Скитница

Глава 8Обичана

— Страхуваш се да летиш, така ли? — Гласът на Търсачката изразяваше недоумение, примесено с насмешка. — Пътувала си осем пъти в открития космос и се страхуваш да се качиш на една совалка до Тусон, Аризона?

— Първо на първо, не се страхувам. Второ, когато пътувам в открития космос нямам голяма представа къде се намирам, след като съм поставена в камерата за хибернация. И трето, на домакина ми му прилошава в совалки.

Търсачката вдигна нагоре очи от възмущение.

— Ами вземи лекарство тогава! Какво щеше да направиш, ако Лечителят Фордс не се беше преместил в Сейнт Мери? С кола ли щеше да отидеш в Чикаго?

— Не. Но, тъй като сега вариантът да отида с кола ми се струва разумен, спирам се на тази възможност. Ще е хубаво да видя малко повече от този свят! Пустинята може да е изумителна.

— Пустинята е отегчителна до смърт.

— А и не бързам. Има много неща, които да премисля, и ще се радвам да остана известно време сама със себе си. — Изгледах я многозначително, докато произнасях последните думи.

— Все пак не разбирам какъв смисъл има да се виждаш отново със стария си Лечител. Тук има много компетентни Лечители.

— С Лечител Фордс се чувствам спокойна. Той е запознат с моя случай, а и не съм сигурна, че разполагам с цялата необходима ми информация — отвърнах аз и отново многозначително я изгледах.

— Не разполагаш с толкова време, че да не бързаш, Скитнице. Познавам симптомите.

— Моля те да ме извиниш, но не считам информацията ти за безпристрастна. Знам достатъчно за човешкото поведение и мога сама да разпозная сигналите, че съм манипулирана.

Тя ми хвърли гневен поглед.

Сложих във взетата под наем кола няколкото неща, които възнамерявах да взема със себе си — достатъчно дрехи, с които да изкарам една седмица, без да се налага да пера, и основни тоалетни принадлежности. Въпреки, че не бяха много неща, онова, което оставих след себе си, беше дори по-малко. Бях събрала съвсем малко лични вещи. През всичките месеци, които прекарах в малкия апартамент, стените останаха голи, а полиците празни. Може би изобщо нямах намерение да се установявам тук.

Търсачката стоеше на тротоара близо до отворения багажник и ме атакуваше със злонамерени въпроси и забележки, винаги когато бях достатъчно близо, за да я чуя. Бях сигурна само в едно — че изгаря от нетърпение да ме следва по пътя. Вероятно щеше да вземе някоя совалка до Тусон. Беше се надявала, че като ме накара да се срамувам от страха си да летя, ще ме принуди да направя същото и аз. Това, че тя нямаше да пътува след мен, беше огромно облекчение. Представих си как идва всеки път, когато спирам, за да хапна нещо, как се мотае пред тоалетните на бензиностанциите, как ме чака с неизчерпаемите си изследователски въпроси всеки път, когато колата ми спре на някой светофар.

Потръпнах при тази мисъл. Ако преместването ми в ново тяло означаваше да се отърва от Търсачката… това наистина си беше голям стимул.

Имах и друг избор. Бих могла да напусна напълно този свят като провалила се и да се преместя на десета планета. Можех да работя, за да забравя цялото преживяване. Земята щеше да бъде само една малка черна точка в иначе безупречното ми досие.

Но къде бих могла да отида? На някоя друга планета? Сред любимите ми беше Пеещият свят, но трябваше да заменя зрението си със слепота. Планетата на Цветята беше прекрасна… Обаче формите на живот, основаващи се на хлорофила, бяха толкова ограничени в емоционално отношение. Животът там щеше да ми се стори непоносимо муден след темпото на тази човешка среда.

