Скитница

Глава 22Пропукване

Джеб постави ръце зад главата си и погледна замислен към тавана. Настроението му за разговор не беше преминало.

— Често се питам какво ли е… да те заловят. Виждал съм го много пъти, а на няколко пъти за малко да се случи и на мен. Какво ли ще е? Дали ще боли, когато ти вкарват нещо в главата? Виждал съм как го правят.

Отворих широко очи от изненада, но той не ме гледаше.

— Струва ми се, че вие използвате някаква упойка, но това е само предположение. Никой не крещи от болка или нещо подобно, така че не би могло да бъде прекалено мъчително.

Аз сбърчих нос. Мъчение. Не, това е човешки специалитет.

— Тези истории, които разказваше на момчето, бяха много интересни.

Стреснато го погледнах, а той се засмя:

— Е, да, подслушвах. Признавам си. Не съжалявам — беше страхотно, а и ти не би разговаряла с мен така, както с Джейми. Наистина много се впечатлих от тези прилепи, както и от растенията и паяците. Накараха ме много да се замисля. Винаги съм обичал да чета щуротии, за извънземни, научна фантастика и какво ли не. Поглъщам жадно такива неща. И момчето е като мен — изчете всичките книги, които имам, и то по два-три пъти. За него трябва да е голямо удоволствие да научи нещо ново. За мен също. Ти си добра разказвачка.

Продължавах да гледам надолу, но усетих, че започвам да се размеквам и малко по малко да не съм толкова нащрек. Подобно на всички обитатели на тези емоционални тела и аз обичах да ме ласкаят.

— Всички тук мислят, че ти ни преследваш, за да ни предадеш на Търсачите.

Споменаването им ми подейства като шок. Стиснах здраво зъби и си прехапах езика. В устата си усетих вкус на кръв.

— Каква друга причина би могло да има? — продължи той, без да обръща внимание на реакцията ми. — Но мисля, че те са в плен на определени представи. Аз съм единственият, който си задава въпроси… Искам да кажа, що за план ще е това да се скиташ из пустинята, без да имаш начин да се върнеш? — Той се засмя. — Е, предполагам, че скитничеството ти е специалност, нали Скит?

Наведе се към мен и леко ме побутна с лакът. Вдигнах от пода широко отворените си от изненада очи, погледнах го и отново се вторачих в пода. Той пак се засмя.

— Според мен това беше почти равносилно на самоубийство. Определено не е в стила на един Търсач, ако разбираш какво искам да кажа. Опитах се да разсъждавам по въпроса. Да бъда логичен, нали така? Е, ако не си имала подкрепление, за каквото не забелязвам никакви признаци, и няма как да се върнеш обратно, в такъв случай си имала друга цел. Откакто си тук, не си много приказлива, като изключим сега с момчето, но аз чух какво каза. Струва ми се, че причината, довела те тук, заради която за малко да загинеш, е че на всяка цена си искала да откриеш момчето и Джаред.

Притворих очи.

— Не мога само да разбера защо? — попита Джеб, без да очаква отговор, просто разсъждавайки на глас. — Ще ти кажа как аз гледам на цялата работа. Ти или си много добра актриса — нещо като супер Търсач, някакъв нов вид, по-изобретателен от другите, с план, който не мога да проумея, или изобщо не се преструваш. Първото ми се струва твърде сложно обяснение на поведението ти както още от самото начало, така и сега, и не съм склонен да го приема. Но, ако не играеш някаква роля… — Той замълча за момент. — Прекарал съм много време да ви наблюдавам. Винаги съм очаквал те да се променят, да не се държат повече като нас, защото вече няма да има пред кого да се преструват. Продължих да наблюдавам и да чакам, но те просто продължават да се правят на човеци. Остават при семействата, към които принадлежат телата им, ходят на пикници в хубаво време, садят цветя и рисуват картини и така нататък. Започнах да се питам дали вие не се превръщате малко по малко в нещо като човеци. Дали в края на краищата наистина нямаме някакво влияние над вас.

Той изчака, давайки ми възможност да отговоря. Аз не го направих.

