Смърт край Нил

1

— Линет Риджуей!

— Това е тя! — каза мистър Бърнъби, собственикът на „Трите корони“, и побутна събеседника си.

Двамата мъже се загледаха глупаво, с леко отворени уста. Голям яркочервен ролс-ройс току-що бе спрял пред местната поща. Едно момиче изскочи от него, момиче без шапка, с рокля, която изглеждаше (но само изглеждаше) обикновена. Момиче със златни коси и спокойно властно лице, прелестно създание, каквото можеше рядко да се види в Молтън-ъндър-Уод.

С бърза повелителна стъпка то влезе в пощата.

— Това е тя! — повтори мистър Бърнъби и прибави с нисък, почтителен глас: — Милиони има тя… Ще изхарчи хиляди за това място… Тук ще има плувни басейни и италиански градини, и бална зала, а половината от къщата ще бъде съборена и построена наново…

— Парите ще потекат след нея в града — каза приятелят му. Беше мършав и одърпан човек, тонът му бе завистлив и неприятен.

— Да, това е голям шанс за Молтън. Голям шанс наистина. — Той изглеждаше твърде доволен, като прибави: — Трябва само да ни се помогне и ще се изправим на крака.

— При сър Джордж беше друго — каза събеседникът му.

— Конете бяха причината за всичко — отговори снизходително другият.

— Никога не е имал късмет.

— Колко взе за имението?

— Чисти шейсет хиляди, така чух.

Мършавият мъж подсвирна. Мистър Бърнъби продължи триумфално.

— И казват, че тя ще изхарчи още шейсет хиляди, преди да привърши всичко!

— По дяволите! — каза мършавият. — Откъде ще вземе толкова пари?

— От Америка, както чух. Майка й била единствената дъщеря на някакъв милионер. Съвсем като във филмите, нали?

Момичето излезе от пощата и се качи в колата. Мършавият я проследи с поглед, докато отмина, и промърмори:

— Някак си всичко не е както трябва. Пари и външност — това е прекалено! Ако едно момиче е толкова богато, то няма право да бъде и красиво. А тя е очарователна… Има всичко. Не е справедливо…

2

Откъс от светската хроника в „Дейли Благ“:

3

Джоана Саутууд каза:

— Скъпа, мисля, че всичко ще бъде прекрасно!

Тя беше в спалнята на Линет Риджуей в Уод Хол. От прозореца се откриваше изглед към градините и гористата околност, потънала в сини сенки.

— Доста е хубаво, нали? — каза Линет и се облегна на прозореца. Лицето й бе възторжено, изпълнено с живот и енергия. До нея Джоана Саутууд изглеждаше някак невзрачна — висока, тънка, двадесет и седем годишна жена с издължено умно лице и капризно извити вежди.

— И си направила толкова много междувременно! Нае ли много архитекти и работници?

— Трима.

— Как изглеждат архитектите? Мисля, че никога не съм виждала архитект.

— Съвсем добре. Открих, че са твърде непрактични понякога.

— Скъпа, но ти бързо си се справила с всичко. Ти си най-практичното същество.

Джоана взе една перлена огърлица от тоалетната масичка:

— Предполагам, че са истински, нали, Линет?

— Разбира се.

— Знам, за теб е „разбира се“, мила моя, но не и за повечето хора. Скъпа, но те наистина са фантастични, така прекрасно подбрани. Сигурно струват цяло състояние!

— Малко простеят, не мислиш ли?

— Не, не, съвсем не, толкова са красиви. Колко струват?

— Около петдесет хиляди.

— Каква чудесна сума! Не те ли е страх, че ще ги откраднат?

— Не, винаги ги нося, а и освен това са застраховани.

— Нека да ги понося до вечерята, може ли, скъпа? Ще бъде толкова вълнуващо за мен!

Линет се засмя.

— Разбира се, както искаш.

— Знаеш ли, Линет, наистина ти завиждам. Ти просто имаш всичко. На двадесет години си, напълно независима, с много пари, чудесна външност, превъзходно здраве. Дори си и умна! Кога ще навършиш двадесет и една години?

— Следващия юни. Ще дам голямо празненство в Лондон по случай пълнолетието си.

— И тогава ще се омъжиш за Чарлз Уиндълшъм? Всички ужасни клюкари от пресата са страшно развълнувани от това. А той наистина е много влюбен.

Линет сви рамене.

— Не знам. Не знам дали изобщо искам да се омъжа за когото и да било.

— Скъпа, колко си права! Животът е съвсем различен след женитбата, нали?

Телефонът рязко иззвъня и Линет отиде да вдигне слушалката.

— Ало? Ало?

Гласът на иконома й отвърна:

— Обажда се мис дьо Белфор. Да я свържа ли с вас?

— Белфор? Да, разбира се, свържете я.

Чу се щракване, след това нетърпелив, мек, малко задъхан глас:

— Ало, мис Риджуей? Линет!

— Джеки, скъпа! Не съм те чувала от хиляди, хиляди години!

— Знам, това е ужасно. Линет, страшно искам да те видя!

— Скъпа, не можеш ли да дойдеш тук? Така искам да ти покажа новата си играчка!

— Точно това искам да направя.

— Тогава скачай в кола или влак и идвай!

— Ще дойда с една разнебитена двуместна кола. Купих я за петнайсет лири и понякога върви много добре, но от време на време си има своите настроения. Ако не пристигна за чая, значи е била в особено настроение. Довиждане, мила моя.

Линет остави слушалката и се върна при Джоана.

