Скитница

Глава 7Предизвикана

— Да, Обърнат към Слънцето? — попитах, благодарна на вдигнатата ръка, че прекъсна лекцията ми. Не се чувствах така удобно зад катедрата, както обикновено. Най-голямата ми сила и моята единствена истинска препоръка (моето тяло домакин не може да се похвали с някакво официално завършено образование, след като е бягало непрекъснато още от тийнейджърските си години) беше личният ми опит, от който си бях извлякла поуки. Това беше първата световна история, която преподавах през този семестър, и за която нямах спомени, на които да се уповавам. Бях сигурна, че студентите ми забелязват разликата.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но… — Белокосият мъж се запъна, докато се опитваше да формулира въпроса си. — Трудно ми е да го проумея. Всъщност Гълтачите на Огън… поглъщат дима от горящите Ходещи Цветя, така ли? Като храна? — Опита се да потисне ужаса в гласа си. Не беше работа на никоя душа да съди друга душа. Но не бях изненадана, като имах предвид пребиваването му на Планетата на Цветята и силната му реакция по повод съдбата на подобни форми на живот от друг свят.

Винаги съм се изумявала как някои души се набъркват дълбоко в работите на света, който населяват, и не обръщат внимание на останалата вселена. Обаче справедливостта изисква да се каже, че Обърнат към Слънцето вероятно е бил в състояние на хибернация, когато се разнесе мрачната слава на Огнения свят.

— Да, те получават важни хранителни вещества от този дим. И тъкмо в това е основната дилема и спорът за Огнения свят, както и причината планетата да не бъде закрита, въпреки че със сигурност имаше достатъчно време да бъде изцяло населена. Има доста висок процент премествания. Когато беше открит Огненият свят, отначало се предполагаше, че господстващият вид — Гълтачите на огън, са единствената съществуваща в него разумна форма на живот. Гълтачите на огън не считат Ходещите цветя за равни на тях — културен предразсъдък. Така че измина известно време, дори и след първата вълна на заселване, преди душите да разберат, че избиват разумни същества. След това учените от Огнения свят съсредоточават усилията си в изнамирането на заместител на хранителните нужди на Гълтачите на огън. За да се помогне, се транспортират паяци, но планетите са отдалечени на стотици светлинни години една от друга. Когато това препятствие бъде преодоляно, което ще стане скоро, аз съм сигурна, че има надежда Ходещите цветя да могат също да бъдат асимилирани. Междувременно голяма част от грубостите при уеднаквяването е отстранена. Разбира се, в това число и онази, отнасяща се до изгарянето на живи същества, както и някои други аспекти.

— Как могат те… — продължи Обърнат към слънцето, но не можа да довърши.

Мисълта му довърши друг глас:

— Изглежда, че това е една много жестока екосистема. Защо планетата не е изоставена?

— Естествено, този въпрос беше обсъждан, Робърт. Но ние не изоставяме планети с лека ръка. Има много души, за които Огненият свят е техен дом. Те не могат да бъдат извадени оттам против волята им. — Извърнах очи и се загледах в бележките си, опитвайки се да сложа край на тази странична дискусия.

— Но това е направо варварство!

Във физическо отношение Робърт беше по-млад от повечето други студенти. Всъщност беше по-близо до моята възраст от всеки друг. И, което беше по-важно, беше истинско дете. Земята беше първият му свят. В неговия случай Майката също е била земен жител, преди да се подчини, така че той не беше имал кой знае какви възможности в сравнение с по-старите и пътували повече души. Питах се какво ли е да си роден от тези прекалено емоционални и чувствителни домакини, без да имаш опита, който да уравновесява нещата. Сигурно ще е трудно да си обективен. Опитах се да си спомня това и да проявя повече търпение, докато му отговарям.

— Всеки свят е уникален по своему. Ако не си живял в него, не е възможно да разбереш напълно…

— Но ти никога не си живяла в Огнения свят — прекъсна ме той. — Би трябвало да се чувстваш по същия начин… Освен ако си имала други причини да прескочиш тази планета? Била си почти навсякъде другаде.

