Скитница

Глава 57Приключване

Този път съставът на съда беше малоброен, не като при процеса за живота на Кайл. Иън доведе само Джеб, доктора и Джаред. Разбираше, без да му се казва, че Джейми в никакъв случай не трябва да бъде допуснат до него.

Това, което имах да му кажа за сбогом, трябваше да му бъде предадено от Мелани. Аз не можех да изтърпя подобно нещо, не и с Джейми. Не ме интересуваше дали бе проява на малодушие от моя страна. Не можех да го направя.

Имаше само една синя лампа, която хвърляше кръг слаба светлина върху каменния под. Насядахме около светлия кръг. Бях сама, а четиримата мъже седяха срещу мен. Джеб дори беше донесъл пушката. Все едно беше съдийско чукче и щеше да придаде по-официален характер на събитието.

Миризмата на сяра извика спомените за мъчителните дни на моя траур. Имаше спомени, за чиято загуба нямаше да съжалявам, след като си отидех.

— Как е тя? — попитах нетърпеливо доктора, докато останалите се настаняваха и още не бяха започнали. Този съд беше напразно губене на малкото време, което ми оставаше. Тревожеха ме по-важни неща.

— Кой? — попита уморено той.

Загледах се в него няколко секунди и изведнъж отворих широко очи.

— Съни няма ли я? Вече?

— Кайл реши, че е жестоко да я оставим да продължи да страда. Чувстваше се… нещастна.

— Щеше ми се да се сбогувам с нея — казах повече на себе си аз. — И да й пожелая късмет. Как е Джоди?

— Още не отговаря.

— А тялото на Лечителката?

— Труди я отведе. Мисля, че отидоха да й дадат нещо за ядене. Сега се мъчат да й намерят временно име, което да й харесва, за да й казваме някак, а не само тялото. — Той се усмихна малко пресилено.

— Тя ще се оправи. Сигурна съм — казах аз, опитвайки се сама да повярвам на думите си. — Джоди също. Всичко ще е наред.

Никой не реагира на лъжите ми. Знаеха, че говоря така заради себе си.

Докторът въздъхна.

— Не искам да съм дълго далеч от Джоди. Може да има нужда от нещо.

— Да — съгласих се аз. — Хайде да приключваме. — Колкото по-бързо, толкова по-добре, защото това, което щеше да се каже тук, нямаше значение. Докторът бе приел условията ми. И въпреки това една глупава част от мен се надяваше… надяваше се, че има решение, което ще уреди чудесно всичко и ще ме остави заедно с Иън, а Мел с Джаред и абсолютно никой нямаше да страда. Най-добре беше бързо да разсея тази невъзможна надежда.

— Добре — рече Джеб. — Скит, ти какво смяташ?

— Ще върна обратно живота на Мелани. — Категорично и кратко — тук нямаше място за аргументи против.

— Иън, а ти на какво мнение си?

— Скит ни е нужна тук.

Категорично и кратко — копираше ме.

Джеб кимна като на себе си.

— Нещата не са така прости. Скит, защо трябва да се съглася с теб?

— Ако беше ти, нямаше ли да поискаш да си върнеш тялото? Не можеш да откаже това на Мелани.

— Иън — обърна се към него Джеб.

— Трябва да гледаме от какво ще имаме по-голяма полза, Джеб, Скит вече ни донесе повече здраве и сигурност, отколкото сме имали някога. Тя е от жизнено значение за оцеляването на обществото ни — за оцеляването на цялата човешка раса. Един човек не може да бъде пречка за това.

Той е прав.

Никой не те пита.

— Скит, какво каза Мел? — обади се Джаред.

Ха — възкликна Мел.

Вгледах се в очите на Джаред и се случи нещо много странно. Целият процес на претопяване и появата на нова сплав, на онази метаморфоза, през която току-що бях преминала, остана на заден план, набутан в най-малката част от тялото ми, в онова ъгълче, което заемах физически. Останалата ми част копнееше за Джаред със същия отчаян, почти безумен глад, който изпитвах към него още от първия миг, когато го видях тук. Това тяло не принадлежеше нито на мен, нито на Мелани. То принадлежеше на него. Тук наистина нямаше място за двете.

— Мелани иска обратно тялото си. Иска обратно живота си.

