Скитница

Глава 45Успяла

Лечител Огнена Плетка и Небесносиня влязоха заедно в кабинета. Лечителката ми подаде висока чаша с вода. Не беше толкова студена, колкото първата, защото сега пръстите ми бяха изстинали от страх. Тъмнокожата жена също ми носеше нещо. Подаде ми един плосък правоъгълник с дръжка.

— Помислих си, че може би ще искаш да се видиш — ми каза, топло усмихвайки се Огнена Плетка.

Напрежението моментално ме напусна. Нямаше нито подозрение, нито страх. Само любезност от страна на душите, които бяха посветили живота си на Лечителството.

Небесносиня ми беше подала огледало. Вдигнах го и едва не ахнах от изненада. Лицето ми изглеждаше така, както си го спомнях от Сан Диего. Лицето, с което бях свикнала да се виждам там. Кожата върху дясната ми страна беше гладка и мека. Ако се загледах внимателно, беше малко по-светла и по-розова от загорялата ми друга буза.

Беше лице, което принадлежеше на Скитницата, на душата. Принадлежеше тук, в това цивилизовано място, в което нямаше насилие и ужас.

Разбрах защо бе толкова лесно да лъжа тези учтиви същества. Защото се чувствах в правото си да разговарям с тях, защото ми бяха ясни начинът им на общуване и техните правила. Лъжите биха могли да бъдат… може би трябва да са верни. Предполагаше се, че някъде изпълнявам Призванието си, независимо дали като преподавател в университет, или като сервитьорка в ресторант. Спокоен, лесен живот, допринасящ за общото благо.

— Какво ще кажеш? — попита Лечителката.

— Изглеждам чудесно. Благодаря.

— За мен беше удоволствие да те излекувам.

Отново се погледнах, забелязвайки някои подробности освен безупречното си лице. Косата ми беше занемарена — мръсна и с неравни краища. Нямаше блясък — за това бяха виновни домашният сапун и лошата храна. Въпреки че Лечителката беше изчистила кръвта от врата ми, той все още беше зацапан от червеникавата пръст.

— Мисля, че е време да прекратя лагеруването си на открито. Трябва да се приведа в ред — побързах да кажа аз.

— Често ли го правиш?

— Напоследък през цялото ми свободно време. Като че ли не мога да се разделя с пустинята.

— Сигурно си много смела. В града се чувствам много по-добре.

— Не съм смела, просто съм различна.

Погледнах в огледалото познатите като едри лешници очи тъмносиви отвън, след това кръг в убито зелено, а после друг кръг около зениците в карамелено кафяво. Всичкото това на фона на леко сребристо, което отразява светлината и я усилва.

Джейми? — Попита Мел, започнала да става все по-нервна.

Тук се чувствах толкова добре. Тя преди мен си даваше сметка за това и се плашеше.

Знам коя съм — казах й аз.

Премигнах и погледнах приятелското изражение на лицето до мен.

— Благодаря ти — обърнах се отново към Лечителката. — Мисля, че ще е по-добре да тръгвам.

— Много е късно. Може да спиш тук, ако желаеш.

— Не съм уморена. Чувствам се… чудесно.

Лечителката се усмихна.

— Причината е „Без болка“.

Светлосиня ме изпрати до приемната. Сложи ръка на рамото ми, когато прекрачвах външната врата. Сърцето ми заби по-бързо. Беше ли забелязала раницата, която на влизане беше плоска, а сега издута?

— Бъди внимателна, скъпа — рече тя и ме потупа по ръката.

— Ще внимавам. Вече никакви разходки сред природата в тъмното.

Тя се усмихна и се върна при бюрото си.

Продължих да вървя през паркинга, без да бързам, а ми се искаше да бягам. Ами ако Лечителката погледнеше в шкафовете? Колко време щеше да мине, докато разбере, че са полупразни?

Колата беше още там в едно неосветено от уличните лампи пространство. Изглеждаше празна. Дишането ми се учести и стана неравномерно. Разбира се, че трябваше да изглежда празна. Нали тъкмо това беше целта. Но дробовете ми не се успокоиха, докато не забелязах неясната фигура под одеялото на задната седалка.

Отворих вратата я сложих раницата на седалката до тази на шофьора. Чух успокояващото тракане на цилиндрите. После влязох вътре и затворих вратата. Нямаше причина да заключвам вратите и затова успях да потисна обзелото ме желание.

— Добре ли си? — попита шепнешком Джаред веднага, щом вратата се затвори. Гласът му беше дрезгав от напрежение.

— Шшт — прошепнах колкото е възможно по-тихо. — Изчакай.

Минах покрай ярко осветения вход и отвърнах на махането на Светлосиня.

— Сприятелила си се, така ли?