На нова планета? Имаше ново завоевание. Тук, на Земята, наричат новите домакини Делфини поради липса на по-добро сравнение, въпреки че приличат повече на водни кончета, отколкото на морски бозайници. Те са високо развит биологичен вид и със сигурност са твърде подвижни, но след дългия ми престои при Виждащите водорасли мисълта за друга планета, покрита само с вода, ми беше противна.

Не, на тази планета все още има толкова много неща, които не съм изпитала. Никъде другаде в познатата вселена нещо не ми е допадало толкова много като този сенчест малък озеленен двор, тази тиха улица или примамливостта на безоблачното пустинно небе, което бях виждала в спомените на Мелани.

Тя не сподели мнението си за избора ми. След решението ми да намеря моя пръв Лечител — Фордс Дълбоката вода, беше станала много тиха. Не бях сигурна какво означава да се затвориш в себе си. Дали се опитваше да изглежда по-малко опасна, или по-малко бреме? Дали се подготвяше за нахлуването на Търсачката? За смъртта? Или пък се готвеше да се пребори с мен? Да се опита да надделее?

Какъвто и да беше планът й, тя продължаваше да стои настрана. Усещах я само като слабо, внимателно присъствие в задната част на главата.

Отидох за последен път в апартамента, за да видя дали не съм забравила нещо. Изглеждаше празен. Виждаха се само основните мебели, останали още от предишния наемател. В шкафовете все още стояха същите чинии, възглавниците на леглото, нощните лампи на масичките. Ако не се върна, следващият наемател няма да има много за чистене.

Телефонът иззвъня тъкмо в момента, когато излизах през входната врата. Върнах се да го вдигна, но вече беше твърде късно. Бях настроила телефонния секретар да отговаря още при първото позвъняване. Знаех какво щеше да чуе обаждащият се — не много подробното ми обяснение, че ще отсъствам през останалата част от семестъра, и че часовете ми ще бъдат анулирани, докато ми бъде намерен заместник. Не посочвах причината. Погледнах часовника върху телевизора — минаваше осем сутринта. Бях почти сигурна, че вероятно се е обадил Кърт, който току-що беше получил съвсем малко по-подробния имейл, който му бях изпратила късно предишната нощ. Чувствах се виновна, че не бях изпълнила ангажимента си към него. Почти се чувствах като някоя скокла. Може би тази стъпка, това напускане на работата, беше прелюдия към следващото ми решение, моя по-голям срам. Тази мисъл ме накара да се почувствам неловко. Нямах желание да чуя какво се казва в съобщението, въпреки че нямаше някаква належаща причина да бързам.

Огледах празния апартамент още веднъж. Нямах чувството, че оставям нещо зад себе си. Не изпитвах привързаност към тези стаи. Имах странното усещане, че този свят — не само Мелани, но и цялото земно кълбо — не ме иска, независимо колко много го исках аз. Изглежда, че не можах да пусна корените си тук. При мисълта за корени кисело се усмихнах. Това усещане беше чисто и просто глупаво суеверие.

Никога не бях имала домакин, способен да изпитва суеверие. Усещането беше интересно. Като че ли знаеш, че си наблюдаван, без да можеш да откриеш този, който те наблюдава. Това накара косъмчетата на врата ми да настръхнат.

Затворих решително вратата след себе си, но не се докоснах до старомодната ключалка. Никой нямаше да смути покоя на това място до завръщането ми или докато не бъде дадено на някой нов наемател.

Качих се в колата без да погледна Търсачката. Нямах голям опит в шофирането, Мелани също, и това ме караше да се чувствам малко нервна. Обаче бях сигурна, че скоро ще свикна.

— Ще те чакам в Тусон — каза Търсачката и се наведе през отворения ми прозорец в момента, в който включих двигателя.

— Не се съмнявам — промърморих аз.

Погледнах бутоните върху дръжката на вратата. Опитах се да прикрия усмивката си, когато натиснах един, за да вдигна стъклото, и я видях как рязко отскочи назад.

— Може би… — почти изкрещя тя, за да мога да я чуя въпреки шума от двигателя и през затворения прозорец — може би ще се опитам да пътувам като теб. Може би ще се видим по пътя.