Лъжкиня. Кажи им истината.

Не.

— Лъжкиня — каза Иън. — Виждам те как спориш с нея. Обзалагам се, че е съгласна с мен. Тя е добър човек. Знае колко много се нуждаем от теб.

— Мел знае всичко, което знам и аз. Тя ще може да ви помогне. А също и тялото домакин на Лечителката. Тя знае много повече от мен. Ще се справите. Справяхте се и преди да дойда тук. Ще оцелеете също както преди.

Джеб изпухтя и се намръщи.

— Не знам, Скит. Иън има право.

Погледнах ядосана стария човек и видях, че Джаред направи същото. Извърнах очи, за да не гледам този мълчалив сблъсък и погледнах мрачно доктора. Той срещна погледа ми и лицето му се сви от болка. Разбра за какво му напомням. Беше обещал. Съдът не можеше да пренебрегне това.

Иън наблюдаваше Джаред — не беше забелязал мълчаливите погледи, които си разменихме.

— Джеб — възрази Джаред, — тук има само едно решение. Знаеш го.

— Така ли, момче. На мен пък ми се струва, че има куп решения.

— Това е тялото на Мелани!

— Но също и на Скит.

Джаред потисна желанието си да му отговори спонтанно и продължи с аргументите:

— Не можеш да оставиш Мелани затворена вътре — това прилича на убийство, Джеб.

Иън се наведе напред към светлината и лицето му изведнъж отново стана гневно.

— А какво е това, което искаш да причиниш на Скит, Джаред? Както и на всички нас, ако ни я отнемеш?

— Теб не те е грижа за никого от останалите! Ти просто искаш да задържиш Скит за сметка на Мелани — за теб нищо друго няма значение.

— А ти пък искаш да имаш Мелани за сметка на Скит. След като по този въпрос има равенство, тогава всичко трябва да се сведе до това какво ще бъде най-добре за всички останали.

— Не! Свежда се до това какво иска Мелани! Това е нейното тяло!

И двамата стояха полуизправени със стиснати юмруци и изкривени от гняв лица.

— Успокойте се, момчета! Веднага се успокойте — заповяда им Джеб. — Това е съд. Трябва да запазим спокойствие и да разсъждаваме трезво. Трябва да обмислим въпроса от всички страни.

— Джеб — започна отново Джаред.

— Млъкни! — Джеб задъвка устната си. — Добре, ето как виждам аз тази работа. Скит е права…

Иън скочи на крака.

— Стой! Седни си на мястото. Остави ме да довърша.

Джеб го изчака да седне отново. Виждаше се как сухожилията играят по изпънатия врат на Иън.

— Скит е права — повтори Джеб. — Мел се нуждае отново от тялото си. Но — добави бързо той, когато видя Иън отново да се надига — аз не съм съгласен с останалото, Скит. Мисля, че ние наистина се нуждаем изключително много от теб, дете. Навън ни издирват Търсачи, а ти можеш да разговаряш директно с тях. Останалите от нас не могат да го правят. Ти спасяваш животи, аз трябва да мисля за благополучието на домашните си.

Джаред заговори през стиснати зъби:

— Ами очевидно тогава трябва да й намерим друго тяло.

Помръкналото лице на доктора светна. Гъстите, бели вежди на Джеб се вдигнаха нагоре. Очите на Джаред се разшириха и той сви устни. Погледна ме и се замисли…

— Не! Не! — извиках аз и енергично поклатих глава.

— Защо, Скит? — попита Джеб. — Идеята не ми се струва чак толкова лоша.

Преглътнах и поех дълбоко въздух, за да не прозвучи гласът ми истерично.

— Джеб, изслушай ме внимателно. Джеб, уморих се да бъда паразит. Не можеш ли да разбереш това? Мислиш ли, че искам да вляза в друго тяло и да започна всичко отначало? Трябва ли да се чувствам вечно виновна, че съм отнела живота на някого? Трябва ли да направя така, че да ме мрази и някой друг? Вече едва ли мога да се нарека душа — обичам прекалено много вас, човеците, с вашите грубости. Не е редно да съм тук и мразя това чувство.