— Това е най-старата ми приятелка, Жаклин дьо Белфор. Бяхме заедно в девическото училище в Париж. Тя имаше много лош късмет. Баща и беше френски граф, а майка й — американка от Юга. Бащата избяга с някаква жена, а майка й изгуби всичките си спестявания по време на кризата на Уолстрийт и Джеки остана без никакви пари. Не знам как е успяла да се справи през последните две години.

Джоана лакираше кървавочервените си нокти с лака на приятелката си, после се облегна назад, за да ги разгледа.

— Скъпа — провлечено каза тя, — не е ли това доста уморително? Ако нещастие сполети мои приятели, веднага ги изоставям! Изглежда безсърдечно, но ти спестява толкова неприятности след това! Винаги искат пари назаем или откриват шивашко ателие и трябва да купуваш възможно най-ужасни дрехи от тях, или боядисват абажури за лампи и правят шалове от батик.

— Значи, ако загубя всичките си пари, още утре ще ме изоставиш?

— Да, мила, така ще направя. Не можеш да кажеш, че не съм почтена! Обичам само преуспели хора. И ще разбереш, че това се отнася за почти всички — само че повечето хора не искат да си го признаят. Те просто казват, че не могат повече да понасят Мери, Памела или Емили. „Неприятностите са я направили толкова заядлива и особена, бедната!“

— Колко си жестока, Джоана!

— Не, просто съм пресметлива като всички други.

— Аз не съм пресметлива!

— Поради очевидни причини! Не е нужно да си користолюбива, когато солидни американски попечители на средна възраст ти изплащат огромна издръжка всяко тримесечие.

— Не си права за Жаклин. Тя не е мекошава лигла. Исках да й помогна, но тя не ми позволи. Дяволски горда е.

— А за какво толкова бърза да те види? Обзалагам се, че иска нещо! Само почакай и ще видиш!

— Да, беше развълнувана — призна Линет. — Джеки винаги приема живота много сериозно: Веднъж заби джобно ножче в едно момче.

— Колко интересно, скъпа!

— Това момче измъчваше едно куче и Джеки му каза да спре, но то отказа. Тогава тя го дръпна силно и го разтърси, но тъй като беше много по-силен от нея, тя измъкна едно ножче и го убоде много силно. Последва ужасен скандал.

— Сигурно е била много неприятна гледка!

Прислужницата на Линет влезе в стаята. Като промълви някакво тихо извинение, тя взе една рокля от гардероба и излезе.

— Какво става с Мари? — попита Джоана. — Тя плачеше.

— Бедното момиче! Нали ти споменах, че искаше да се омъжи за някакъв мъж, който работи в Египет. Не знаеше много за него, затова си казах, че е по-добре да проверя дали всичко е наред. Оказа се, че бил женен и имал три деца.

— Колко ли врагове имаш, Линет!

— Врагове ли? — погледна я учудено Линет.

Джоана кимна и си взе цигара.

— Врагове, мила моя. Ти си така непоносимо способна и винаги вършиш точно това, което трябва.

Линет се изсмя.

— Ами аз нямам нито един враг в света.

4

Лорд Уиндълшъм седеше под кедъра. Погледът му бе насочен към изящните очертания на Уод Хол. Нищо не засенчваше старинната му красота. Новите сгради и крила бяха скрити зад ъгъла. Есенното слънце къпеше в златните си лъчи спокойната и красива гледка. Внезапно му се стори, че това не е Уод Хол, а сякаш по-внушително имение от времето на кралица Елизабет, с по-голям парк и пуста околност. Неговият семеен замък, Чарлтънбъри, а отпред се очертаваше фигура на момиче със златни коси и пламенно, доверчиво лице… Линет, господарката на Чарлтънбъри!

Той се почувствува много обнадежден. Отказът й съвсем не беше окончателен. Не бе нищо повече от молба за отлагане. Добре, можеше да си позволи да почака малко…

Колко удивително добре се нареждаше всичко. Без съмнение беше разумно да се ожени за богата наследница, но не толкова наложително, че после да счита, че е бил принуден да се ожени без любов. А той обичаше Линет. Би се оженил за нея дори ако тя нямаше никакви пари, дори ако не беше едно от най-богатите момичета в Англия. Но тя за щастие беше едно от най-богатите момичета в Англия.

Във въображението си той градеше най-привлекателни планове за бъдещето. Може би ще купи Роксдейл, ще ремонтира западното крило, няма да дава под наем ловното си поле в Шотландия.

Чарлз Уиндълшъм мечтаеше под слънчевите лъчи.

5

В четири часа разнебитената двуместна кола спря и чакълът изскърца под гумите й. Едно момиче излезе от нея — стройно малко създание с тъмни разрошени коси. То изтича по стълбите и натисна звънеца.

След няколко минути бе въведено в дългата внушителна приемна, където подобен на пастор иконом обяви с подходяща мрачна интонация:

— Мис дьо Белфор!

— Линет!

— Джеки!

Уиндълшъм наблюдаваше с усмивка отстрани как пламенното малко създание се втурна с разтворени обятия към Линет.

— Лорд Уиндълшъм — мис дьо Белфор, най-добрата ми приятелка.

„Хубаво дете — помисли си той. — Не само хубаво, но и без съмнение очарователно с тъмните си къдрави коси и огромни очи.“ Измърмори няколко любезности и дискретно остави двете приятелки сами.

Жаклин подскочи — Линет си спомни, че това бе характерно за нея.

