защо го обичаш? — попита той. В гласа му все още се усещаше любопитство, но не беше настоятелен.

Прехапах устна.

— Можеш да ми кажеш. Аз съм… — Не можа да намери думите, за да обясни. — Можеш да ми кажеш — повтори той.

Отговорих, продължавайки да гледам в краката си:

— Отчасти защото Мелани го обича. — Не вдигнах очи, за да видя дали ще трепне при произнасянето на името й. — Помня го такъв, какъвто тя го помни… това е силно нещо. А после, когато се запознах лично с него… — Свих рамене. — Не мога да не го обичам. Това е част от моя… от самия строеж на клетките ми. Преди не си бях давала сметка колко голямо е влиянието на домакина върху мен. Може би се дължи на човешките тела, или може просто да се дължи на Мелани.

— Тя говори ли ти? — Стараеше се да говори спокойно, но усетих напрежението в гласа му.

— Да.

— Колко често?

— Когато тя пожелае. Когато й е интересно.

— А днес?

— Не много. Тя е… нещо ми е ядосана.

Той избухна в смях.

— Ядосана ли? Защо?

— Защото… — Имаше ли тук такова нещо като двоен риск? — Нищо.

Той усети, че отново лъжа и сам направи връзката.

— О, Кайл. Искала е да бъде наказан. — Отново се засмя. — Типично за нея.

— Тя е способна на… насилие — съгласих се аз. Усмихнах се, за да смекча обидата. За него това не прозвуча като обида.

— Така ли? Как?

— Иска да отвръщам на удара с удар. Но аз… не мога така. Не съм боец.

— Виждам. — Той докосна с върха на пръста си нараненото ми лице. — Съжалявам.

— Не. Всеки друг би сторил същото. Знам какво си почувствал.

— Ти не би го…

— Ако бях човек, щях. Освен това не мислех, че… Сетих се за Търсачката.

Джаред трепна. Отново се усмихнах и той малко се поотпусна.

— Мел искаше да я удуша. Наистина много мрази онази Търсачка. А аз не мога… да намеря у себе си достатъчно основания, за да я обвинявам.

— Тя все още те търси. Струва ми се, че най-малкото отново ще се върне с хеликоптера.

Затворих очи, стиснах юмруци и в продължение на няколко секунди се съсредоточих в дишането си.

— Беше време, когато не се страхувах от нея — прошепнах аз. — Сега не знам защо ме плаши толкова. Къде е тя сега?

— Не се безпокой. Вчера просто се разкарваше надолу-нагоре по магистралата. Няма да те намери.

Кимнах, опитвайки се да му повярвам.

— Можеш ли… можеш ли да чуваш Мел сега? — попита тихо той.

Очите ми бяха затворени.

— Аз… усещам я. Слуша много напрегнато.

— Какво мисли? — прошепна той.

Ето, че шансът ти дойде — рекох й аз. — Какво искаш да му кажа?

За пръв път беше предпазлива. Поканата я разколеба. — Защо? Защо ти вярва той сега?

Отворих очи и го видях, че се взира, затаил дъх, в лицето ми.

— Иска да знае какво е станало, че… сега си по-различен. Защо ни вярваш?

Той се замисли за момент.

— Ами… нещата се натрупаха. Ти беше толкова… мила с Уолтър. С изключение на доктора не съм виждал някой толкова състрадателен. И спаси живота на Кайл, докато повечето от нас биха го оставили да падне, за да се защитят, да оставим настрана това, че е смятал да те убие. Освен това си толкова неубедителна лъжкиня. — Той отново се засмя. — Дълго време продължавах да гледам на тези неща като на някакъв голям заговор. Може би утре ще се събудя и отново ще почувствам същото.

Двете с Мел трепнахме.

— Но когато днес те започнаха да те нападат… се стреснах. Видях в тях всичко, което не би трябвало да тая в себе си. Дадох си сметка, че вече ти вярвам и че просто продължавам да упорствам. Това е жестоко. Мисля, че ти вярвам, откакто… ами откакто в първата нощ ти се изправи пред мен, за да ме защитиш от Кайл. — Той се засмя така, като че ли да покаже, че не счита Кайл за опасен. — Но аз съм по-добър в лъжите от теб. Мога да лъжа дори себе си.