Поех отново въздух и продължих да говоря, въпреки че сълзите ми започнаха да капят:

— И какво, ако нещата се променят? Какво, ако ме сложите в друг, ако открадна нечий живот и всичко тръгне зле? Какво ще стане, ако след някоя друга любов това тяло ме накара да се върна обратно при душите? Ако вече не можете да ми имате доверие? Ако следващия път ви предам? Не искам да ви причинявам зло!

Първата част беше чистата и неподправена истина, но лъжех безогледно за втората. Надявах се те да не усетят това. Постарах се думите ми да бъдат почти неразбираеми, а сълзите ми да преминат във вопли. Никога не бих им причинила зло. Това, което се беше случило тук, беше постоянно, беше част от самите атоми, от които беше съставено малкото ми тяло. Обаче ако им дадях причина да се страхуват от мен, щяха по-лесно да приемат това, което трябваше да се случи.

За пръв път лъжите ми подействаха. Забелязах как Джаред и Джеб тревожно се спогледаха. Не бяха мислили за това — че мога да стана някоя, на която да нямат доверие, да се превърна в опасност. Иън вече се бе приближил, за да ме прегърне. Той изсуши сълзите ми в гърдите си.

— Всичко е наред, скъпа. Не е нужно да бъдеш някой друг. Нищо няма да се промени.

— Почакай, Скит — рече Джеб и проницателните му очи ме гледаха още по-пронизително. — Как заминаването на друга планета би могло да ти помогне? Ти пак ще си паразит, дете!

При споменаването на грубата дума Иън рязко се отдръпна от мен. Аз също трепнах, защото Джеб, както винаги, беше много проницателен. Те чакаха отговора ми — всички, с изключение на доктора, който знаеше какъв е истинският отговор. Този, който нямаше да дам. Опитах се да говоря само верни неща:

— На другите планети е различно, Джеб. Там няма никаква съпротива, а и самите домакини са различни. Те не са така индивидуализирани като човеците, емоциите им са много по-слаби. Нямат чувството, че някой е откраднал живота им. Не го чувстват така, както вие тук. Никой няма да ме мрази. А и ще бъда твърде далеч, за да мога да ви навредя. Ще се чувствате по-сигурни…

Последната част прозвуча прекалено много като лъжа, каквато всъщност си беше, затова не довърших. Джеб ме изгледа с присвити очи и аз извърнах глава.

Опитах се да не гледам към доктора, но не можах да се сдържа и му хвърлих един бърз поглед, за да се уверя, че е разбрал. Той отвърна на погледа ми. Беше очевидно, че се измъчваше и ми стана ясно, че е разбрал. Побързах да сваля очи от него, но забелязах, че Джаред се взира в доктора. Беше ли забелязал мълчаливата размяна?

Джеб въздъхна:

— Това е… голяма каша — заяви мрачно той, замислен върху дилемата.

— Джеб — обадиха се едновременно Иън и Джаред. И двамата рязко млъкнаха и се изгледаха намръщени.

Всичко това беше чисто губене на време, а аз имах само часове. Само още няколко часа. Сега вече го знаех със сигурност.

— Джеб — казах тихо, гласът ми едва се чуваше заради ромоленето на потока, но всички се обърнаха към мен, — не е нужно да решиш точно сега. Докторът трябва да провери как е Джоди, а и аз бих искала да я видя. Освен това не съм яла нищо цял ден. Защо не преспиш тази нощ и после да решиш. Утре ще можем пак да поговорим. Имаме много време да помислим върху това.

Лъжи. Щяха ли да се хванат?

— Добра идея, Скит. Мисля, че всички тук бихме могли да си поотдъхнем малко. Иди и хапни нещо. После нека да преспим и ще видим.

Сега много внимавах да не погледна към доктора, дори и когато му заговорих:

— Ще дойда да ти помогна за Джоди, след като се нахраня, докторе. Ще се видим по-късно.

— Добре — отвърна уморено той.

Защо не го каза непринудено? Той беше човек — би трябвало да умее добре да лъже.

— Гладна ли си? — попита тихо Иън и аз кимнах. Оставих го да ми помогне да се изправя. Вкопчи се в ръката ми и аз разбрах, че вече няма да ме пусне. Това не ме разтревожи. Той спеше дълбоко, също като Джейми.

Когато излязохме от тъмната пещера, усетих поглед върху гърба си, но не бях сигурна чий беше. Трябваше да свърша само още няколко неща. По-точно три. Три последни неща.