— Уиндълшъм? Уиндълшъм? Това е мъжът, за когото вестниците пишат, че ще се омъжиш! Ще го направиш ли, Линет? Кажи ми!

Линет измърмори:

— Може би.

— Скъпа, толкова съм щастлива! Той изглежда добре.

— О, недей да решаваш вместо мен. Аз още нищо не съм решила.

— Разбира се! Кралиците винаги изчакват внимателно необходимия срок, за да изберат принц-съпруг.

— Джеки, не ставай смешна.

— Но ти си кралица, Линет! Винаги си била. Нейно величество кралица Линет. Линет, русата красавица. И аз съм довереницата на кралицата! Почетната придворна дама!

— Какви глупости говориш, скъпа Джеки! Къде беше през цялото това време? Ти просто изчезна и нито веднъж не ми писа.

— Мразя да пиша писма. Къде бях ли? Бях погълната от различни дела, скъпа. Мрачни дела с мрачни жени!

— Мила, бих искала ти…

— Да получа дара на кралицата? Откровено казано, мила моя, за това съм тук. Не, няма да ти искам пари назаем. Дотам не съм стигнала още! Но дойдох да искам от теб една голяма, важна услуга.

— Продължавай.

— Ако се омъжиш за Уиндълшъм, може би ще разбереш.

По лицето на Линет се изписа недоумение, но само за миг.

— Джеки, да не би да искаш да кажеш.

— Да, мила моя, аз съм сгодена!

— Това ли било! Казах си, че изглеждаш особено жизнена и радостна, ти винаги си била такава, но сега дори повече от друг път.

— Чувствувам се точно така.

— Разкажи ми за него.

— Казва се Саймън Дойл. Той е висок и широкоплещест, невероятно прям, прилича на момче и е безкрайно очарователен! Беден е — няма пари. Той е онова, което наричат аристократ, но много обеднял аристократ, най-малкият син и т.н. Семейството му е от Девъншиър. Обича провинцията и провинциалните неща. Последните пет години е прекарал в Сити, в една душна канцелария. А сега съкращават щата и той остава без работа. Линет, ще умра, ако не се омъжа за него! Ще умра! Ще умра! Ще умра!

— Не ставай смешна, Джеки!

— Ще умра, казвам ти! Луда съм по него. Той е луд по мен. Не можем да живеем един без друг.

— Скъпа, така страшно си хлътнала!

— Знам, ужасно е, нали? Любовта така внезапно те поглъща и не можеш да направиш нищо против това.

Джеки замълча за миг. Тъмните й очи се разшириха, изведнъж се изпълниха със скръб. Тя леко потрепера.

— Понякога дори е страшно! Саймън и аз сме създадени един за друг. Никога няма да погледна другиго. И ти трябва да ни помогнеш, Линет. Чух, че си купила това имение, и ми дойде една идея. Ще ти трябва управител, а може би и двама. Искам да дадеш тази работа на Саймън.

— О! — изумено възкликна Линет.

Жаклин бързо поде:

— С всички тези работи той се справя много добре. Знае всичко за именията, защото е израсъл в имение. А освен това е бил в този бизнес. О, Линет, ако ме обичаш, ще му дадеш работа, нали? Ако не се справи добре, уволни го. Но той ще се справи. Ще живеем в малка къщичка, ще те виждам често и в градината около нас всичко ще бъде прекрасно, наистина прекрасно.

Тя стана.

— Кажи, че си съгласна, Линет. Кажи, че си съгласна. Прелестна Линет. Висока, златокоса Линет. Моя, само моя Линет! Кажи, че си съгласна!

— Джеки…

— Съгласна ли си?

Линет избухна в смях.

— О, Джеки, толкова си забавна! Доведи го, за да го видя, и тогава ще говорим.

Джеки се втурна към нея и я покри с целувки.

— Скъпа моя Линет — ти си истинска приятелка! Знаех това. Никога не би ми отказала. Ти си най-прекрасното същество на света! Довиждане.

— Но, Джеки, няма ли да останеш?

— Аз? Не. Връщам се в Лондон. Утре ще доведа Саймън и ще уредим всичко. Страшно ще го харесаш. Той наистина е очарователен.

— Но почакай малко за чая.

— Не, не мога да чакам, Линет, толкова съм развълнувана. Трябва веднага да се върна и да разкажа всичко на Саймън. Зная, че съм луда, скъпа, но не мога другояче. Предполагам, че женитбата ще ме излекува. Тя като че ли винаги има много отрезвяващ ефект върху хората.

Пристъпи към вратата, спря за миг и литна като птица назад, за да прегърне за последен път приятелката си.

— О, моя Линет, няма друга като теб!

6

Мосю Гастон Блонден, собственикът на малкия моден ресторант „При леля ми“, не бе човек, който оказва чест на голяма част от клиентите си. Често се случваше богатите, красивите, известните посетители, а и тези със синя кръв да чакат напразно, за да бъдат специално обслужени и им бъде отдадено особено внимание. Само в най-редки случаи мосю Блонден поздравяваше някой гост с благосклонна снизходителност, придружаваше го до предварително избрана маса и повеждаше с него подобаващ разговор.

Но тази вечер мосю Блонден бе упражнил три пъти кралските си прерогативи — за една херцогиня, за известен шампион по спортна езда и за едно дребно човече с комична външност и огромни черни мустаци, за което случайният наблюдател би помислил, че едва ли ще направи чест на „При леля ми“, ако вечеря там.