Засмя се и сви рамене.

Казваше го, само за да ме ядоса. Опитах се да не й показвам, че успя. Съсредоточих се върху пътя пред мен и предпазливо потеглих.

Беше сравнително лесно да намеря магистралата и след това да следвам пътните знаци за излизане от Сан Диего. Скоро вече нямаше указания, които да следвам, нито завои, които бих могла да взема погрешно. След осем часа щях да бъда в Тусон. Разстоянието не беше много голямо. Може би щях да прекарам нощта в някой малък град по пътя. Ако бях сигурна, че Търсачката ще пристигне преди мен и ще ме чака с нетърпение, вместо да ме следва, с удоволствие щях да се забавя.

Усетих, че често поглеждам назад в огледалото, за да открия признаци, че съм следена. Карах по-бавно от всички останали, защото нямах желание да стигна до мястото, за което се бях отправила, и колите непрекъснато ме задминаваха. Докато минаваха покрай мен, не можах да различа познати лица. Не трябваше да се хващам на опита на Търсачката да ме подразни. Беше съвсем очевидно, че няма търпение да се придвижва бавно. И все пак…

Продължих да се озъртам за нея. Бях пътувала на запад до океана, а също на север, на юг и по красивото крайбрежие на Калифорния, но никога на изток. Цивилизацията бързо остана зад гърба ми и скоро бях заобиколена от голите хълмове и скали — предшественици на безбрежните пространства на пустинята.

Беше много успокояващо да си далеч от цивилизацията и това ме разтревожи. Не би трябвало самотата толкова да ми допада. Душите бяхме общителни. Живеехме, работехме и растяхме заедно в хармония. Всички бяхме еднакви: миролюбиви, приятелски настроени и честни. Защо се чувствах по-добре далеч от себеподобните си? Мелани ли ме направи такава?

Потърсих я, но я намерих някак неконтактна да дреме в едно кътче на тила ми. Това беше най-хубавият момент, откакто беше започнала отново да говори.

Километрите бързо отминаваха. Тъмните, остри скали и прашните долини, покрита с мършави храсти, летяха край мен с монотонно еднообразие. Усетих, че карам по-бързо, отколкото възнамерявах. Тук нямаше нищо, което да привлича вниманието ми, и затова ми беше трудно да карам бавно. Запитах се защо в паметта на Мелани пустинята изглеждаше много по-живописна и много по-завладяваща. Оставих съзнанието си да се доближи до нейното, опитвайки се да разбера какво му е специалното на това пусто място.

Обаче тя не виждаше голата, мъртва земя около нас. Сънуваше друга пустиня — червена и прорязана от каньони, някакво приказно място. Не направи опит да не ме допусне там. Всъщност, като че ли не забелязваше присъствието ми. Пак се запитах какво означаваше тази нейна самовглъбеност. Не открих някаква враждебност, а по-скоро подготовка за края.

В спомените си тя живееше в някакво по-щастливо място и като че ли се сбогуваше с него. Беше място, което никога преди не ми беше позволявала да видя.

Беше бунгало, импровизирано жилище, сгушено в една падина, оградена със стени от червен пясъчник, в опасна близост до водите на буен поток. Необичайно място за живеене, далеч от всякакъв път или пътека, направено грубо, без каквито и да било модерни технически удобства. Тя си спомни как се беше смяла на мивката, в която водата трябваше да се изпомпва от земята.

— По-добра е от тръбите — казва Джаред и сбърчва още повече вежди. Изглежда, че смехът ми го безпокои. Дали не се страхува, че не я харесвам? — В помпата няма нищо за проследяване, никакво доказателство, че сме тук.

— Чудесна е — бързам да кажа аз. — Като в някой стар филм. Няма грешка.

Усмивката, която никога не изчезва напълно от лицето му — усмихва се дори и насън, — става по-широка.