— Преди няколко години видях нещо, което никога няма да забравя. Един старец и една старица, искам да кажа телата на един старец и на една старица. Бяха живели толкова дълго време заедно, че кожата на пръстите им беше набръчкана около венчалните халки. Видях ги да се държат за ръце и той я целуна по бузата, а тя се изчерви под бръчките на лицето си. Мина ми през ума, че вие изпитвате същите чувства, които изпитваме и ние, защото всъщност сте това, което сме ние, не само ръце на една кукла.

— Да — прошепнах аз. — Имаме същите чувства. Човешки чувства. Надежда, мъка и любов.

— Значи, ако не се преструваш… Ами че тогава съм готов да се закълна, че обичаш и двамата. Скит, ти самата ги обичаш, а не само тялото на Мел.

Сведох глава и зарових лицето си в ръце. Жестът беше равносилен на признание, но не ме интересуваше. Не можех да се сдържам повече.

— Значи нещата при теб стоят по този начин. Но се питам и за племенницата ми. Какво е означавало за нея това, какво би означавало за мен. Когато вкарат някого в главата ти, ти просто… изчезваш ли? Изтриват ли те? Все едно, че си мъртъв? Или е като че ли си заспал? Усещаш ли някакъв външен контрол? Усещат ли те? Затворен ли си вътре като в клетка, в която крещиш?

Не смеех да се помръдна, като се стараех лицето ми да не изразява нищо.

— Очевидно е, че спомените ти и поведението остават назад. Но съзнанието ти… Струва ми се, че някои хора не биха се предали без борба. По дяволите, аз бих се опитал да остана… Никога не съм приемал едно „не“ за отговор, всеки ще ти го каже. Аз съм борец. Всички, които сме останали, сме такива. Знаеш ли, готов съм да се обзаложа, че и Мел също е борец.

Той не отмести очите си от тавана, но и аз продължавах да гледам втренчено пода и да запаметявам всички черти върху червеникавия прах.

— Да, мислил съм много за тези неща.

Усетих, че сега ме гледа, въпреки че продължавах да седя с наведена глава. Не се помръдвах, само бавно вдишвах и издишвах. Костваше ми големи усилия да поддържам този бавен ритъм. Наложи се да преглътна. Продължавах да усещам вкуса на кръвта в устата си.

Как изобщо сме могли да го мислим за луд? — зачуди се Мел. Та той е разбрал всичко. Той е гений.

Той е и двете.

Може би това означава, че вече не трябва да си мълчим. Той знае.

Тя беше изпълнена с надежда. Напоследък беше много мълчалива. Почти през половината от времето отсъстваше. За нея не беше лесно да се съсредоточава, когато се чувстваше сравнително щастлива. Беше спечелила голямата си битка. Беше ни довела тук. Тайните й вече не бяха в опасност. Джаред и Джейми вече нямаше да бъдат предадени от спомените й. След като вече не се налагаше да се бори, за нея беше по-трудно да си наложи да говори, дори с мен. Сега виждах как откритието, че другите хора знаят за съществуването й, я въодушеви.

Да, Джеб знае. Това променя ли нещата?

Тя се замисли за това как останалите гледаха на Джеб. Права си — каза с въздишка. — Но мисля, че Джейми… е, той не знае и не предполага, но мисля, че усеща истината.

Сигурно си права. Предполагам, че в края на краищата ще можем да разберем дали това ще е добре за него, или за нас.

Джеб мълча само няколко секунди и после отново заговори и ни прекъсна:

— Много интересна работа. Няма много бум-бум! Като във филмите, които обичах да гледам. Но въпреки това е много интересно. Ще ми се да чуя повече неща за онези паяци. Много ми е любопитно, наистина.

Поех дълбоко въздух и вдигнах глава.

— Какво искаш да знаеш?

Той ми се усмихна топло и леко присви очи.

— Три мозъка, казваш, така ли?

Кимнах.

— А колко очи?

— Дванадесет — по едно във всяка става и тяло. Нямахме клепачи, само тънки влакна — нещо като клепачи от стоманена вълна да предпазват очите.

Той кимна, а очите му блеснаха.

— Бяха ли космати, като тарантулите?

— Не. Бяха нещо като… бронирани… с люспи, като влечуго или риба.