Мосю Блонден обаче бе определено много старателен в своите усилия. Въпреки че от половин час отговаряха, че няма свободни маси, в най-хубавата част на ресторанта по мистериозен начин се появи една маса. Мосю Блонден заведе новодошлия до нея с най-почтително изражение.

— Но за вас, естествено, винаги има маса, мосю Поаро! Как бих искал да ни оказвате тази чест не така рядко!

Еркюл Поаро се усмихна и си припомни едно произшествие от миналото, в което участвуваха един мъртвец, един келнер, мосю Блонден и една много красива дама.

— Много сте любезен, мосю Блонден — каза той.

— Сам ли сте, мосю Поаро?

— Да, сам съм.

— О, добре. Жул ще сътвори за вас ястие, което ще бъде поема, истинска поема! Жените въпреки очарованието си имат един недостатък — отвличат вниманието от храната! Ще се насладите на вечерята си, мосю Поаро, обещавам ви това. А колкото до виното…

Последва подробен разговор с помощта на метр д’отела Жул.

Преди да се отдалечи, мосю Блонден се забави за миг, понижавайки доверително глас:

— Някакъв тежък случай ли имате?

Поаро поклати глава.

— За щастие съм свободен човек — каза той тихо. — Пестил съм твърде много през живота си и сега имам възможност да живея в безделие.

— Завиждам ви.

— Напразно. Уверявам ви, че не е толкова весело, колкото изглежда. — Той въздъхна. — Колко е вярна поговорката, че човек е бил принуден да измисли работата, за да се спаси от тегобата на мисленето.

Мосю Блонден вдигна ръце в знак на протест.

— Но има толкова много да се прави! Пътувайте!

— Да, пътуването. Вече доста пътувах. Мисля, че ще ида в Египет тази зима. Казват, че климатът е прекрасен. Ще се махна от мъглата, сивотата, безспирния, монотонен дъжд.

— Ах, Египет! — въздъхна мосю Блонден.

— Човек дори може да пристигне там, струва ми се, без да пътува по море, освен прекосяването на Ламанша.

— Морето не ви понася?

Еркюл Поаро поклати глава и леко потрепера.

— На мен също — каза със съчувствие мосю Блонден. — Особен ефект има върху стомаха.

— Но само върху някои стомаси! Има хора, на които движението не им прави никакво впечатление. В същност то им доставя удоволствие!

— Божия несправедливост — каза мосю Блонден, като поклати тъжно глава и се оттегли с еретични мисли в главата.

С безшумни стъпки сръчните келнери прислужваха на масата. Препечен хляб, масло, кофичка с лед, всички необходими прибавки към едно добро ястие.

Негърският оркестър изпадна в екстаз от странни, дисхармонични звуци. Лондон танцуваше.

Еркюл Поаро наблюдаваше, трупайки впечатления в ясния си подреден ум.

Колко уморени и отегчени бяха повечето лица! Някои от тези едри мъже обаче се забавляваха добре… докато търпеливо примирение, изглежда, бе чувството, изписано по лицата на партньорките им. Дебелата жена в пурпурна рокля сияеше… Без съмнение дебелите хора имат известни компенсации… наслада, вкус към живота, отказани на другите с по-елегантни фигури.

И колко много млади хора — някои разсеяни, някои отегчени, някои без съмнение нещастни. Колко абсурдно е да наричаме младостта щастливо време, младостта, когато човек е най-уязвим!

Погледът му се стопли, когато се спря на една красива двойка — висок мъж с широки рамене и стройно, изящно момиче. Две тела, които се движеха в съвършения ритъм на щастието. Щастие от мястото, часа и един от друг.

Спряха рязко да танцуват, ръкопляскания и отново продължиха. След още един бис двойката се върна на масата си близо до Поаро. Момичето бе зачервено и се смееше. Когато седна, той можа да разгледа лицето й, вдигнато засмяно към мъжа.

Но имаше нещо друго освен смях в очите й. Еркюл Поаро поклати глава със съмнение.

„Твърде е увлечена малката — каза си той. — Това не е, съвсем не е безопасно.“

И тогава долови една дума: „Египет“.

Гласовете им достигаха до него ясно: нейният — млад, свеж, дързък, с едва доловима следа от меко, чуждо „р“, и неговият — приятен, приглушен, правилен английски.

— Не съм прекалено самоуверена, Саймън. Казвам ти, че Линет няма да ни откаже!

— Аз мога да и откажа.

— Глупости, това е работа точно за теб.

— В същност и аз мисля така… Не се съмнявам, че ще се справя. Искам да се представя добре заради теб!

Момичето се засмя тихо — смях, пълен с щастие.

— Ще почакаме три месеца, за да бъдем сигурни, че няма да те уволнят, и тогава…

— И тогава ще бъда само твой — това е главното, нали?

— Ще идем в Египет за медения си месец. По дяволите парите! През целия си живот съм искала да отида в Египет! Нил, пирамидите, пясъкът…

Той каза малко неясно:

— Ще го видим заедно, Джеки, заедно. Ще бъде чудесно, нали?

— Питам се дали ще бъде така чудесно за теб, както за мен. Питам се дали ти го искаш така, както аз?

Гласът й внезапно стана остър, очите я се разшириха, сякаш от страх. Той отговори бързо и рязко:

— Не ставай глупава, Джекн.

Но момичето повтори:

— Питам се… — И като сви рамене, каза: — Да танцуваме.

Еркюл Поаро прошепна:

— Une qui aime et un qui se laisse aimer.1 Да, и аз също се питам.

7

Джоана Саутууд каза:

— А представи си, че е ужасен мошеник?