— Може би един ден ще имаш възможност да се увериш, че изборът на планета е нещо много лично — казах аз с тон, който категорично слагаше край на дискусията.

Защо не им го кажеш? Ти наистина считаш това за варварско, жестоко и погрешно. Което е твърде смешно, ако питаш мен… въпреки че никога не го правиш. Какъв е проблемът? Срамуваш ли се, че си съгласна с Робърт? Защото той е по човек от останалите?

Откакто беше намерила отново гласа си, Мелани беше станала направо непоносима. Как можех да се съсредоточа върху работата си, след като през цялото време в главата ми звучаха изказваните от нея мнения?

На седалката зад Робърт се раздвижи една тъмна сянка.

Търсачката, облечена както обикновено в черно, се наведе напред, заинтригувана за пръв път от темата на дискусията. Потиснах желанието да я изгледам намръщено. Не исках Робърт, който и без това вече се чувстваше неловко, да изтълкува погрешно изражението ми като предназначено за него. Мелани недоволно изсумтя. Искаше да не потискам обзелото ме желание.

Това, че Търсачката ни следваше на всяка крачка, беше научило Мелани на някои неща. Преди си мислеше, че не би могла да мрази нещо или някого повече, отколкото мен.

— Часът почти свърши — обявих с облекчение аз. — Приятно ми е да ви съобщя, че следващия вторник ще имаме за гост един лектор, който ще бъде в състояние да компенсира невежеството ми по тази тема. Нежен Пламък, едно скорошно допълнение към нашата планета, ще бъде тук, за да ни разкаже личните си впечатления от заселването на Огнения свят. Знам, че ще бъдете така учтиви, както сте към мен, и ще се отнасяте към него с уважение, въпреки много младата възраст на неговия домакин. Благодаря ви за вниманието.

Класът бавно се изниза навън, като някои от студентите използваха тази минута да побъбрят помежду си, докато си събираха нещата. Мина ми през ум това, което ми беше казала Кати за приятелствата, но не изпитах желание да се присъединя към никого. Бяха ми чужди.

Така ли се чувствах наистина? Дали така се чувстваше Мелани? Беше трудно да се каже. Може би бях необщителна по природа. Предположих, че личната ми история потвърждава тази теория. Никога не бях се привързвала толкова силно, че да се задържа повече от един живот на някоя планета.

Забелязах, че Робърт и Обърнат към Слънцето продължават да се бавят в класната стая и да разговарят оживено. Можех да отгатна каква е темата на разговора.

— Историите за Огнения свят създават напрегната обстановка.

Извърнах се леко по посока на гласа. До мен стоеше Търсачката. Обикновено жената съобщаваше за приближаването си с бързото тракане на токчетата на обувките. Погледнах надолу и видях, че за пръв път беше обула маратонки… разбира се, черни.

— Силна реакция от някои от класа.

— Да.

Тя продължи да ме гледа изпитателно, като че ли очакваше да кажа още нещо. Събрах бележките си и се обърнах да ги сложа в чантата.

— Ти също реагира.

Поставих внимателно листата в чантата, без да се обръщам.

— Учудих се защо не отговори на въпроса.

Настъпи мълчание, докато тя чакаше да й отговоря. Продължавах да мълча.

— И така… защо не отговори на въпроса?

Извърнах се, без да скривам нетърпението, изписано на лицето ми.

— Защото нямаше отношение към урока, защото Робърт трябва да се научи да бъде по-възпитан и защото това не влиза в работите на никой друг.

Преметнах чантата си през рамо и се отправих към вратата. Тя продължи да върви редом с мен, полагайки усилия да не изостава от по-дългите ми крака. Продължихме да вървим в мълчание по коридора. Едва когато излязохме навън, където следобедното слънце огряваше многобройните прашинки в соления въздух, тя заговори отново:

— Мислиш ли, че ще се установиш някога, Скитнице? Може би на тази планета? Изглежда, че ти допадат техните… чувства.

Настръхнах от обидата, съдържаща се в тона й. Дори не бях сигурна на какво се дължеше желанието й да ме обиди, но то беше съвсем очевидно.