— Във филмите не ти показват най-лошите неща. Хайде, ела да видиш къде е клозетът.

Чувам смеха на Джейми да отеква в тесния каньон, докато тича пред нас. Черната му коса подскача заедно с тялото. Сега това слабо момче със загоряла от слънцето кожа подскача непрекъснато. Не си бях давала сметка каква тежест могат да носят тези тесни рамене. В присъствието на Джаред той е направо весел. Напрегнатото му изражение изчезва, заменено от усмивки. И двамата сме по-издръжливи, отколкото предполагах.

— Кой построи това място?

— Баща ми и по-големите ми братя. Аз помагах или по-скоро им пречех. Баща ми обичаше да се маха от всичко. И не държеше много на удобствата. Така и не си направи труда да провери чия всъщност е земята, да поиска разрешение за строеж или да изпълни някоя друга досадна формалност. — Джаред се засмива и отмята глава назад. Слънчевите лъчи танцуват по русите кичури на косата му. — Официално това място не съществува. Удобно, нали? — Без да се замисля, протяга ръка и хваща ръката ми.

Кожата ми пламва там, където докосва неговата. Усещането е повече от чудесно, но ме кара да почувствам странна болка в гърдите. Непрекъснато ме докосва по този начин, като че ли постоянно има нужда да се уверява, че съм тук. Разбира ли какво ме кара да изпитвам от това най-обикновено притискане на моята ръка в неговата топла длан? Или просто е щастлив, че вече не е сам?

Той клати ръцете ни, докато вървим през малка горичка от канадски тополи, техните зелени листа така ярко се открояват на фона на червеното, че играят номера на зрението ми и ми пречат да фокусирам. Той се чувства щастлив тук, по-щастлив, отколкото на всяко друго място. Аз също съм щастлива. Чувството все още ми е непознато.

Не ме е целувал от онази първа нощ, когато изкрещях, след като открих белега на врата му. Не иска ли вече отново да ме целува? Трябва ли аз да го целуна? Ами ако не му е приятно?

Поглежда ме и се усмихва, а бръчиците около очите се превръщат в ситни мрежички. Чудя се дали е толкова красив, колкото си мисля, или това просто се дължи на факта, че е единственият останал човек в целия свят, освен Джейми и мен. Не, едва ли е така. Наистина е красив.

— За какво мислиш, Мел? — пита Джаред. — Като че ли си съсредоточена върху нещо много важно — казва през смях той.

Свивам рамене, а стомахът ми пулсира.

— Тук е хубаво.

Той се оглежда наоколо.

— Да, у дома е винаги хубаво, нали?

— Дом — повтарям тихо аз. — Дом.

— Той е и твой дом, ако го искаш.

— Искам го. — Струва ми се, че всеки километър, който съм извървяла през изминалите три години, е водел към това място. Не искам никога да го напусна, макар да знам, че ще трябва. Храната не расте по дърветата. Или поне не в пустинята.

Той стиска ръката ми, а сърцето ми се блъска в гърдите. Това удоволствие е също като болка.

Изпитвах някакво смътно усещане, докато Мелани продължаваше да се рови в спомените си и мислите й да подскачат насам-натам през целия горещ ден и още дълги часове, след като слънцето се беше скрило зад червените стени на каньона. Гледах напред като хипнотизирана от проточилия се пред мен безкраен път, а хилавите храсти прелитаха покрай колата с вцепеняващо мозъка еднообразие.

Надничам в малката, тясна стая. Дюшекът е само на сантиметри от грубите каменни стени от двете страни.

Изпълва ме силно радостно чувство, когато виждам Джейми да спи в истинско легло с глава, положена върху мека възглавница. Дългите му ръце и крака оставят твърде малко място за мен. В действителност е много по-едър, отколкото си го представям във въображението си. Вече е почти на десет и скоро изобщо няма да е дете. Само че за мен винаги ще си остане такова.

Джейми диша равномерно, отпуснат в здрав сън. В сънищата му няма страх, поне за момента.