Линет поклати глава.

— Не вярвам. Мога да се доверя на вкуса на Жаклин.

Приятелката й промърмори:

— Да, но хората не са проницателни в любовта.

Линет направи нетърпелив жест и смени темата.

— Трябва да видя мистър Пиърс за онези планове.

— Планове?

— Да, на някакви ужасни, нехигиенични къщи, които ще съборят, а хората ще се изместят.

— Какво силно чувство за обществен ред и хигиена имаш, скъпа!

— Те ще трябва да се изместят. Тези къщи биха останали точно срещу новия ми плувен басейн.

— А те искат ли да се изселят?

— Повечето са щастливи, но един-двама проявяват глупаво упорство, в същност са много досадни. Не могат да разберат колко ще се подобрят жилищните им условия!

— Предполагам, че по този въпрос си твърде настойчива.

— Но, скъпа Джоана, това наистина е за тяхно добро.

— Да, скъпа. Сигурна съм. Задължителна облага.

Линет се намръщи и Джоана се засмя.

— Хайде, хайде, ти си тиран, признай си. Благотворителен тиран, ако искаш.

— Изобщо не съм тиран!

— Но винаги правиш това, което искаш!

— Не винаги.

— Линет Риджуей, можеш ли да ме погледнеш право в очите и да ми кажеш за един-единствен случай, когато не си получила точно онова, което си искала?

— Много, много пъти.

— Да, „много, много пъти“, но нито един конкретен пример. Пък и не можеш да се сетиш за нито един, мила, колкото и да се опитваш! Триумфалното шествие на Линет Риджуей в златната й колесница.

Линет каза рязко:

— Мислиш, че съм егоистка?

— Не, само си неотразима. Комбинираният ефект от пари и чар. Всичко ти се покорява. Това, което не можеш да купиш с пари, купуваш с усмивка. И резултатът: Линет Риджуей, момичето, което има всичко.

— Колко си смешна, Джоана!

— Добре, нямаш ли всичко?

— Да, като че ли… Звучи някак доста отблъскващо!

— Разбира се, че е отблъскващо, мила! Понякога сигурно страшно се отегчаваш. Междувременно се наслаждаваш на триумфалното шествие в златната колесница. Питам се само, наистина се питам, какво ли ще стане, когато поискаш да минеш по улица с табела: „Минаването забранено“.

— Не ставай идиот, Джоана.

Когато лорд Уиндълшъм дойде при тях, Линет му каза:

— Джоана ми говори най-ужасни неща.

— Всичко е от злоба, скъпа, от злоба — промълви Джоана, докато ставаше от мястото си. Тя бе видяла блясъка в очите на Уиндълшъм и излезе, без да се извини.

Той помълча минута-две и после заговори направо по въпроса, който го вълнуваше.

— Взехте ли решение, Линет?

Тя отговори бавно:

— Жестока ли съм? Не съм сигурна, но мисля, че трябва да кажа „не“…

Той я прекъсна:

— Не го казвайте! Ще имате колкото искате време за това. Но мисля, че бихме били щастливи заедно.

— Виждате ли — каза Линет с виновен, почти детски тон, — така добре се забавлявам с всичко това — и тя показа с ръка. — Исках да превърна Уод Хол в идеала си за имение и мисля, че добре се справих, нали?

— Прекрасно е. Прекрасно е планирано, всичко е прекрасно. Вие сте много умна, Линет.

Той спря за миг и след това продължи:

— Харесвате Чарлтънбъри, нали? Разбира се, там има нужда от ремонт и модернизиране, но вие сте толкова способна в тези неща и това ви прави удоволствие.

— Но защо, разбира се, Чарлтънбърн е божествено място.

Тя говореше леко и с ентусиазъм, но вътрешно почувствува внезапен студ. Непозната нотка бе потрепнала в нея, нарушавайки пълното й задоволство от живота. Тя не анализира веднага това ново чувство, но по-късно, когато Уиндълшъм си отиде, се опита да разбере какво става в глъбините на сърцето й.

Чарлтънбъри, да, това беше. Станало й бе неприятно от споменаването на това име. Но защо? Чарлтънбъри беше доста известно място. Предните на Уиндълшъм го биха владели още но времето на кралица Елизабет. Да бъдеш господарка на Чарлтънбъри бе недостижимо положение в обществото, а Уиндълшъм беше една от най-добрите партии в Англия.

Разбира се, той не можеше да приеме сериозно Уод… Уод по никакъв начин не можеше да се сравни с Чарлтънбъри. Да, но Уод беше неин! Тя го бе видяла, купила, построила отново и променила, пръснала бе много пари по него. Той бе Нейна собственост — нейното кралство.

Но някак би изгубил значението си, ако се омъжи за Уиндълшъм. Какво биха правили с две имения? И, разбира се, трябваше да се откаже от Уод Хол.

Тя, Линет Риджуей, не би съществувала повече. Би била графиня Уиндълшъм, придавайки блясък на Чарлтънбъри и господаря му. Би била кралица-съпруга, а не кралица, както досега.

„Колко съм смешна“ — каза си Линет. Но интересно с каква неприязън посрещаше мисълта да напусне Уод…

А нямаше ли нещо друго, което да я безпокои?.