Първо ядох.

Не беше редно да измъчвам тялото на Мел с глад. Освен това, откакто ходех на акции, храната беше по-добра. Беше нещо, което очакваш с нетърпение, а не такова, което просто трябва да изтърпиш. Накарах Иън да отиде за храната и да ми я донесе, докато стоях скрита сред полуизрасналите класове пшеница, засадени на мястото на царевицата. Казах на Иън истината, за да ми помогне.

Избягвах Джейми. Не исках да го изплаша с решението си. За него щеше да е по-тежко, отколкото за Джаред или Иън — двамата държаха различни страни. Джейми обичаше и двете ни, щеше да се измъчва по равно и за двете.

Иън престана да спори с мен. Хранехме се в мълчание, а едната му ръка продължаваше да ме държи здраво през кръста.

Второ, отидох да видя Съни и Джоди.

Очаквах да видя три лъскави криоконтейнера върху бюрото на доктора и се изненадах, че по средата още стояха само тези на двамата Лечители. Докторът и Кайл се бяха надвесили над кушетката, върху която лежеше неподвижна Джоди. Отидох бързо при тях, канейки се да попитам къде е Съни, но когато се приближих, видях, че Кайл държи под мишница един зает криоконтейнер.

— Трябва да бъдеш внимателен с това — казах тихо аз.

Докторът беше взел китката на Джоди и броеше наум. Сви устни, когато чу гласа ми, и се наложи да започне да брои отново.

— Да, докторът ми каза — отвърна Кайл, без да сваля очи от лицето на Джоди. Под очите имаше две тъмни, еднакви подутини. Пак ли му бяха счупили носа? — Внимавам. Просто не исках да я оставя да стои самичка там. Беше толкова тъжна и така… сладка.

— Сигурна съм, че щеше да се зарадва, ако знаеше.

Той кимна и продължи да гледа Джоди.

— Има ли нещо, което бих могъл да направя тук? Нещо, с което да помогна?

— Говори й, повтаряй името й, говори й за неща, които би могла да си спомни. Говори й дори за Съни. Това помогна при домакина на Лечителката.

— Манди — поправи ме докторът. — Тя каза, че не е точно това, но че е близо.

— Манди — повторих аз. Не че имаше нужда да го запомня. — Къде е тя?

— С Труди — това беше удачно решение. Труди е тъкмо подходящият човек.

— Мисля, че я е сложила да спи.

— Това е добре. Манди ще се оправи.

— Надявам се — каза докторът и се усмихна, но мрачното изражение не се промени много. — Имам много въпроси към нея.

Погледнах дребната жена. Все още не можех да повярвам, че е по-възрастна от тялото си. Лицето й беше отпусната и безизразно.

Малко ме изплаши — беше толкова жизнена, когато Съни беше вътре. Щеше ли Мел…?

Аз съм още тук.

Знам. С теб всичко ще е наред.

Като с Лейси. — Тя премигна. Същото сторих и аз.

Никога като Лейси.

Докоснах леко ръката на Джоди. В някои отношения тя много приличаше на Лейси. Матова кожа, черна коса и много дребна. Можеха да бъдат почти като сестри, макар че миловидното, уморено лице на Джоди никога не би могло да изглежда противно.

Кайл си беше глътнал езика и продължаваше да държи ръката й.

— Ето така, Кайл — каза аз. Отново докоснах ръката й. — Джоди? Джоди, чуваш ли ме? Кайл те чака, Джоди. Навлече си големи неприятности да те докара тук. Всички, които го познават, искат да го пребият от бой. — Усмихнах се горчиво на грамадния мъж и видях как устните му също се изкривиха, макар че не вдигна глава, за да види усмивката ми.

— Не че ще се изненадаш да го чуеш — обади се застаналият до мен Иън. — Кога не е било така, а Джоди? Радвам се отново да те видя, скъпа. Макар да се питам дали и ти изпитваш същото. Трябва да е било твърде приятно да се отървеш за дълго от този идиот.

Кайл не беше забелязал, че брат му е тук, залепен като гербова марка за мен, преди Иън да заговори.

— Разбира се, ти помниш Иън. Никога не е могъл да ме настигне в каквото и да било, но продължава да се опитва. Ей, Иън — добави Кайл, без да отмества погледа си, — имаш нещо да ми кажеш ли?