— Тя се надява, че няма да ти дойде нещо друго в главата. Страхува се, че може и така да стане.

Той затвори очи.

— Мел.

Сърцето ми заби по-силно в гърдите. Причината беше радостта й, не моята, а нейната. Изглежда беше отгатнал колко го обичам. След въпроса му за Джейми сигурно беше го разбрал.

— Кажи й… че това няма да стане.

— Тя те чува.

— Колко… директна е връзката?

— Тя чува и вижда това, което аз чувам и виждам.

— Чувства това, което ти чувстваш?

— Да.

Той сбърчи нос. Докосна леко лицето ми, като милувка.

— Нямаш представа колко съжалявам.

Кожата ми пламна още преди да я докосне. Това беше добра топлина, но от думите му се изчервих още по-силно. Разбира се, че съжаляваше дето ми беше причинил болка. Разбира се. Това не би трябвало да ме смущава.

— Хайде, Джаред! Да вървим!

Вдигнахме очи. Кайл викаше Джаред. Беше напълно спокоен, като че ли днес не се беше изправял пред съд, който решаваше съдбата му. Може би предварително е знаел, че нещата ще се развият по този начин. Може би много бързо преодоляваше всичко.

Като че ли не забеляза, че стоя до Джаред. Но за пръв път осъзнах, че другите забелязаха. Джейми ни наблюдаваше с доволна усмивка. Вероятно това му изглеждаше като добро развитие на нещата. Така ли беше?

Какво искаш да кажеш?

Какво вижда той, когато ни погледне? Че семейството му отново се е събрало, така ли?

А не е ли така?

До известна степен. С една неканена добавка.

Но по-добре, отколкото вчера.

Предполагам…

Аз пък знам — призна тя. Радвам се, че Джаред знае, че съм тук… но все още не ми харесва той да те докосва.

А пък на мен много ми харесва. — Лицето ми гореше там, където го бяха погалили пръстите на Джаред. — Съжалявам за това.

Не те обвинявам. Или поне знам, че не би трябвало.

Благодаря.

Джеб ни наблюдаваше с любопитство и леко се усмихваше в брадата си. Шарън и Маги ни гледаха с пламнали от гняв очи. Израженията на лицата им толкова си приличаха, че дори с гладката си кожа и огненочервената коса Шарън не изглеждаше по-млада от побелялата си майка.

Иън беше разтревожен. В очите му имаше напрежение и като че ли беше готов всеки момент да дойде и пак да ме защити. Да се увери, че Джаред не ме разстройва отново. Усмихнах се, за да го успокоя, обаче той не отвърна на усмивката ми, а дълбоко въздъхна.

Мисля, че причината за безпокойството му е друга — каза Мел.

— Нея ли слушаш сега? — попита Джаред. Беше се изправил, но продължаваше да наблюдава лицето ми. Въпросът му отклони вниманието ми, преди да успея да я попитам какво има предвид. — Какво казва тя?

— Наблюдаваме какво мислят другите… за настъпилата промяна в теб. — Кимнах с глава към лелята и братовчедката на Мелани. Те едновременно ми обърнаха гръб.

— Костеливи орехи — призна той.

— Добре тогава — избоботи Кайл и се обърна към топката, която беше поставена в най-осветеното място на пещерата. — Ще спечелим без теб.

— Идвам! — Джаред хвърли още един замислен поглед към мен, т.е. към двете, и изтича да се включи в играта.

Не бях много добра в отчитането на попаденията. Беше твърде тъмно, за да виждам топката от мястото, където седях. Беше прекалено тъмно дори да виждам добре играчите, когато не бяха под фенерите. Започнах да броя, като се ориентирах по реакцията на Джейми. По победоносните му викове, когато отборът му отбелязваше точка, и по стоновете, когато това правеше другият отбор. Стоновете бяха повече от виковете.

Всички играеха. Маги беше вратар на отбора на Анди, а Джеб на отбора на Лили. И двамата бяха изненадващо добри. Виждах как силуетите им на светлината от лампите, които служеха за греди, се движеха така пъргаво, сякаш бяха с десетилетия по-млади.

