Скитница

Глава 32Засада

В пещерите цареше тишина: слънцето още не беше изгряло. На големия площад с настъпването на зората огледалата бяха бледосиви. Малкото дрехи, които имах, все още бяха в стаята на Джаред и Джейми. Вмъкнах се вътре доволна, че зная къде се намира Джаред. Джейми спеше дълбоко, свит на кълбо в най-горния край на дюшека. Обикновено не спеше така свит, но сега имаше основателна причина. Иън се беше изтегнал върху останалата част от дюшека и ръцете и краката му стърчаха извън него. По един израстък от четирите страни.

По някаква необяснима причина тази гледка предизвика у мен желание да избухна в истеричен смях и се наложи да сложа ръка на устата си, за да го потисна. Грабнах мръсната си тениска и късите панталони и побързах да изляза в коридора, като продължавах да потискам смеха си.

Не си на себе си от умора — каза ми Мелани. — Трябва да поспиш.

Ще спя по-късно. Когато… Не можах да довърша мисълта си.

Накара ме моментално да стана сериозна и наоколо отново се възцари тишина.

Продължих да вървя бързо към банята. Имах доверие в доктора, но… Може би щеше да реши да постъпи по друг начин. Може би Джаред щеше да го разубеди да не се съгласява с това, което исках. Не трябваше да се бавя много.

Стори ми се, че чух нещо зад мен, когато стигнах кръстовището, подобно на октопод, където се срещаха всички коридори със спални помещения. Погледнах назад, но не видях никого в сумрака на пещерата. Хората бяха започнали да се раздвижват. Скоро щеше да стане време за закуска и за началото на нов работен ден. След като свършеше събирането на стеблата, земята на източната нива трябваше да бъде прекопана. Може би щях да имам време да помогна… по-късно…

Следвах познатата ми пътека, която водеше към двете реки, като продължавах да мисля за безброй други неща. Не можех да се спра на нищо конкретно. Всеки път, когато се опитвах да се съсредоточа върху някой въпрос — Уолтър, Джаред, закуска, работа, баня, — той за секунди беше изместван в главата ми от друг. Мелани беше права. Имах нужда от сън. Тя се чувстваше също толкова объркана. Всичките й мисли се въртяха около Джаред, но и тя не можеше да стигне до нищо съществено.

Вече бях свикнала с банята. Не се притеснявах от непрогледния мрак в нея. Имаше толкова много тъмни места. Половината от времето ми през деня преминаваше на тъмно. А тук бях идвала много пъти. Никога не е имало нещо, което да се спотайва под водната повърхност и да чака да ме дръпне надолу. Знаех, че няма да имам време да се отпусна. Другите скоро щяха да станат, а някои хора обичаха да започват деня чисти. Пристъпих към работа. Първо се измих, а после се заех с дрехите.

Търках яростно тениската, за да изтрия от паметта си спомена от последните две нощи.

Когато свърших, усещах остро щипене в ръцете, особено по издрасканите си пръсти. Изплакнах ги във водата, но не забелязах съществена разлика. Въздъхнах и излязох навън, за да се облека.

Бях оставила сухите си дрехи в един ъгъл зад мен. Без да искам ритнах един камък достатъчно силно и босият крак ме заболя.

Той се изтърколи шумно през пещерата, удари се в стената и плесна в басейна. Звукът ме накара да подскоча, въпреки че не беше толкова силен заради шума от реката във външната пещера.

Тъкмо обувах изтърканите си гуменки, когато времето ми изтече.

— Чук, чук — чух да казва от тъмния вход отвън един познат глас.

— Добро утро, Иън — поздравих аз. — Току-що свърших. Добре ли спа?

— Иън още спи — отвърна гласът. — Сигурен съм, че това няма да продължи дълго, така че ще е по-добре да приключим.