Странният, задавен глас на Джеки, когато казваше: „Ще умра, ако не се омъжа за него, ще умра, ще умра!“

Толкова вярва, толкова уверена. Дали тя, Линет, изпитваше същото към Уиндълшъм? — Със сигурност, не. Може би никога няма да изпита такива чувства към никого. Трябва да е чудесно — да чувствуваш това…

Шум от мотор долетя през отворения прозорец. Линет се изправи нетърпеливо. Това трябва да са Джеки и младият й приятел. Ще излезе да ги посрещне. Тя стоеше пред отворената врата, когато Жаклин и Саймън Дойл слязоха от колата.

— Линет! — Джеки се втурна към нея. — Това е Саймън. Саймън, да ти представя Лннет. Тя е най-прекрасното същество на света.

Линет видя висок млад мъж с широки рамене, тъмносини очи, къдрава кестенява коса, квадратна брадичка и момчешка, очарователна, пряма усмивка… Протегна ръка. Ръката, която стисна нейната, беше силна и топла. Приятно й стана от начина, по който я гледаше — с наивно, искрено възхищение. Джеки му бе казала, че тя е чудесна, и той явно мислеше същото.

Топло, сладостно опиянение се разля по вените и.

— Нали всичко е прекрасно? — каза тя. — Влезте, Саймън, и ми позволете да поздравя с добре дошъл новия си управител.

Когато ги водеше нагоре по стълбите, тя си помисли: „Аз съм безумно, безутешно щастлива. Харесвам приятеля на Джеки, страшно много го харесвам…“

И тогава внезапно със силна болка: „Колко е щастлива Джеки…“

8

Тим Алертън се облегна на плетения стол и прозявайки се, хвърли поглед към морето. След това бързо стрелна с очи майка си.

Мисиз Алертън беше приятна, белокоса жена на петдесет години.

Всеки път, когато поглеждаше сина си, тя строго свиваше устни, за да прикрие голямата си любов към него! Дори съвсем непознати хора рядко биваха заблудени от тази мимика, а самият Тим напълно я бе разгадал.

Той каза:

— Наистина ли харесваш Майорка, мамо?

— Е, евтино е — каза бавно мисиз Алертън.

— И студено — прибави Тим и леко потръпна. Беше висок, тънък, млад мъж с тъмна коса и тесни гърди. Устните му бяха красиво оформени, очите — пълни с тъга, а брадичката — безволева. Имаше тънки, деликатни ръце. Заплашен от туберкулоза преди няколко години, той никога не бе имал много здрава физика. Обществото очакваше от него „да пише“, но приятелите му знаеха, че въпросите относно литературната му дейност са нежелателни.

— За какво мислиш, Тим?

Мисиз Алертън бе нащрек. Умните й кафяви очи гледаха подозрително. Тим Алертън се засмя.

— Мислех за Египет.

— Египет? — усъмни се мисиз Алертън.

— Истинска топлина, скъпа. Лениви златни пясъци. Нил. Бих искал да видя Нил, а ти?

— О, с удоволствие — сухо отвърна тя. — Само че Египет е скъпо нещо, мили мой. Не е за тези, които броят дребните пари.

Тим се засмя, изправи се и се протегна. Внезапно бе станал по-жизнен и енергичен. Заговори с развълнуван глас:

— Парите ще бъдат моя грижа. Да, скъпа. Една малка сделка на борсата с напълно задоволителни резултати. Разбрах тази сутрин.

— Тази сутрин? — попита рязко мисиз Алертън. — Ти получи само едно писмо и то…

Тя млъкна и прехапа устни. Тим се поколеба за миг дали да се засмее, или да се разсърди. Веселото настроение взе връх.

— И то беше от Джоана — завърши той студено. — Съвсем правилно, мамо. Ти си истинска кралица на детективите! Прочутият Еркюл Поаро би трябвало да внимава да не го засенчиш, ако си наблизо.

Мисиз Алертън изглеждаше доста раздразнена.

— Съвсем случайно видях почерка…

— И разбра, че не е от борсов агент? Точно така. В същност вчера получих съобщение от тях. Почеркът на бедната Джоана веднага се набива в очи — криволици по целия плик като пиян паяк.

— Какво пише Джоана? Нещо ново?

Мисиз Алертън се стремеше да говори небрежно и спокойно. Приятелството между сина й и втората му братовчедка Джоана Саутууд винаги я дразнеше. Не че, както си казваше тя, има „нещо в това“. Беше съвсем сигурна, че няма нищо. Тим никога не бе проявявал особен интерес към Джоана или тя към него. Тяхното взаимно привличане, изглежда, се дължеше на клюките и на големия брой общи приятели и познати. И двамата обичаха да са сред хора и да говорят за хора. Джоана имаше забавен, дори хаплив език.

Миоиз Алертън не се страхуваше, че Тим може да се влюби в братовчедката си. Причината за рязкото й държане, когато тя бе при тях или се получаваха писма от нея, беше съвсем друга.

Това бе някакво друго чувство, трудно й бе да го определи — може би непризната ревност от искреното удоволствие, което Тим изпитваше в компанията на Джоана. Двамата, майка и син, така чудесно си допадаха, че когато го видеше погълнат от друга жена, тя винаги изпитваше леко безпокойство. Предполагаше също, че присъствието й в такива случаи поставя преграда между двамата представители на по-младото поколение. Често ги бе заварвала, увлечени в разговор, и в нейно присъствие разговорът замираше, те говореха насила с нея, като че ли приемаха компанията й по задължение. Съвсем определено мисиз Алертън не харесваше Джоана Саутууд. Считаше, че е неискрена, предвзета и съвсем повърхностна, и й беше много трудно да се въздържи да не го каже с повишен тон.