— Всъщност не.

— Чакам извинение.

— Продължавай да чакаш.

— Можеш ли да повярваш, Джоди? Той ме ритна в лицето. Без абсолютно никаква причина.

— Защо изобщо трябва да има извинение, а Джоди?

Беше странно, но приятно да слуша човек как двамата братя се разправят. Присъствието на Джоди правеше тази разправия по-безобидна, дори забавна. Аз бих се събудила от нея. Ако бях на нейно място, вече щях да се усмихвам.

— Продължавай, Кайл — прошепнах аз. — Точно това е начинът. Тя ще се свести.

Искаше ми се да се запозная с нея, да разбера какво представлява. Можех само да си представя израженията на Съни. Как ли щяха да се почувстват всички тук, когато за пръв път се запознаеха с Мелани? Щеше ли да бъде за тях същото, все едно че няма разлика? Щяха ли наистина да почувстват, че ме няма, или Мелани просто щеше да изпълнява ролята, която имах?

Може пък да я намерят за напълно различна. Може да се наложи да започват пак да свикват. Може пък тя да се нагоди към обстановката тук така, както аз никога не бих могла да се нагодя… Представих си я, което означаваше, че представям себе си, сред тълпа от приятелски лица. Представих си нас двете с Фрийдъм в ръце и всички хора, които така и не бяха ми се доверявали, приветливо да й се усмихват.

Защо това ме кара да чувствам как очите ми се пълнят със сълзи? Наистина ли бях толкова дребнава?

Не — увери ме Мел. — Ще им липсваш, разбира се, че ще им липсваш. Всички добри хора тук ще почувстват загубата ти.

Изглежда, че най-после беше приела решението ми.

Не съм го приела — възрази тя. — Просто не виждам начин да те спра. И чувствам колко е близко. И съм уплашена. Не е ли смешно? Направо съм ужасена.

И двете се чувстваме така.

— Скит? — обади се Кайл.

— Да?

— Съжалявам.

— Ама… защо?

— Че се опитах да те убия — каза небрежно той. — Мисля, че сбърках.

Иън ахна от изненада.

— Моля те, докторе, кажи ми дали имаш някакво записващо устройство?

— Нямам, Иън. Съжалявам.

Иън поклати глава.

— Този момент трябва да се запамети. Не съм предполагал, че ще доживея да видя един ден как Кайл О’Шей признава, че е сбъркал. Хайде, Джоди. Това е толкова шокиращо, че би трябвало да те накара да се събудиш.

— Джоди, скъпа, не искаш ли да ме защитиш? Кажи на Иън, че никога преди не съм грешил. — Той се засмя.

Беше хубаво. Беше хубаво да знам, че съм спечелила благоразположението на Кайл преди да си отида. Не се бях надявала на такова нещо. Вече нямаше какво повече да правя тук. Нямаше смисъл да се бавя. Джоди или щеше да дойде в съзнание, или не, но сега нито единият, нито другият изход нямаше да промени намеренията ми.

Затова преминах към третото ми и последно дело — излъгах. Отдръпнах се от кушетката и се протегнах:

— Уморена съм, Иън — казах аз.

Всъщност наистина ли беше лъжа? Не прозвуча съвсем фалшиво. Денят беше прекалено дълъг, беше последният ми ден. Дадох си сметка, че съм била на крак през цялата нощ. Не бях спала от последната акция. Наистина би трябвало да се чувствам изтощена.

Иън кимна.

— Сигурен съм, че е така. Цяла нощ ли остана будна с Леч… с Манди?

— Ами, да — отвърнах и се прозинах.

— Лека нощ, докторе. — Иън ме помъкна към изхода. — Късмет, Кайл. Пак ще дойдем сутринта.

— Лека нощ, Кайл — казах тихо аз. — Доскоро, докторе.

Докторът ме изгледа ядосан, но Иън беше с гръб към него, а Кайл се беше вторачил в Джоди. Срещнах, без да мигна, погледа на доктора.

Иън ме придружи в мълчание през тъмния тунел. Бях доволна, че няма настроение за разговори. Нямаше да мога да се съсредоточа, ако разговаряхме. Усещах как стомахът ми необяснимо защо ту се свива, ту се отпуска.