Излязохме на неосветения път. Вече никой не ни наблюдаваше. Отпуснах се в седалката. Ръцете ми започнаха да треперят. Сега, когато всичко беше свършило, можех да си позволя това. Бях успяла.

— Всички души са приятели — казах му аз вече без да шептя.

— Добре ли си? — попита отново той.

— Излекувана съм.

— Я да видя.

Протегнах лявата си ръка, за да може да види малката розова линия. Одеялото прошумоля. Той стана и се промуши през пространството между седалките. Махна раницата, сложи я в скута си, проверявайки тежестта й.

Погледна ме, докато минавахме покрай една улична лампа и ахна от изненада.

— Лицето ти!

— Естествено то също е излекувано.

Вдигна ръка близо до бузата ми, но я задържа несигурен във въздуха.

— Боли ли?

— Разбира се, че не. Чувствам се така, сякаш изобщо нищо не се е случвало.

Пръстите му докоснаха новата кожа. Усетих гъделичкане, но то беше от пръстите му. После отново стана делови:

— Заподозряха ли нещо? Мислиш ли, че ще извикат Търсачите?

— Не. Казах ти, че нищо няма да заподозрат. Дори не ми провериха очите. Бях ранена и те ме излекуваха. — Свих рамене.

— Какво взе? — попита Джаред и развърза раницата.

— Нещата, нужни на Джейми… ако се върнем на време… — Автоматично погледнах часовника на командното табло, въпреки че часовете, които отмерваше, не ми говореха нищо. — И да има още за в бъдеще. Взех само това, което разбрах за какво служи.

— Ще се върнем навреме — обеща той. Започна да разглежда белите контейнери.

— „Заглади“?

— Не е толкова необходимо, но знам как действа…

Той кимна и продължи да рови в торбата. Повтаряше си сам наименованията им.

— „Без болка“? Действа ли?

Аз се засмях.

— Изумително е. Ако се прободеш, мога да ти покажа… Шегувам се.

— Знам.

Гледаше ме с изражение, което не разбирах. Очите му бяха широко отворени, като че ли нещо много го беше изненадало.

— Какво? Шегата ми не беше чак толкова лоша.

— Ти успя. — Беше извънредно учуден.

— Нали това беше целта?

— Да, но… мисля, не бях убеден, че ще успеем.

— Така ли? Тогава защо… Защо ме остави да опитам?

Отговори почти шепнешком:

— Реших, че ще е по-добре да умра, докато се опитвам, отколкото да живея без момчето.

В този момент нещо като че ли заседна в гърлото ми от вълнение. Мел също беше прекалено впечатлена, за да говори. В този момент бяхме едно семейство. Всичките. Прокашлях се. Не е нужно да чувстваш неща, които няма да доведат до нищо.

— Беше много лесно. Вероятно всеки от вас би се справил, ако се държите естествено.

— Съмнявам се, че някой от нас би могъл да се държи така естествено.

Аз кимнах.

— Е, да, за мен е по-лесно. Знам какво очакват. — Засмях се кратко на себе си. — Аз съм една от тях. Ако ми се доверите, вероятно ще мога да ви дам всичко на света, от което имате нужда. — Отново се засмях. Просто напрежението ме напускаше и от това се чувствах леко замаяна. Обаче ми стана смешно. Разбираше ли той, че бях готова да направя точно това за него? Всичко на света, което би поискал?

— Аз наистина ти вярвам — прошепна той. — Вярвам ти с живота на всички ни.

И той наистина ми беше повярвал, поверявайки ми живота на всички хора. Неговият, на Джейми и на всички останали.

— Благодаря ти — отвърнах тихо.

— Ти успя — повтори все още учуден той. — Ще го спасим.

Джейми ще живее — зарадва се Мел. — Благодаря ти, Скит.

Готова съм на всичко за тях — казах й аз. Въздъхнах, защото беше съвършено вярно.

Когато стигнахме коритото на пресъхналия поток, привързахме отново чергилата и Джаред седна зад волана. Познаваше по-добре пътя и караше по-бързо от мен. Наложи се да излезе, за да вкара колата в невероятно тясното скривалище под скалното свлачище. Очаквах да чуя звук от стържене на ламарина в скалите, но Джаред успя да се справи.

После отново седнахме в джипа и се понесохме в нощта. Джаред се смееше, ликуващ, докато колата подскачаше из откритата пустиня, а вятърът отнасяше гласа му надалеч.

— Къде е превръзката? — попитах аз.

— Защо?

Погледнах го.

— Скит, ако беше искала да ни предадеш, вече имаше тази възможност. Сега никой не може да отрече, че си една от нас.

Замислих се върху думите му.

— Мисля, че някои все още биха могли. Това би ги накарало да се почувстват по-добре.

— Тези „някои“ ще трябва да преглътнат това.

Поклатих глава, представяйки си как щяха да ни посрещнат.