Подпрях се по-удобно на стената, подготвяйки се за дълъг разговор. Предположението ми се оказа вярно. Просто загубих представа колко много въпроси ми зададе. Искаше подробности — за това как са изглеждали Паяците, какво е било поведението им и как са превзели Земята. Не се стресна от подробностите по нахлуването. Напротив, тази част като че ли му хареса повече от останалото.

Въпросите му едва изчакваха отговорите ми и често се усмихваше. Когато часове по-късно вече беше чул достатъчно за Паяците, поиска да узнае повече за Цветята.

— Не разказа много за тях — припомни ми той.

Разказах му за най-красивата и спокойната от планетите. Почти всеки път, когато спирах, за да си поема дъх, той ме прекъсваше с нов въпрос. Харесваше му да отгатва отговорите, преди да съм ги казала и не се смущаваше много от това, че е сбъркал.

— Яде ли мухи, като Венерината мухоловка? Обзалагам се, че си яла… или може би нещо по-голямо, като някоя птица — като птеродактил!

— Не, използвахме за храна слънчева светлина, както повечето растения тук.

— Е, това не е толкова забавно, колкото моята идея.

Понякога се усещах, че се смея заедно с него. Тъкмо бяхме преминали към Драконите, когато Джейми се появи с вечеря за трима.

— Здравей, Скитнице — поздрави малко смутен той.

— Здрасти, Джейми — отвърнах колебливо, защото не бях сигурна дали не съжалява, че се сближихме толкова. В края на краищата, аз бях от лошите.

Обаче той седна до мен, между двама ни с Джеб, кръстоса крака и постави таблата с храната по средата на малката ни заговорническа група. Бях много гладна и жадна от толкова много приказки. Взех купата със супата и я пресуших на няколко глътки.

— Трябваше да се сетя, че ти просто се преструваше на много деликатна днес в стола. Казвай, когато си гладна, Скит. Аз не съм ясновидец.

Не бях съгласна с последното му твърдение, но бях твърде заета да сдъвквам хляба в устата си, за да му отговоря.

— Скит ли? — попита Джейми.

Аз кимнах, за да му покажа, че нямам нищо против.

— Подхожда й, как мислиш? — Джеб беше горд от себе си. Изненадах се, че не се потупа по гърба за по-голям ефект.

— Предполагам — рече Джейми. — Струва ми се, че разговаряхте за Драконите, нали?

— Да — отвърна му въодушевен Джеб. — Ама не онези, които приличат на гущери. Тези са направени от нещо като желе и като че ли могат да летят. Въздухът там е по-гъст и също прилича на желе, така че летенето им напомня за плуване. И могат да дишат киселина… все едно, че дишат огън, нали разбираш?

Оставих Джеб да запознае Джейми с подробностите, докато хапна малко и от храната на другите и пресуша една бутилка с вода. Когато устата ми беше отново свободна, той пак започна с въпросите:

— Ами тази киселина…

Джейми не задаваше въпроси като Джеб, а и аз внимавах повече какво ще кажа в негово присъствие. Обаче този път Джеб не попита нищо, което би могло да доведе до някоя болезнена тема, дали съзнателно, или не, така че предпазливостта ми не беше необходима.

Светлината постепенно избледня, докато стана черна. Леко изсветля в сребристо от слабото отражение на луната, която, след като очите ми свикнаха, беше достатъчна, за да различавам силуетите на мъжа и на момчето до мен.

С напредването на нощта Джейми се премести по-плътно до мен. Не се усетих, че прекарвам пръсти през косата му, докато говорех, но после забелязах, че Джеб наблюдава ръката ми. Скръстих ръце на гърдите си.

Накрая Джеб широко се прозя и двамата с Джейми направихме същото.

— Историята, която ни разказа, беше много хубава, Скит — рече Джеб, когато и тримата престанахме да се протягаме.

— Това е нещо, което съм правила… преди. Бях преподавател в университета в Сан Диего. Преподавах история.