Бях приключила. Всичките ми задачи бяха изпълнени. Сега трябваше само да изчакам малко и да не заспя, както бях уморена. Това едва ли щеше да е някакъв проблем. Усещах сърцето си да тупти така, сякаш някой блъска с юмрук ребрата ми отвътре. Без повече протакане. Това трябваше да стане тази нощ и Мел също го знаеше. Разбрах го от случилото се днес с Иън. Колкото повече се бавех, толкова повече сълзи, спорове и кавги щях да предизвиквам. Толкова по-вероятно беше също някой да се изпусне и Джейми да разбере истината. Нека Мел да му обясни, след като всичко вече ще е приключило. Така ще е по-добре.

Много ти благодаря — помисли си Мел. Изреди думите бързо, на един дъх.

Сарказмът не можеше да прикрие страха й.

Съжалявам. Нали няма да си прекалено против?

Тя въздъхна. Как бих могла? Бих направила всичко, което поискаш от мен, Скит.

Грижи се за тях и от мое име.

Бих го направила и без да ми казваш.

Също и за Иън.

Ако той ми позволи. Имам чувството, че може би вече няма да ме харесва много.

Дори и ако не ти позволи.

Ще направя за него всичко, каквото мога, Скит. Обещавам.

Иън спря пред червената и сивата врата на стаята си. Повдигна въпросително вежди и аз кимнах. Нека си мисли, че продължавам да се крия от Джейми. Това също беше вярно.

Иън отмести червената врата и аз се насочих право към дюшека отдясно. Легнах там, свита на топка, и скръстих треперещите си ръце пред разтуптяното ми сърце, опитвайки се да ги скрия. Иън легна настрани до мен, като продължаваше да ме държи плътно до гърдите си. Така щеше да е добре. Знаех, че накрая, когато заспи, наистина ще започне да размахва ръце на всички страни, само че така можеше да усети, че треперя.

— Всичко ще е наред, Скит. Знам, че ще намерим разрешение.

— Аз наистина те обичам, Иън. — Това беше единственият начин да се сбогувам с него. Единственият, който той би приел. Знаех, че по-късно ще си спомни и ще разбере. — Обичам те с цялата си душа.

— Аз също те обичам истински, моя Скитнице.

Той зарови лицето си в моето, докато намери устните ми, и после ме целуна, бавно и нежно. Потокът от разтопена скала започна бавно да се надига в мрака в центъра на земята, докато треперенето ми намаля.

— Спи, Скит. Запази нещо и за утре. Достатъчно е за през нощта.

Аз кимнах, зарових лицето си в неговото и въздъхнах. Иън също беше уморен. Не се наложи да чакам дълго. Загледах се в тавана. Звездите се виждаха над пукнатините. Сега там, където преди бяха две, вече виждах три. Наблюдавах ги как блещукат и трептят на фона на мрака в космоса. Те не ме викаха. Нямах желание да се присъединя към тях.

Една след друга ръцете на Иън се свлякоха от мен. Той се обърна по гръб и промърмори нещо на сън. Не посмях да чакам повече. Толкова ми се искаше да остана, да заспя до него и да открадна още един ден.

Размърдах се внимателно, но вече нямаше опасност той да се събуди. Дишането му беше тежко и равномерно. Нямаше да отвори очи до сутринта.

Докоснах леко с устни гладкото му чело, а после се изправих и се измъкнах през вратата. Не беше късно и пещерите не бяха празни. Наоколо отекваха гласове, някакво странно ехо, което можеше да идва отвсякъде. Не видях никого, докато стигнах в голямата пещера. Джефри, Хийт и Лили се връщаха от кухнята. Продължих да гледам надолу, макар много да се радвах да видя Лили. В краткия миг, в който си позволих да я погледна, видях, че вече се държи на крака и раменете й са изправени. Лили беше корава жена. Също като Мел. Тя също щеше да се оправи.

Забързах към южния коридор и въздъхнах с облекчение, когато навлязох в мрака. Почувствах и облекчение, и ужас. Сега наистина всичко щеше да свърши.

Толкова се страхувам — проплаках аз.

Преди Мел да успее да отговори, някой сложи тежката си ръка върху рамото ми в тъмното.

— Отиваш ли някъде?