Мелани недоволна се размърда.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Кажи ми нещо, Скитнице. Съжаляваш ли ги?

— Кого? — попитах с безразличие аз. — Ходещите цветя ли?

— Не, хората.

Спрях и тя също спря. Бяхме само на няколко пресечки от апартамента ми и вървях бързо с надеждата да се отърва от нея, макар че беше много по-вероятно тя да се самопокани. Обаче въпросът й ме свари неподготвена.

— Хората ли?

— Да. Съжаляваш ли ги?

— А ти не ги ли съжаляваш?

— Не. Те бяха твърде брутална раса. Имали са късмет, че са оцелели толкова дълго заедно.

— Не всички са били лоши.

— При тях това е генетично предопределено. Бруталността е част от природата на техния вид. Но изглежда, че ти ги съжаляваш.

— Загубили са много, не мислиш ли? — казах аз и посочих с ръка наоколо.

Стояхме в подобно на парк пространство между две покрити с бръшлян общежития. Тъмнозеленото на бръшляна беше приятно за окото, особено в контраст с избелялото червено на старите тухли. Въздухът беше приятно топъл, златист от слънчевите лъчи, а миризмата на океана придаваше солен привкус на сладкия аромат на цветята около храстите. Бризът галеше откритата кожа на ръцете ми. В другите си животи не бих могла да изпитам нещо толкова блестящо.

— Няма ли да ти е жал за тези, на които то е отнето?

Лицето й остана спокойно и безизразно. Бях направила опит да я направя съпричастна, да я накарам да погледне нещата от по-друг ъгъл.

— В кои други светове си живяла?

Тя се поколеба, а после скръсти ръце.

— В никои. Живяла съм само на Земята.

Това ме изненада. Тя беше не по-малко дете от Робърт.

— Само на една планета? И си избрала да бъдеш Търсач в първия си живот?

Тя кимна веднъж и не повдигна повече брадичката си.

— Е добре, това си е твоя работа. — Тръгнах по-бързо. Може би след като бях показала, че не искам да се меся в личния й живот, тя щеше да ми отговори със същото.

— Говорих с Утешителката ти.

Може би напразно се надяваш — промърмори, като че ли на себе си Мелани.

— Какво? — попитах изненадана аз.

— Доколкото разбирам, имаш доста проблеми извън опитите да получиш достъп до нужната ми информация. Мислила ли си върху възможността да опиташ в някои друг, по-сговорчив домакин? Тя ти предложи подобно решение, нали?

— Кати не би ти казала нищо.

На лицето на Търсачката се изписа доволство.

— Не беше нужно тя да ми отговаря. Много ме бива да чета по израженията на хората. Мога да кажа, когато въпросите ми попадат в целта.

— Как се осмеляваш? Отношенията между една душа и нейния Утешител…

— … са неприкосновени, така е. Знам теорията. Обаче в твоя случай общоприетите начини на разследване, като че ли не дават резултат. Трябва да бъда по-находчива.

— Мислиш, че крия нещо от теб, така ли? — попитах твърде ядосана, за да прикрия отвращението в гласа си. — Мислиш, че съм споделила това с моята Утешителка?

Гневът ми не я впечатли. Може би като се има предвид странния й характер, беше свикнала с подобни реакции.

— Не, мисля, че ми казваш каквото знаеш… Но не считам, че търсиш така упорито, както би могла. Виждала съм го и преди. Започваш да съчувстваш на домакина си. Несъзнателно позволяваш на паметта й да насочва желанията ти. Вероятно на този етап ще е вече твърде късно, но мисля, че за теб ще е по-добре да се преместиш и може би някой друг ще има по-голям късмет с нея.

— Ха! — извиках аз. — Мелани ще ги изяде живи!

Лицето на Търсачката направо се вцепени. Независимо какво си мислеше, че е успяла да разбере от Кати, нямаше никаква представа за това. Предполагаше, че влиянието на Мелани идва от паметта, че е несъзнателно.

— Намирам за много интересно, че говориш за нея в сегашно време.

Не обърнах внимание на думите й и се опитах да се престоря, че не съм се изпуснала.