Крайниците ми като че ли бяха приковани от тънки парчета лед. Не можех да се помръдна. Не можех да дишам. Бях го забелязвала и преди, а после през дългите седмици, когато Кайл отсъстваше, го бях забравила. Иън не само приличаше много на брат си, но когато Кайл говореше с нормален тон, което се случваше много рядко, гласът му звучеше абсолютно по същия начин.

Усещах, че не ми достига въздух. Бях попаднала в капан в тази черна дупка и Кайл стоеше на входа. Не можех да се измъкна.

Мълчи! — изкрещя Мелани в главата ми.

Това го можех. За да крещя, ми трябваше въздух.

Ослушай се!

Направих както ми беше казано, като се опитах да се съсредоточа, въпреки страха, който пронизваше главата ми като безброй тънки ледени иглички.

Не можах да чуя нищо. Дали Кайл очакваше да му отговоря? Прокрадваше ли се тихомълком в банята? Напрегнах още повече слуха си, но шумът от реката заглушаваше всички звуци.

Вземи бързо камък! — заповяда ми Мелани.

Защо?

Представих си как удрям с камък Кайл по главата.

Не мога да го направя!

Тогава ще умрем! — изкрещя ми тя. — Аз мога! Позволи ми!

Трябва да има и друг начин — простенах аз, но накарах скованите си колене да се прегънат. Ръцете ми затърсиха в тъмното и напипаха голям, остър камък и шепа дребни камъчета.

Да се бия или да бягам? В отчаянието си се опитах да освободя Мелани, да й дам възможност да излезе навън. Не можах да намеря вратата — ръцете ми бяха все още моите, стиснали безпомощно предметите, които никога не бих могла да използвам като оръжия.

Чух шум. Нещо падна със слаб плясък в потока, който се оттичаше от басейна в клозета, само на няколко метра по-надолу.

Дай си ми ръцете!

Не знам как! Вземи ги!

Започнах да се промъквам бавно покрай стената към изхода. Мелани се мъчеше да намери път за излизане от главата ми, но и тя не можеше да открие вратата.

Нов звук. Не откъм далечния поток. Чух някой да диша край изхода. Замръзнах на място.

Къде е той?

Не знам!

Отново не чувах нищо освен шума на реката. Сам ли беше Кайл? Някой чакаше ли край изхода, за да ме хване, когато той ме принуди да побягна от басейна? Колко близо се намираше Кайл сега?

Усетих как космите по ръцете и краката ми настръхнаха. Във въздуха витаеше някакво напрежение, като че ли чувах безшумните му движения. Вратата. Полуизвърната, започнах да се връщам предпазливо назад в посоката, от която бях дошла, за да се отдалеча от мястото, където чух дишането.

Той не можеше да чака безкрайно. От малкото, което ми каза, разбрах, че бърза. Всеки момент можеше да дойде някой. Обаче шансовете бяха на негова страна. Тези, които биха го спрели, бяха по-малко от другите, които бяха на мнение, че така ще е най-добре.

А и от тези, които бяха склонни да му попречат, съвсем малко имаха шанс да го сторят. Всъщност беше само Джеб с пушката. Джаред беше почти толкова силен, колкото и Кайл, но Кайл беше по-мотивиран. Сега Джаред едва ли щеше да се бие с него.

Нов шум. Стъпки край вратата ли бяха? Или всичко беше отново плод на въображението ми? Колко дълго продължи това мълчаливо противоборство? Не можех да кажа колко секунди или минути бяха изминали.

Бъди готова! — Мелани знаеше, че играта на криеница скоро ще свърши. Искаше да стисна по-здраво камъка.

Но аз предпочетох да се опитам да избягам. От мен нямаше да излезе успешен боец, дори и ако си наложех да опитам. Кайл вероятно тежеше два пъти повече от мен, а и ръцете му бяха много по-дълги.

Вдигнах ръката с дребните камъчета и се прицелих към входа за клозета. Може би щях да го накарам да си помисли, че ще се опитам да се скрия там с надеждата да се спася. Хвърлих шепата камъчета и се отдръпнах по-далеч от шума, когато те затрополяха по стената.