— Завръщането ни няма да е лесно. Представи си какво мислят в този момент. Какво очакват…

Той не отговори. Само присви очи.

— Джаред… ако те… не искат да те изслушат… ако не изчакат… — Заговорих по-бързо. Обзелото ме изведнъж напрежение ме накара да се опитам да му предам всичката възможна информация преди да е станало твърде късно. — Дай на Джейми първо „Без болка“… постави го върху езика му. После спрея „Почисти отвътре“ — трябва само да го вдиша. Ще имаш нужда от доктора, за да…

— Хей, хей! Ти ще даваш указанията.

— Все пак нека ти кажа как да…

— Не, Скит. Няма да стане така. Ще застрелям всеки, който те докосне.

— Джаред…

— Не се паникьосвай. Ще се целя в краката, а после ти ще можеш да използваш тези неща да ги излекуваш отново.

— Ако това е шега, трябва да ти кажа, че никак не е смешна.

— Не е шега, Скит.

— Къде е превръзката?

Той стисна устни. Но аз имах старата си парцалива тениска, която ми беше дал Джеб. Тя щеше да свърши почти същата работа.

— Това ще ги улесни, за да ни пуснат да влезем. — Сгънах я така, че да мога да я използвам. — А това означава да стигнем по-бързо до Джейми. — Опитах я как ще стои върху очите ми.

Известно време никой не каза нищо. Джипът подскачаше по неравния терен. Спомних си подобни нощи, когато на седалката до шофьора е била Мелани…

— Ще карам направо до пещерите. Там има едно място, където джипът ще бъде скрит сравнително добре за ден-два. Ще спечелим време.

Аз кимнах. Сега главното беше времето.

— Почти стигнахме — каза след минута той. После въздъхна. — Те чакат.

Чух го да се протяга към задната седалка. Последва дрънчене на метал и той измъкна пушката.

— Не стреляй по никого.

— Не обещавам.

— Стоп! — извика някой. Звукът отекна надалеч в пустинята.

Джипът намали, а след това спря, но двигателят му продължаваше да работи.

— Ние сме — рече Джаред. — Да, да, погледни. Виждаш ли? Все още съм аз.

Другият се поколеба.

— Виж… ще закарам джипа на някое скрито място, става ли? Носим лекарства за Джейми и много бързаме. Не ме интересува какво мислиш, тази вечер няма да ме спреш.

Джипът продължи напред, а после шумът от двигателя се промени, когато бе вкаран под прикритието.

— Добре, Скит, всичко е наред. Да тръгваме.

Вече бях метнала раницата на гърба си. Излязох внимателно от джипа, защото не бях сигурна къде е стената. Джаред хвана търсещите ми ръце.

— Хайде, качвай се — рече той и отново ме метна през рамо.

Не го направи така умело както преди. Крепеше ме само с едната ръка. В другата държеше пушката. Това не ми хареса.

Но после чух някой да тича към нас и така се притесних, че бях благодарна, че е с нас.

— Джаред, идиот такъв! — изкрещя Кайл. — Къде ти е умът?

— Спокойно, Кайл — обади се Джеб.

— Ранена ли е? — попита Иън.

— Махнете се от пътя ми — каза със спокоен глас Джаред. — Бързам. Скит е в отлично здраве, но настоя да е със завързани очи. Как е Джейми?

— В треска — рече Джеб.

— Скит взе каквото ни е нужно.

Сега той започна бързо да слиза надолу.

— Мога да я нося — предложи Иън.

— И така си е добре.

— Наистина съм добре — казах на Иън, докато Джаред продължаваше да върви напред.

Последва изкачване, но продължихме да се движим бързо, въпреки тежестта ми. Чувах как другите тичат заедно с нас. По гневните гласове около нас, които се превърнаха в постоянна глъчка, разбрах, че минаваме през голямата пещера.

— Махнете се от пътя ми — изрева им Джаред.

— Докторът при Джейми ли е?

Не можах да разбера отговора. Джаред можеше да ме пусне да стъпя на земята, но много бързаше и не спря дори за секунда.

Гневните гласове отекнаха зад нас, когато навлязохме в по-малкия тунел. Сега знаех къде се намираме и мислено си представях завоите. Пресякохме тичешком кръстовището, от което започваше третият тунел със спални помещения. Почти броях вратите, без да ги виждам, докато минавахме покрай тях.

Изведнъж Джаред спря и ме пусна да се смъкна от рамото му. Краката ми опряха в пода, а той махна превръзката от очите ми.

Стаята беше осветена от няколко сини фенера. Докторът стоеше сковано, сякаш току-що беше скочил на крака. До него беше коленичила Шарън и продължаваше да държи влажната кърпа върху челото на Джейми. Лицето й беше така изкривено от гняв, че беше почти неузнаваемо. Маги тъкмо се изправяше на крака от другата страна на Джейми.