В отговор на въпроса й Тим извади писмото от джоба си и му хвърли един поглед. „Доста дълго писмо“ — помисли си майка му.

— Нищо особено — каза той. — Мистър и Мисиз Девиниш се развеждат. Старият Монти е глобен, защото е шофирал пиян. Уиндълшъм е заминал за Канада. Изглежда, че е бил твърде съкрушен поради отказа на Линет Риджуей. Тя твърдо е решила да се омъжи за онзи управител.

— Колко необикновено! Толкова ли е ужасен?

— Не, не, съвсем не. Той е от рода Дейл от Девъншиьр. Няма пари, разбира се, в същност бил сгоден за една от най-добрите приятелки на Линет. Заплетена история наистина.

— Аз мисля, че е твърде непочтена история каза — мисиз Алертън, като се изчерви.

Тим й хвърли поглед, изпълнен с обич.

— Знам, скъпа. Ти не одобряваш отмъкването на чужди съпрузи и разни такива истории.

— В мое време ние имахме принципи. И то много добри принципи! Сега младите хора си въобразяват, че могат да правят, каквото си искат.

Тим се усмихна.

— Те не само си въобразяват, но и правят, каквото си искат. Линет Риджуей например!

— Е, да, но аз мисля, че е отвратително.

Тим примигна срещу нея.

— Горе главата, твърдоглавке! Може би съм съгласен с теб! Във всеки случай досега не съм отнел ничия съпруга или годеница.

— Сигурна съм, че никога не би направил такова нещо — каза мисиз Алертън й прибави разпалено: — Възпитала съм те, както трябва.

— Така че заслугата е твоя, не моя.

Той й се усмихна закачливо и прибра писмото в джоба си. Мисиз Алертън бързо си помисли, че й дава да чете повечето писма, но от писмата на Джоана й чете само откъси. Но прогони недостойната мисъл и реши, че занапред ще се държи като добре възпитана жена.

— Джоана радва ли се на живота?

— Горе-долу. Възнамерява да открие деликатесен магазин в Мейфеър.

— Тя винаги разправя, че е много зле с парите — натърти язвително мисиз Алертън, — но си ходи навсякъде и дрехите й сигурно струват много скъпо. Винаги е прекрасно облечена.

— Е, навярно не тя ги плаща — отговори синът й. — Не, мамо, не искам да кажа това, което консервативният ум ти подсказва. Мисля, че просто не си плаща сметките.

Мисиз Алертън въздъхна.

— Така и не можах да разбера как хората правят това.

— О, за това е необходим необикновен талант. Трябва само да имаш достатъчно екстравагантен вкус, никакво чувство за стойността на парите и хората ще ти дадат, каквато искаш сума назаем.

— И накрая ще се озовеш в съда за дългове като бедния сър Джордж Уод.

— Имаш слабост към този стар търговец на коне може би, защото те е нарекъл розова пъпка по време на танц през хиляда осемстотин седемдесет и девета година.

— Не съм била родена през седемдесет и девета година — отвърна разгорещено тя, — а сър Джордж е човек с очарователни маниери и не ти позволявам да го наричаш търговец на коне.

— Чувал съм от негови познати забавни истории за него.

— Ти и Джоана говорите, каквото си искате за хората, няма значение какво, стига да е достатъчно злобно и неприятно.

Тим вдигна вежди.

— Но, мила мамо, защо толкова се ядоса? Не знаех, че държиш толкова много на стария Уод.

— Ти не разбираш колко тежко беше за него да продаде Уод Хол. Той толкова обичаше това място.

Тим подтисна желанието си да отговори остро. Кой беше той в края на краищата, за да бъде съдник? Вместо това каза замислено:

— Знаеш ли, мисля, че тук си права. Линет го покани да дойде да види как е променила всичко, но той грубо отказа.

— Разбира се, по-добре е било да не го кани.

— Струва ми се, че е твърде зле настроен към нея, мърмори под носа си разни неща винаги, когато я види. Не може да й прости, че му даде най-добрата цена за това проядено от червеи семейно имение.

— И ти не можеш да го разбереш? — попита рязко мисиз Алертън.

— Откровено казано, не — отвърна спокойно Тим. — Защо трябва да живеем в миналото? Защо да се държим за неща, които отдавна са забравени?

— С какво ще ги замениш?

Той сви рамене.

— Силни усещания може би. Новото, неизпитаното. Радостта от неизвестното, което те очаква всеки нов ден. Да печелиш пари сам, с ума и способностите си, а не да наследиш безполезно парче земя.

— В същност успешна сделка на борсата!

Той се засмя.

— Защо не?

— Ами ако се случи да загубиш на борсата?

— Това, скъпа, е въпрос на умение. А и днес се случва рядко…

— Ще заминем ли за Египет?

— Е, това е уредено — усмихна й се той. — Винаги сме искали да идем там.

— Кога предлагаш да заминем?

— Следващия месец. През януари там е най-хубавото време. Ще се радваме на прекрасното общество в този хотел още няколко седмици.

— Тим — каза с укор мисиз Алертън и прибави виновно: — Страхувам се, че обещах на мисиз Лийч, че ще я придружиш до полицейския участък. Тя не говори испански.

Тим се намръщи.

— Заради пръстена й ли? Кървавочервеният рубин на дъщерята на конската пиявица2. Все още ли твърди, че са го откраднали? Ще отида, ако искаш, но ще си загубя времето. Само ще създаде неприятности на някоя камериерка. Съвсем ясно го видях на пръста й, преди да влезе в морето онзи ден. Паднал е във водата, без да забележи.