Затварям безшумно вратата и се връщам при малката кушетка, където ме чака Джаред.

— Благодаря ти — шепна аз, макар да знам, че дори да извикам думите, сега Джейми няма да се събуди. — Чувствам се неудобно. Тази кушетка е твърде къса за теб. Може би ще е по-добре да легнеш на леглото при Джейми.

Джаред се засмива.

— Мел, та ти си само с няколко сантиметра по-ниска от мен. Наспи се поне веднъж хубаво. Когато изляза следващия път, ще открадна някое походно легло или нещо подобно.

Това не ми харесва по много причини. Скоро ли ще тръгне? Ще ни вземе ли със себе си? За постоянно ли ни отстъпва тази стая?

Слага ръце на раменете ми и ме притиска до себе си. Аз леко се отдръпвам, въпреки че топлината от докосването ме кара отново да изпитам болка в сърцето.

— Защо се намръщи? — пита той.

— Ти кога ще… кога ще трябва отново да тръгнем?

Свива рамене.

— По пътя насам събрахме достатъчно, за да изкараме няколко месеца. Мога да направя няколко кратки набега, ако искаш да се задържим известно време на едно място. Сигурен съм, че си се уморила да бягаш.

— Да, така е, съгласна съм. — Поемам дълбоко въздух, за да добия кураж. — Но ако тръгнеш, и аз ще тръгна.

Той ме притиска по-силно до себе си.

— Признавам, че предпочитам да е така. Мисълта да се разделя с теб… — Той тихо се засмива. — Няма ли да прозвучи малко налудничаво, ако кажа, че по-скоро бих предпочел да умра? Твърде мелодраматично, нали?

— Не, знам какво имаш предвид.

Той сигурно се чувства по същия начин като мен. Щеше ли да каже тези думи, ако ме приемаше просто като още един човек, а не като жена? Давам си сметка, че за пръв път сме напълно сами от нощта, в която се срещнахме — за пръв път имаше врата, която да се затваря между спящия Джейми и нас двамата. Много нощи наред лежахме будни, разговаряхме шепнешком, разказвахме си историите си — и хубавите, и ужасните, но главата на Джейми беше винаги върху скута ми. Тази затворена врата ме кара да дишам по-учестено.

— Мисля, че още не е нужно да търсиш походно легло.

Усещам, че ме гледа въпросително, но не смея да срещна погледа му. Чувствам се неловко, но вече е твърде късно. Думите са казани.

— Ще останем тук, докато свърши храната, не се безпокой. Спал съм на по-неудобни неща от тази кушетка.

— Нямам това предвид — казвам аз и продължавам да гледам надолу.

— Ти ще легнеш на леглото, Мел. Няма да отстъпя.

— И това нямам предвид — произнасям почти шепнешком аз. — Исках да кажа, че кушетката е достатъчно голяма за Джейми, а и той няма да порасне толкова бързо. Мога да спя на леглото с… теб.

Настъпва мълчание. Иска ми се да вдигна очи, да видя израза на лицето му, но съм твърде объркана. Ами ако това му е противно? Как ще го понеса? Дали няма да ме изгони?

Топлите му, мазолести пръсти повдигат брадичката ми. Сърцето ми тупти, когато очите ни се срещат.

— Мел, аз… — за разлика от друг път лицето му не е усмихнато.

Опитвам се да извърна очи, но той държи брадичката ми така, че не мога да отклоня погледа си от неговия. Не усеща ли огъня, който гори между неговото тяло и моето? Само аз ли се чувствам така? Как е възможно да съм само аз? Усещам го като някакво плоско слънце между нас — притиснато като цвете между страниците на дебела книга, то изгаря хартията. По друг начин ли го усеща той? Като нещо неприятно?

След миг извръща глава. Точно той отмества погледа си, но продължава да стиска брадичката ми. Произнася думите тихо:

— Не ми дължиш това, Мелани. Не ми дължиш каквото и да било.