Джеб не се страхуваше да се хвърля на земята, за да не му вкарат гол, а Маги успяваше да се справя, без да прибягва до такива крайности. Беше като магнит за невидимата топка. Всеки път, когато Иън или Уес шутираха… бум! Топката попадаше в ръцете й.

След около половин час Труди и Пейдж излязоха от играта и на излизане минаха покрай мен, като говореха възбудено. Струваше ми се невероятно, че бяхме започнали сутринта със съдебен процес, но ми олекна, че нещата така рязко се бяха променили. Жените се върнаха натоварени с кутии. Бяха пълни с блокчета гранола — от онези с плодов пълнеж. Играта спря. Джеб обяви почивка и всички побързаха да си изядат закуската.

Тя беше разпределена точно на централната линия. Отначало настана голяма блъсканица.

— Ето и за теб, Скит — рече Джейми, като се измъкна от групата. Ръцете му бяха пълни, а под мишниците беше мушнал бутилки с вода.

— Благодаря. Забавляваш ли се?

— О, да! Жалко, че ти не можа да играеш.

— Следващия път — казах аз.

— Ето и за теб… — Беше Иън, който също носеше блокчета.

— Изпреварих те — отвърна му Джейми.

— О! — извика Джаред, появил се от другата страна на Джейми. И той носеше от закуската.

С Иън продължително се изгледаха.

— Къде отиде всичко? — викна Кайл, застанал до празните кутии. Огледа пещерата, за да открие виновника.

— Дръж! — извика му Джаред и започна да му подхвърля едно по едно блокчетата с гранола.

Кайл ги ловеше с лекота във въздуха, а после изтича, за да види дали Джаред няма още.

— Ето — рече Иън и подаде половината от своите на брат си, без да го погледне. — А сега си върви.

Кайл не му обърна внимание. За пръв път днес сведе очи и ме погледна. Ирисите му бяха тъмни, защото светлината идваше откъм гърба му и не можах да разгадая израза на лицето му. Аз се свих и когато затаих дъх, ребрата ми запротестираха. Джаред и Иън застанаха плътно пред мен.

— Чу го — натърти Джаред.

— Мога ли да кажа нещо преди това? — попита Кайл и погледна към мен през пролуката между двамата. Те не отговориха.

— Не съжалявам — каза ми той. — Продължавам да мисля, че постъпих правилно.

Иън блъсна брат си. Кайл залитна, но се задържа и отново пристъпи напред.

— Почакай. Не съм свършил.

— Напротив, свърши — заяви със стиснати юмруци Джаред.

Сега всички ни гледаха. В пещерата настъпи тишина и цялото настроение от играта изчезна.

— Не, не съм — Кайл вдигна ръце нагоре, все едно че се предава, и отново се обърна към мен: — Не мисля, че сбърках, но ти наистина спаси живота ми. Не знам защо, но го направи. Така че за мен сметката е изравнена — живот за живот. Няма да те убия. Така ще платя дълга си.

— Ти, глупаво магаре, такова!

— Ама ти си този, който е лапнал по червея, така да знаеш. Но на мен викаш, че съм глупав.

Иън вдигна свитите си в юмруци ръце и пристъпи напред.

— Ще ти кажа защо — обадих се аз и гласът ми прозвуча по-силно, отколкото бих искала, но постигна желания ефект. Иън, Джаред и Кайл се обърнаха да ме погледнат и за момент боят се отложи.

Почувствах се изнервена. Прокашлях се.

— Не те оставих да паднеш, защото… защото не съм като теб. Не казвам, че не съм… като хората. Защото има и други тук, които биха направили същото. Тук има мили, добри хора. Хора като брат ти и Джеб и доктора… Казвам, че не съм като теб.

Кайл ме изгледа продължително, а после се засмя:

— Уф — въздъхна, но продължи да се смее. После ни обърна гръб, след като беше изрекъл всичко, което имаше да казва, и се върна да си вземе вода.

— Живот за живот! — провикна се през рамо той.

Не бях сигурна дали да му повярвам. Никак не бях сигурна. Човеците бяха добри лъжци.