Отново чух дишането край вратата. Последвано от леки стъпки към шума, който вдигнах. Започнах да се промъквам колкото е възможно по-тихо покрай стената.

Ами ако са двама?

Не знам.

Стигнах почти до изхода. Ако успеех да мина през тунела, можех да му избягам. Бях по-лека и по-бърза. Този път чух много ясно нечия стъпка да плясва в потока в пещерата зад мен. Ускорих ход.

Шумно пляскане раздра напрегнатата тишина. По кожата ми се посипаха безброй капки, които ме накараха да поема внезапно въздух. Много от тях се разпръскаха по стената зад мен.

Той идва през басейна! Бягай!

Забавих се само за част от секундата. Почувствах нечии големи пръсти да сграбчват глезена ми. Дръпнах го, хвърляйки се напред. Спънах се и от инерцията при падането пръстите му се изплъзнаха от глезена ми. Той хвана едната ми обувка, но аз ритнах с крак и тя остана в ръката му.

Паднах на земята, но и той падна. Това ми даде достатъчно време да пропълзя напред, като одрасках лошо коленете си в острите камъни.

Кайл изсумтя и ръката му сграбчи голата ми пета, обаче не можа да я задържи. Отново се измъкнах, пропълзях още малко напред, скочих на крака и се втурнах напред с наведена глава. Имаше опасност всеки миг да падна отново, защото тялото ми все още беше приведено ниско, но успях да запазя равновесие единствено с усилие на волята.

Нямаше друг. Никой не ме хвана на изхода към външното помещение. Хукнах напред, изпълнена с надежда и адреналин във вените. Втурнах се в стаята, през която течеше реката, с единствената мисъл да стигна по-скоро до тунела. Чувах тежкото дишане на Кайл наблизо отзад, но не чак толкова близо. С всяка крачка се отблъсквах все по-силно от земята и се отдалечавах от него.

Усетих пронизваща болка в крака, която ми попречи да тичам. През шума от реката чух как два тежки камъка паднаха и се изтърколиха по земята. Единият беше този, който бях държала в ръката си, а другият беше хвърлен от него, за да ме осакати. Кракът ми се подви под мен и паднах по гръб на пода. В същата секунда той се хвърли отгоре ми. Под тежестта му главата ми се удари силно в пода и аз останах като прикована към него.

Крещи!

Въздухът излетя от мен със звук като на сирена, който изненада и двама ни. Крясъкът ми беше по-силен, отколкото се бях надявала. Някой със сигурност щеше да го чуе. Дано този някой да е Джеб. Дано да носи пушката.

— Уф! — изпуфка ядосан Кайл. Ръката му беше толкова едра, че почти закриваше по-голямата част от лицето ми. Дланта му натисна устата ми и прекъсна крясъка ми.

После той се претърколи така внезапно и неочаквано за мен, че нямах време да се опитам да се възползвам от това. Дръпна ме бързо и ме прехвърли през тялото си. Бях замаяна и объркана, но разбрах веднага каква е целта му, когато лицето ми потъна във водата.

Ръката му стисна врата ми отзад, като натискаше лицето ми в плиткия поток от по-хладка вода, който лъкатушеше към басейна в банята. Беше твърде късно да задържа въздуха си. Вече бях поела глътка вода.

Тялото ми реагира панически, когато водата стигна в дробовете ми. Реакцията ми беше по-силна, отколкото той беше очаквал. Размахвах в различни посоки ръце и крака и пръстите му се изплъзнаха от врата ми. Опита се да ме хване по-здраво, но някакъв инстинкт ме накара да се прилепя плътно до него, а не да се отдръпна, както очакваше. Така извадих брадичката си от потока и устата ми имаше достатъчно време да изхвърли част от водата и да поеме малко въздух.