— Грешиш, ако си мислиш, че някой друг би имал по-голям късмет да проникне в тайните и.

— Има само един начин да се разбере.

— Имаш ли някого предвид? — попитах с разтреперан от ненавист глас.

Тя се усмихна.

— Получих разрешение да опитам. Няма да отнеме много време. Ще запазят домакина ти за мен.

Трябваше да поема дълбоко въздух, треперех, а Мелани изпитваше такава омраза, че не можеше да се опише с думи. Идеята Търсачката да влезе в мен, дори и след като знаех, че аз няма да бъда там, ми беше толкова противна, че усетих как започна да ми се повдига като предишната седмица.

— За твоето разследване никак не е добре, че не съм скокла.

Търсачката присви очи.

— Е, да, това наистина бави твърде много изпълнението на тази задача. Никога не съм се интересувала много от история, но изглежда, че сега съм на път да изкарам цял курс.

— Ти току-що каза, че може би е твърде късно да се измъкне нещо повече от паметта й — припомних й аз, като се мъчех да запазя гласа си спокоен. — Защо не се върнеш там, откъдето си дошла?

Тя сви рамене и презрително се усмихна.

— Сигурна съм, че е твърде късно… за доброволна информация. Но ако не съдействаш, тя все още може просто да ме отведе при тях.

— Да те отведе?

— Когато тя установи пълен контрол, ти ще станеш като онзи слабак, който някога се е наричал Препускаща песен, а сега Кевин. Помниш ли го? Онзи, който нападна Лечителя?

Гледах я с широко отворени очи, ноздрите ми пламнаха.

— Да, може би е просто въпрос на време. Утешителката не ти ли е казала какво показва статистиката? Е, дори и да го е сторила, тя не разполага с най-последните данни, с които разполагаме ние. Показват, че шансовете за успех в един по-продължителен период за случаи като твоя, когато даден човек домакин започне да оказва съпротива, са под двадесет процента. Имаше ли представа, че нещата са толкова зле? Те променят информацията, която дават на потенциални заселници. Вече няма да се предлагат домакини в зряла възраст. Рисковете са твърде големи. Губим души. Няма да мине много време и тя ще започне да ти говори, да говори чрез теб, да контролира решенията ти.

Не смеех да помръдна, нито да отпусна някой мускул. Търсачката се наведе напред, като изпъна пръстите на краката си, за да е по-близко до мен. Сниши глас, опитвайки се да бъде по-убедителна.

— Това ли искаш, Скитнице? Да загубиш? Да бъдеш обезличена от нечие съзнание? Да не си нищо повече от тяло домакин? Положението само ще продължи да се влошава. Вече няма да бъдеш това, което си. Тя ще те победи и ще изчезнеш. Може би някой ще се намеси… Може би ще те преместят, както постъпиха с Кевин. И ти ще се превърнеш в някое дете на име Мелани, което обича да поправя коли, вместо да композира музика. Или каквото тя е свикнала да прави.

— Шансовете за успех са под двадесет процента, така ли? — прошепнах аз.

Тя кимна, опитвайки се да скрие усмивката си.

— Ти се съсипваш, Скитнице. Всички светове, които си видяла, всичкия опит, който си събрала, ще отиде напразно. В досието ти видях, че имаш потенциал за Майчинство. Ако се съгласиш да бъдеш Майка, тогава поне всичко това няма да бъде пропиляно. Мислила ли си за Майчинство?

Дръпнах се рязко от нея, лицето ми пламна.

— Извинявай — рече тихо тя и също се изчерви. — Не беше учтиво от моя страна. Забрави, че го казах.

— Прибирам се вкъщи. Не ме следвай.

— Налага се, Скитнице. Това ми е работата.

— Защо толкова ви е грижа за няколко останали хора? Защо? Как ще продължите да оправдавате професията си? Ние спечелихме. Време е да се присъедините към обществото и да вършите нещо полезно!

Въпросите ми и обвиненията в тях не я впечатлиха.