Преглъщам с мъка.

— Не казвам… Нямах предвид, че се чувствам задължена. А и ти… не трябва да изпитваш подобно нещо. Забрави какво съм казала.

— Няма начин, Мел.

Той въздъхва и на мен ми се иска да изчезна. Да се откажа — да предам мозъка си на нашествениците, ако това е нужно, за да изтрия този огромен гаф от паметта си. Да изтъргувам бъдещето си, за да изтрия последните две минути от миналото си. Готова съм да направя всичко за това.

Джаред поема дълбоко въздух. Заглежда се в пода с премрежени очи и стиснати зъби.

— Мел, не е нужно да стане така. Само защото сме заедно, само защото сме последните мъж и жена на Земята… — Не му достигат думи — нещо, на което никога преди не съм ставала свидетел. — Това не означава, че трябва да направиш нещо, което не искаш. Не съм човек, който би очаквал… Не си длъжна да…

Изглежда толкова разстроен, продължава да гледа намръщен встрани и без да се усетя, започвам да говоря, макар да знам, че е грешка още преди да съм започнала.

— Нямах това предвид — смотолевям аз. — Не казвам, че се чувствам задължена и не мисля, че си такъв човек. Не. Разбира се, че не. Причината е, че…

Че го обичам. Стискам зъби, преди да се унижа още повече. Готова съм веднага да си отхапя езика, преди той да развали всичко.

— Причината е, че какво…? — пита той.

Опитвам се да тръсна глава, но Джаред продължава да държи здраво брадичката ми между пръстите си.

— Мел?

Отскубвам се от хватката му и яростно тръскам глава.

Той се навежда по-близо до мен и сега лицето му изведнъж се променя. В израза на лицето му се чете някакъв нов вътрешен конфликт, който ми е непонятен, но макар да не го разбирам напълно, той заличава усещането че съм отхвърлена, от което очите ми започват да ме смъдят.

— Ще ми кажеш ли? Моля те? — прошепва той. Усещам дъха му върху бузата си и в продължение на няколко секунди изобщо не мога да разсъждавам.

Очите му ме карат да забравя, че съм се унижила, че искам никога повече да не проговоря.

— Ако трябва да избера някого, с когото да остана на някоя ненаселена планета, това ще бъдеш ти — прошепвам аз. Слънцето между нас пари още по-силно. — Искам да съм с теб завинаги. И то не само да… не само да разговарям. Когато ме докоснеш… — Осмелявам се да прекарам леко пръсти по топлата кожа на ръката му и сега усещам пламъци по върховете им. Ръката му здраво ме обгръща. И той ли чувства огъня? — Не искам да спираш. — Искам да бъда по-конкретна, но не мога да намеря думите. Така е добре. Достатъчно зле е, че признах толкова много от моя страна — Ако не го чувстваш по същия начин, мога да те разбера. Може би за теб не е същото. Всичко ще е наред. — Лъжи.

— О, Мел — въздъхва той в ухото ми и извръща лицето ми към неговото.

Устните му са още по-горещи отпреди, направо ме изгарят. Не знам какво правя, но това изглежда вече няма значение. Ръцете му са в косата ми, а сърцето ми като че ли всеки миг ще се пръсне. Не мога да дишам. Не искам да дишам.

Обаче устните му се преместват към ухото ми и той ме хваща за лицето с ръце, когато се опитвам отново да намеря неговите.

— Мелани, когато те намерих, стана чудо, дори повече от чудо. Ако в този момент ми бяха предложили да избирам между това да върна отново предишния свят или да те имам, нямаше да мога да се откажа от теб. Нямаше да спася живота на пет милиарда души.

— Това е лошо.

— Много лошо, но много вярно.

— Джаред. — Поемам въздух и отново се опитвам да намеря устните му. Той се отдръпва и ме поглежда така, като че ли иска да каже нещо. Какво още може да има?