— Преподавател! — повтори развълнуван Джеб. — Ама това е направо изумително. Бихме могли да те използваме за това и тук. Момичето на Маги — Шарън, учи трите деца, но има много неща, с които не може да се справи. Повече я бива за математика и такива неща, но за история…

— Преподавала съм само наша история — прекъснах го аз. Можех напразно да чакам сам да спре да говори. — Едва ли ще съм от голяма полза като учителка тук. Нямам никакъв опит.

— По-добре вашата история, отколкото нищо. Това са неща, които ние, хората, трябва да знаем и да разбираме, след като живеем в една вселена, която е много по-населена, отколкото предполагахме.

— Ама аз не бях истинска учителка — продължих да го убеждавам отчаяно. Наистина ли си мислеше, че някой би искал изобщо да чуе гласа ми, камо ли да слуша историите ми? — Бях нещо като хоноруван преподавател, почти като гостуващ лектор. Спряха се на мен повече заради… историята, свързана с името ми.

— Това беше следващото нещо, което се канех да попитам — обяви самодоволно Джеб. — По-късно ще говорим за опита ти като учител. А сега ни кажи защо те наричат Скитница? Чувал съм куп странни имена: Суха Вода, Пръсти в небето, Падащ напред — естествено, всичките в съчетание с разните Джимовци и Памели. Казвам ти, че това може да накара човека да полудее от любопитство.

Изчаках го да свърши, за да започна:

— Ами обикновено нещата се обясняват с това, че една душа опитва да живее на една или две планети, средно на две и после се установява на любимата си планета. Когато наближи телата им да умрат, те просто се преместват в нови домакини от видовете на същата планета. Това преместване от тяло на един вид в тялото на друг вид е много объркващо. Повечето души направо го ненавиждат. Някои така и не се местят от планетата, в която са се родили. Понякога е трудно душата да си намери подходящ домакин и се случва да опитат на три планети. Веднъж срещнах душа, която е била на пет, докато се установи на планетата на Прилепите. На мен там ми хареса… предполагам, че това беше мястото, където бях най-близко до възможността да си избера планета. Ако не беше слепотата…

— Ти на колко планети си живяла? — попита тихо Джейми. Докато говорех, ръката му неусетно беше хванала моята.

— Тази ми е девета — отвърнах му аз и стиснах леко пръстите му.

— Ау, цели девет! — възкликна той.

— Затова ме взеха да преподавам. Всеки може да им представи статистически данни, но аз имах личен опит от повечето планети, които сме… завзели. — Поколебах се преди да произнеса думата, но тя като че ли не притесни Джейми. — Не съм била само на три, е, вече на четири. Току-що откриха един нов свят.

Очаквах, че Джеб ще ме засипе с въпроси за новия свят или за тези, които съм прескочила, но той само поглаждаше разсеяно края на брадата си.

— Защо не си се установила никъде? — попита Джейми.

— Никога не намерих място, което да ми хареса достатъчно, за да остана.

— Какво ще кажеш за Земята? Мислиш ли, че ще останеш тук?

Искаше ми се да се усмихна на детската му увереност, че някога бих получила възможност да се преместя в друг домакин. Или пък да остана още един месец в тялото, което имах сега.

— Земята е… много интересна — прошепнах аз. — По-трудно е, отколкото на всяко друго място, на което съм била.

— По-трудно от онова със замръзналия въздух и ноктестите зверове ли?

— По свой собствен начин, да. — Как бих могла да обясня, че Планетата на Мъглите може да я видиш само отвън — много по-трудно е да е атакувана отвътре.

Атакувана — присмя ми се Мелани.

Прозях се. Бях забравила за теб — казах й аз. — Мислех си за тези променящи се чувства, които винаги ме издават. Но ти наистина ме атакува, като ми наложи по такъв начин спомените си.

Научих си урока — отвърна ми студено тя. Усетих, че е напрегната, докато държах ръката на момчето в моята. В нея бавно се зараждаше някакво непознато за мен чувство. Нещо, почти подобно на гняв, примесено с копнеж и отчаяние.

Ревност — подсказа ми тя.

Джеб отново се прозя.

— Аз съм направо един грубиян. Сигурно си капнала от умора, след като си ходила цял ден, а после те държах будна половината нощ, за да ми разказваш. Не се проявих много като добър домакин. Джейми, хайде да тръгваме, за да може Скит да поспи.