— Навсякъде, където краищата на техния свят докосват нашия, има смърт. — Каза го спокойно и за момент видях в лицето й друг човек. С изненада разбрах, че дълбоко вярва в това, което прави. Донякъде бях склонна да предположа, че е избрала работата на следовател, защото тайно обича насилието.

— Дори ако само една душа бъде загубена заради твоя Джаред или твоя Джейми, пак ще бъде прекалено много. Докато не бъде постигнат окончателен мир на тази планета, работата ми ще бъде оправдана. Докато има оцелели Джаредци, аз ще бъда нужна да защитавам нашия вид. Докато има такива като Мелани да водят души за носа…

Обърнах й гръб и се отправих към апартамента с големи крачки, които щяха да я принудят да тича, ако иска да не изостане.

— Не се погубвай, Скитнице! — провикна се след мен тя. — Нямаш много време! — Спря, но после се провикна още по-силно: — Съобщи ми, когато трябва да започна да те наричам Мелани!

С увеличаването на разстоянието помежду ни гласът й затихна. Знаех, че ще ме последва със своето темпо. Последната неприятна седмица, когато на всяка лекция виждах лицето й в дъното на аудиторията, когато всеки ден чувах стъпките й зад мен по тротоара, нямаше да бъде нищо в сравнение с това, което предстоеше.

Щеше да направи живота ми ад.

Имах чувството, че Мелани се блъска с всички сили във вътрешните стени на черепа ми.

Хайде да я натопим. Ще кажем на началниците й, че е направила нещо недопустимо, че ни е нападнала. Нашата дума срещу нейната…

Това е в човешкия свят — напомних й аз почти натъжена, че не мога да прибягна до такива средства. — Нямаме началници в смисъла, който вие влагате в тази дума. Всички работят заедно като равни. Има такива, на които много други докладват, за да координират информацията, както и съветници, които вземат решения във връзка с тази информация, но те не могат да й отнемат работата, която тя иска да върши. Виждаш ли, всичко действа като…

На кого му пука как действа, след като не може да ни помогне? Сетих се — хайде да я убием! Мислено видях как ръцете ми се сключват около врата на Търсачката.

Точно затова е по-добре моят вид да се разпорежда в това място.

Я не се преструвай. Би ти харесало също толкова, колкото и на мен. Образът отново се върна, представихме си как лицето на Търсачката посинява, но този път това беше съпроводено от неописуемо удоволствие.

Това си ти, не аз. — Твърдението ми беше вярно: гледката ме отврати. Но същевременно усещането беше опасно близо до радостното чувство, че никога повече нямаше да видя отново Търсачката.

И какво ще правим сега? Аз няма да се предам. Ти също няма да се предадеш. А и тази проклета Търсачка със сигурност няма се откаже!

Не й отговорих. Нямах готов отговор. За кратко в главата ми настъпи тишина. Беше хубаво. Искаше ми се това да продължи. Обаче имаше само един начин да купя спокойствието си. Бях ли готова да платя цената? Вече имах ли някакъв избор?

Мелани постепенно се успокои. Докато минавах през входната врата и слагах след мен резетата (никога преди не го бях правила, защото това бяха останки от хората, които нямаха място в един мирен свят), тя се замисли.

Никога не се бях замисляла как вземате участие в запазването на вашия биологичен вид. Не знаех, че нещата при вас стоят по този начин.

Както виждаш, отнасяме се към това много сериозно. Благодаря ти за загрижеността. Тя не обърна внимание на неприкритата ирония в тази мисъл.

Продължаваше да мисли за откритието си, а аз включих компютъра и започнах да търся полети на совалки. Мина малко време преди тя да усети какво правя.

Къде отиваме? В мисълта й се промъкна паника. Почувствах как нейното съзнание преминава през главата ми, докосването му беше леко като перце, докато търсеше нещо, което може би криех от нея.

Реших да й спестя търсенето. Отивам в Чикаго.

Сега паниката стана по-осезаема. Защо?

Ще се срещна с Лечителя. Нямам й доверие. Искам да поговоря с него преди да взема решение.

Настъпи кратко мълчание преди да заговори отново.

Решението да ме убиеш ли?

Да, точно това.