— Но…

— Но? — Как може да има „но“ в този момент? Какво може да последва след всичкия този огън, което да започва с но?

— Но ти си на седемнадесет, Мелани. А аз съм на двадесет и шест.

— И какво значение има това?

Не отговаря. Ръцете му бавно галят моите, и като че ли рисуват по тях с огън.

— Ти май, че ме занасяш — отдръпвам се назад, за да видя лицето му. — Притесняваш се за някакви условност, когато нашият свят вече е свършил?

Той шумно преглъща преди да отговори.

— За повечето условности си има причини, Мел. Ще се почувствам като някакъв лош човек, ако се възползвам. Ти си много млада.

— Вече никой не е млад. Всеки, който е успял да оцелее толкова дълго, е направо стар.

Той се усмихва с крайчеца на устните си.

— Може би си права. Обаче това е нещо, за което не трябва да избързваме.

— И за какво да чакаме? — настоявам аз.

Той дълго се колебае, мисли.

— Ами, една от причините е, че има някои… въпроси от практическо естество, за които трябва да помислим.

Питам се дали просто не се опитва да отклони темата, за да печели време. Така ми изглежда. Повдигам вежда. Не мога да повярвам, че разговорът поема такава посока. Ако наистина ме желае, това е безсмислено.

— Виж какво — започва да обяснява Джаред, колебае се. Под бронзовия загар на кожата му като че ли се кани да се изчерви. — Когато подготвях това място, не съм мислил много за вероятността, че мога да имам… гости. Искам да кажа, че… — Изрече останалото на един дъх: — Контролът върху раждаемостта беше последното нещо, за което съм мислил.

— О! — казвам аз и усещам, че се намръщвам.

Усмивката е изчезнала от лицето му и за част от секундата съзирам там да се мярка гняв, какъвто не съм виждала преди. От това изглежда някак опасен, както не съм предполагала.

— Това не е свят, в който бих искал да имам дете.

Когато осъзнах какво ми казва, се свих при мисълта за едно малко, невинно бебе, което отваря очи в това място. Достатъчно зле е да наблюдавам очите на Джейми, да знам какво ще му донесе този живот, дори и при най-доброто стечение на обстоятелствата.

Изведнъж Джаред отново си е същият. По кожата около очите му се появяват ситни бръчици.

— Освен това разполагаме с много време да… помислим по въпроса. — Подозирам го, че пак се опитва да печели време. — Даваш ли си сметка колко малко време сме били заедно до този момент? Откакто се намерихме, са изминали едва четири седмици.

Това направо ме смайва.

— Не може да бъде.

— Двадесет и девет дни. Броя ги.

Мислено се връщам назад. Не е възможно да са изминали само двадесет и девет дни, откакто Джаред промени живота ни. Струва ми се, че двамата с Джейми сме били заедно с него през цялото време, откакто сме сами. Две или може би три години.

— Имаме време — повтаря отново той.

Внезапно ме обзема паника от някакво тревожно предчувствие, което дълго време не ми позволява да проговоря. Той с безпокойство наблюдава промяната, изписана на лицето ми.

— Не можеш да знаеш това. — Предишното отчаяние, което беше намаляло, когато той ме намери, ме шибна като камшик. — Не можеш да знаеш с колко време разполагаме. Не знаеш дали можем да разчитаме на месеци, на дни или на часове.

Джаред сърдечно се засмива и докосва с устни намръщеното ми чело, точно там, където се събират веждите ми.

— Не се безпокой, Мел. Чудесата не стават по този начин. Никога няма да те загубя. Никога няма да ти позволя да ме напуснеш.

Тя ме върна към настоящето — към тясната лента на магистралата, която се виеше през пустошта на Аризона, изгаряща под яростното обедно слънце. Загледах се в празното пространство пред мен и усетих празнотата вътре в себе си.

Мислите й едва чуто прозвучаха в главата ми: Не знаеш колко време ти остава.

Сълзите, с които плачех, бяха и на двете.