Усещах силна умора. Изглежда, че денят се беше оказал много дълъг, а думите на Джеб потвърждаваха, че това не е само плод на въображението ми.

— Добре, чичо Джеб — Джейми скочи на крака. И предложи ръката си на стария човек.

— Благодаря, момче — рече Джеб и изпъшка, докато се изправяше. — Благодаря и на теб — добави той, обръщайки се към мен. — Това може би беше най-интересният разговор, който съм водил някога. Дай почивка на гласа си Скит, защото моето любопитство е неизтощимо. А, ето го и него! Крайно време беше.

Едва тогава чух шум от приближаващи се стъпки. Прилепих се инстинктивно към стената и се запромъквах навътре в помещението, но там се почувствах по-незащитена, защото вътре лунната светлина беше по-силна. Изненадах се, че това беше първият появил се човек за през нощта. В коридора бяха стаите на много повече хора.

— Съжалявам, Джеб. Трябваше да поговоря с Шарън, а после като че ли съм задрямал.

Не можеше да не разпозная този непринуден, спокоен глас. Стомахът ми се сви и ми се прииска да не беше пълен.

— Ние дори не забелязахме, докторе — отвърна Джеб. — Тук си прекарахме чудесно. Някой ден трябва да я накараш да ти разкаже някоя от историите си — страхотна работа. Но, не и тази. Обзалагам се, че е вече доста измерена. Ще се видим сутринта.

Докторът разстла една постелка пред входа на пещерата, както беше направил Джаред.

— Внимавай с това нещо — каза му Джеб и остави пушката си до постелката.

— Добре ли си, Скит? — попита Джейми. — Трепериш.

Не бях забелязала, но цялото ми тяло трепереше. Не му отговорих. Гърлото ми се беше схванало.

— Хайде, хайде — започна да ме успокоява Джеб. — Помолих доктора, ако няма нищо против, да поеме едно дежурство. Не е нужно да се тревожиш. Докторът е почтен човек.

Докторът сънливо се усмихна.

— Няма да те нараня… Скит, нали така беше? Обещавам. Просто ще бъда на пост, докато спиш.

Прехапах устната си, но треперенето не спря. Обаче Джеб изглежда реши, че всичко беше изяснено.

— Лека нощ Скит, докторе — рече той и се отправи по коридора.

Джейми се поколеба и ме погледна с безпокойство.

— Докторът е свестен — прошепна ми той.

— Хайде, момче, късно е!

Джейми побърза да настигне Джеб.

Когато си тръгнаха, изчаках да видя дали у доктора ще настъпи някаква промяна. Обаче спокойното му изражение не се промени и той не се докосна до пушката. Изтегна дългото си тяло върху постелката, която се оказа малко къса за него. Когато легна на земята, изглеждаше много по-дребен и още по-слаб.

— Лека нощ — каза сънливо той.

Разбира се, аз не отговорих, а продължих да го наблюдавам на слабата лунна светлина. Измервах надигането и отпускането на гръдния му кош с туптенето на пулса в ушите ми. Дишането му стана по-бавно и по-дълбоко, а после той започна леко да похърква.

Може и да се преструваше, но дори и да беше така, нямаше какво да направя. Пропълзях безшумно по-навътре в стаята, докато усетих ръба на дюшека. Бях си обещала да не докосвам нищо тук, но вероятно нищо нямаше да се случи, ако се свия на кълбо в края на леглото. Подът беше груб и много твърд.

Звукът от тихото хъркане на доктора ми действаше успокоително, дори и да го правеше нарочно, за да намали безпокойството ми. Така поне знаех точно къде се намира в тъмното.

Независимо дали щях да живея, или да умра, реших, че все пак няма да е зле да легна и да поспя. Бях уморена като куче, както би казала Мелани. Затворих очи. Дюшекът беше по-мек от всичко, до което се бях докосвала тук. Отпуснах се и потънах в…

Чу се някакво леко шумолене… беше вътре в стаята при мен. Рязко отворих очи и видях една сянка между осветения от луната таван и мен. Отвън докторът продължаваше без прекъсване да похърква.