Той се помъчи отново да натисне лицето ми в потока, но аз се извивах под него така, че собствената му тежест му попречи да изпълни целта си. Продължавах да се давя, за да изхвърля остатъка от водата от дробовете си.

— Достатъчно! — изръмжа Кайл.

Отдръпна се от мен и аз се помъчих да пропълзя по-далеч от него.

— О, не, недей! — процеди през зъби той. С мен беше свършено и аз го знаех.

Нещо не беше наред с ранения ми крак. Беше изтръпнал и не ми се подчиняваше. Можех само да се влача по пода, подпирайки се на ръце и на здравия си крак. Обаче продължавах непрекъснато силно да кашлям и не можех да върша добре дори това. Беше ми много трудно да изкрещя отново.

Кайл ме сграбчи за китката и ме повдигна от пода. Под тежестта на тялото ми кракът ми се огъна и аз се стоварих върху него. Хвана и двете ми китки с едната ръка, а с другата ме прихвана през кръста. После ме придърпа от пода към себе си, като някакъв тежък чувал с брашно. Извих се и започнах да ритам със здравия крак във въздуха.

— Хайде да приключваме.

Прескочи с един скок по-малкия поток и ме понесе към най-близката дупка, в която изчезваше водата от горещия поток. Парата от него обгърна лицето ми. Смяташе да ме хвърли в тъмната, гореща дупка и да остави врящата вода да ме завлече под земята и да ме довърши.

— Не, не! — извиках аз, но гласът ми беше твърде дрезгав и слаб, за да се чуе надалеч.

Продължих отчаяно да се извивам. Коляното ми се удари в една от тънките каменни колони и успях да закача крака си за нея, като същевременно се помъчих да се отскубна от хватката му. Той нетърпеливо изсумтя и махна крака ми от колоната. Но това го накара да отслаби за миг хватката си и ми позволи да направя още едно движение. Преди то беше подействало, затова се опитах да го повторя. Вместо да се мъча да се освободя, аз се извих и увих краката си около кръста му, като стиснах със здравия си крак ударения, без да обръщам внимание на болката. Така се задържах здраво за него.

— Махни се от мен, ти… — Той се опита да се откачи от мен и аз измъкнах едната си китка от хватката му. Обвих с освободената ръка врата му и го сграбчих за гъстата коса. Ако паднех в черната река, той щеше да ме последва.

Кайл изсъска, спря за момент да дърпа крака ми и ме удари с юмрук в лицето. Изохках от болка, но вкопчих и другата си ръка в косата му. Той ме обгърна с две ръце така, сякаш се прегръщахме, а не водехме борба на живот и смърт. После ме сграбчи от двете страни за кръста и ме дръпна с всички сила, за да ме махне от себе си. Ръцете ми започнаха да изскубват кичури от косата му, но той само ръмжеше и дърпаше още по-силно.

Чувах водата да клокочи наблизо. Струваше ми се, че е точно под мен. Парата се издигаше на гъсти облаци и след малко не виждах нищо, освен лицето на Кайл, изкривено в нещо животинско и безмилостно от гняв.

Усетих, че удареният крак поддава и се притиснах по-плътно към него, но грубата му сила надделяваше над отчаянието. След миг щеше да се освободи от мен и щях да падна в съскащата пара и да изчезна.

Джаред! Джейми! — Мисълта и агонията бяха мои и на Мелани. Никога нямаше да разберат какво се беше случило с мен. Иън, Джеб, Доктора, Уолтър. Нямаше да се сбогувам с тях.

Кайл подскочи рязко във въздуха и се стовари тежко на земята. Раздрусването постигна целта, която преследваше, освободи се от краката ми.

Но преди да успее да се възползва от това, имаше друг резултат. Чу се оглушителен трясък. Помислих, че цялата пещера се срутва. Подът под нас потрепери.