Той продължаваше да лежи безпомощно. Лицето му беше зачервено, очите затворени, а гърдите едва се повдигаха, за да поемат въздух.

— Ти! — процеди през зъби Шарън и скочи на крака. Нахвърли се като котка срещу Джаред и посегна с нокти към лицето му. Той я хвана за ръцете и я завъртя с гръб към себе си.

Маги като че ли се канеше да се притече на помощ на дъщеря си, но Джеб заобиколи боричкащите се Джаред и Шарън и се изправи насреща й.

— Пусни я! — извика доктора.

Джаред не му обърна внимание.

— Скит, излекувай го!

Докторът се опита да застане между Джейми и мен.

— Докторе — казах със задавен глас аз. Насилието в стаята около лежащия неподвижно Джейми ме плашеше. — Имам нужда от помощта ти, моля те. Заради Джейми.

Докторът не се помръдна и продължи да гледа към Шарън и Джаред.

— Хайде, докторе — обади се Иън. Малкото помещение стана тясно за събралите се в него хора. Иън сложи ръка на рамото на доктора. — Ще оставиш момчето да умре заради гордостта си, така ли?

— Тук не става въпрос за гордост. Ти не знаеш какво ще му причинят тези чужди субстанции!

— Едва ли ще се почувства по-зле, отколкото е.

— Докторе — казах аз. — Виж лицето ми.

Докторът не беше единственият, който реагира на думите ми. Джеб, Иън и дори Маги погледнаха веднъж, после още веднъж. Маги бързо извърна очи, ядосана, че изобщо бе проявила интерес.

— Как? — попита докторът.

— Ще ти покажа. Моля те. Джейми не трябва да страда.

Докторът се поколеба, вгледа се в лицето ми и тежко въздъхна:

— Иън е прав, той не може да се почувства по-зле, отколкото е. Ако това го убие… — Докторът сви рамене и отстъпи крачка назад.

— Не! — извика Шарън.

Никой не й обърна внимание. Коленичих край Джейми, свалих раницата от гърба си и я развързах. Порових вътре, докато намеря „Без болка“. До мен ярката светлина на включен джобен фенер се насочи към лицето на Джейми.

— Иън, вода!

Отвинтих капачката и извадих едно от малките, тънки квадратчета. Когато наведох надолу брадичката на Джейми, кожата му опари ръката ми. Поставих квадратчето върху езика му, а след това, без да се обръщам, протегнах ръка. Иън постави в нея купа с вода. Внимателно налях достатъчно вода в устата му, за да може да поеме лекарството. По звука си личеше, че преглъщането бе болезнено за пресъхналото му гърло му.

Трескаво затърсих по-тънката бутилка със спрея. Когато я намерих, отворих капака и пръснах веднъж срещу лицето му. Изчаках, загледана в гърдите му, докато поема въздух.

Докоснах лицето. Все още беше много горещо! Затърсих „Охлаждане“, надявайки се, че е лесно за употреба. Отвинтих капачката и видях, че цилиндърът е пълен с още квадратчета, но тези бяха сини на цвят. Въздъхнах облекчено и поставих едно върху езика на Джейми. Отново взех купата и налях малко вода през напуканите устни.

Този път той преглътна по-бързо и не така мъчително. Нечия друга ръка докосна лицето на Джейми. Разпознах дългите, костеливи пръсти на доктора.

— Докторе, имаш ли остър нож?

— Имам скалпел. Искаш да отворя раната ли?

— Да, за да я почистя.

— Помислих си дали да не опитам това… да я изстискам, но болката…

— Сега той няма да почувства нищо.

— Погледни лицето му — прошепна надвесилият се над мен Иън.

Лицето на Джейми вече не беше червено. Имаше естествен, здрав цвят. Потта все още блестеше върху челото му, но аз знаех, че това е просто остатък отпреди. Двамата с доктора докоснахме едновременно лицето му. Лекарствата бяха подействали.

Да! — С Мел ликувахме.

— Забележително! — каза тихо докторът.

— Температурата спадна, но инфекцията може би все още е в крака му. Помогни ми за раната, докторе.

— Шарън, би ли ми подала… — започна разсеяно той. После вдигна очи. — О, аха, Кайл, би ли ми подал онази чанта до крака ти.

Наведох се над зачервената подута рана. Иън насочи светлината на фенера към нея, за да мога да виждам по-ясно. Двамата с доктора едновременно започнахме да ровим из чантите си. Той извади лъскав скалпел, при вида на който ме побиха тръпки. Не им обърнах внимание и приготвих по-големия флакон със спрей „Почисти“.

— Той няма ли да почувства? — попита разколебан докторът.

— Ей — каза с дрезгав глас Джейми. Отвори широко очи, огледа стаята и накрая погледът му се спря на мен. — Хей, Скит. Какво става? Какво правят тези хора тук?