Общата ни тежест беше разкъртила ръба на дупката. Когато Кайл започна да отстъпва, скалата продължи да се руши под тежките му крачки по-бързо, отколкото успяваше да се придвижи. Парче от пода изчезна под петата му и той се строполи с трясък на земята. Тежестта ми го дръпна силно назад и главата му се удари силно в една каменна колона. Ръцете му ме пуснаха.

Рушенето на пода продължи и премина в постоянен грохот. Усещах как земята трепери под тялото на Кайл. Бях върху гърдите му. Краката ни висяха над празно пространство, а парата се превръщаше в безброй малки капчици върху кожата ни.

— Кайл?

Не последва отговор. Страхувах се да помръдна.

Трябва да се махнеш от него. Двамата заедно сте твърде тежки. Внимателно… използвай колоната. Издърпай се настрани от дупката.

Прекалено ужасена, за да мога да мисля самостоятелно и скимтяща от страх, постъпих както ми нареди Мелани. Освободих пръстите си от косата на Кайл и се изправих внимателно на колене върху безжизненото му тяло, като използвах колоната за опора, за да се придвижа напред. Стори ми се достатъчно стабилна, но подът продължаваше да стене под нас. Минах покрай колоната и изпълзях на пода. Земята под коленете и ръцете ми не трепереше, но за по-сигурно продължих да пълзя към изхода на тунела.

Последва нов трясък и погледнах назад. Единият крак на Кайл се смъкна по-надолу, когато парче скала се откърти под тежестта му. Този път чух плясъка от падането на парчето долу в реката. Земята потрепери под тежестта на Кайл.

Ще падне — казах си аз.

Добре — изръмжа Мелани.

Но…

Ако падне, няма да може да ни убие, Скит. Ако не падне, ще го стори.

Не мога просто да…

Можеш. Отдалечи се. Не искаш ли да живееш?

Исках. Исках да живея. Кайл можеше да изчезне. Ако това станеше, имаше вероятност никой повече да не се опита да ми навреди. Поне не сред хората тук. Все още трябваше да не изключвам Търсачката, но може би някой ден тя щеше да се откаже и тогава можех да остана тук за постоянно с хората, които обичах…

Изтръпването на крака ми бе изместено от пулсираща болка. Почувствах, че между пръстите ми се стича топла течност. Опитах я на вкус, без да се замисля, и разбрах, че е кръв.

Махни се оттам, Скит. Искам да живея. И аз искам да имам избор.

От мястото, където се намирах, усещах как земята се тресе. От пода се откърти още едно парче и падна в реката. С промяната на тежестта му тялото на Кайл се смъкна още повече към дупката.

Остави го да падне.

Мелани знаеше по-добре от мен за какво говори. Това бяха нейни думи. Нейни правила.

Вгледах се в лицето на мъжа, който беше на път да умре — този, който искаше да ме убие. Сега, когато беше в безсъзнание, лицето на Кайл вече не приличаше на разярено животно. Беше отпуснато, почти спокойно. Приликата с брат му беше поразителна.

Не! — протестира Мелани.

Пропълзях по ръце и крака обратно към него. Движех се бавно, като проверявах непрекъснато стабилността на скалата под мен. Страхувах се да мина отвъд колоната, затова закачих единия си крак за нея, използвах го като котва, след което пъхнах ръце под раменете на Кайл. Затеглих така силно, че имах усещането, че ще изтръгна ръцете си от ставите, но той не се помръдна. Чух шум, подобен на звука на пясък, който се стича като от пясъчен часовник, и подът продължи да се рони на малки парченца. Отново задърпах силно, но в резултат шумът само се засили.

С промяната на тежестта на тялото му подът се рушеше по-бързо. В мига, в който си го помислих, едно голямо парче скала полетя в реката и Кайл започна да пада.

Не! — Изкрещях отново с всички сили аз. Притиснах се към колоната, протегнах иззад нея ръце и успях да го задържа, като подхванах широкия му гръден кош. Усетих силна болка в раменете.

— Помогнете ми! — изкрещях аз. — Някой да дойде! Помощ!