— Тя казва, че е съвсем сигурна, че го е оставила на тоалетната си масичка.

— Не е вярно. Видях го със собствените си очи. Тази жена е глупачка. Всяка жена е глупачка, която подскача и пляска в морето през декември, преструвайки се, че водата е топла само защото слънцето е просветнало по-силно за момент. Във всеки случай на дебелите жени трябва да забранят да се къпят; изглеждат толкова отвратителни в банските си костюми.

— Наистина трябва да се откажа от къпането — измърмори мисиз Алертън.

Тим се изсмя високо.

— Ти? Повечето от младите могат да ти завидят!

— Бих искала тук да има повече млади хора заради теб — въздъхна тя.

Тим Алертън поклати решително глава.

— А аз не. Двамата чудесно се разбираме без чужди хора.

— Ти би искал Джоана да е тук.

— Не. — Гласът му прозвуча неочаквано твърдо. — Изобщо не си права. Джоана ме забавлява, но ако бъде дълго време при мен, ще ми действува на нервите. Доволен съм, че не е тук. В същност не я харесвам и мисля, че ще се примиря; ако никога вече не я видя. Има една-единствена жена в света, към която изпитвам истинско уважение и възхищение, и предполагам, че вие, мисиз Алертън, много добре знаете коя е тя — прибави той тихо.

Лицето на майка му пламна и тя много се смути, а Тим продължи тържествено:

— Има много малко наистина приятни жени в света и ти си една от тях.

9

В един малък апартамент с изглед към Сентръл парк в Ню Йорк мисиз Робсън възкликна:

— И ако това не е прекрасно! Ти си най-щастливото момиче, Корнелия.

Корнелия Робсън се изчерви в отговор. Беше едро, тромаво момиче с кафяви покорни очи.

— О, би било великолепно! — избъбра тя.

Старата мис ван Шойлер поклати със задоволство глава от правилната реакция на бедната си роднина.

— Винаги съм мечтала за пътешествие до Европа — въздъхна Корнелия — и никога не съм се надявала, че някога ще отида там.

— Разбира се, мис Бауърс ще дойде с мен както винаги — каза мис ван Шойлер, — но за светски придружител тя е ограничена, много ограничена. А Корнелия може да ми направи толкова много дребни услуги.

— Би било щастие за мен, лельо Мари — каза въодушевено Корнелия.

— Добре, добре, тогава всичко е наред — отговори мис ван Шойлер. — А сега иди бързо да намериш мис Бауърс, мила. Време е за яйчения ми сироп.

— Скъпа моя Мари, наистина съм ти много благодарна — каза мисиз Робсън, след като дъщеря й излезе. — Знаеш ли, мисля, че Корнелия страда много от това, че няма успех в обществото. Това просто убива духа й. Ако можех да си позволя да я водя по приеми — но знаеш как сме след смъртта на Нед.

— Много се радвам, че ще дойде с мен. Корнелия винаги е била добро, сръчно и изпълнително момиче и не е егоист като някои от днешните млади хора.

Мисиз Робсън стана и целуна сбръчканото, жълтеникаво лице на роднината си.

— Винаги ще ти бъда благодарна — заяви тя.

На стълбите срещна висока жена с проницателен поглед, която носеше кана с жълтеникава течност.

— Е, мис Бауърс, заминавате за Европа?

— Да, мисиз Робсън.

— Какво чудесно пътешествие!

— Да, наистина мисля, че ще бъде много приятно.

— Но вие сте били и преди в чужбина?

— О да, мисиз Робсън. Бях в Париж миналата есен с мис ван Шойлер. Но никога не съм била в Египет.

Мисиз Робсън се поколеба и каза тихо:

— Надявам се, че няма да има никакви неприятности.

Мис Бауърс отговори обаче с обичайния си тон:

— О, не, мисиз Робсън, ще се погрижа добре за това. Аз винаги съм много бдителна.

Но по лицето на мисиз Робсън имаше лека сянка, докато слизаше бавно по стълбите.

10

В кабинета си в центъра на града мистър Андру Пенингтън отваряше личната си поща. Внезапно ръката му неволно се сви в юмрук и удари с трясък по бюрото. Лицето му пламна и две дебели вени се издуха на челото му. Той натисна звънеца на бюрото си и със забележителна бързина се появи спретната стенографка.

— Кажете на мистър Рокфорд да дойде при мен.

— Да, мистър Пенингтън.

След няколко минути Стърндейл Рокфорд, съдружникът на Пенингтън, влезе в кабинета. Двамата мъже си приличаха — високи, сухи, със сивееща коса и гладко избръснати умни лица.

— Какво има, Пенингтън?

Пенингтън го погледна иззад писмото, което препрочиташе, и каза:

— Линет се е омъжила…

— Какво?

— Чухте какво казах! Линет Риджуей се е омъжила!

— Как? Кога? Защо нищо не сме чули за това?

Пенингтън погледна календара на бюрото си.

— Тя не е била омъжена, когато е писала това писмо, но сега това вече е факт. Сутринта на четвърти. Днес.

Рокфорд се отпусна тежко в един стол.

— Господи! И без никакво предупреждение. Кой е съпругът?

Пенингтън погледна отново писмото.

— Дойл. Саймън Дойл.

— Що за човек е той? Чували ли сте някога за него?

— Не. И тя не пише много… — Той погледна бегло ясния, правилен почерк. — Струва ми се, че има нещо съмнително в тази история… Но няма значение. Цялата работа е, че сега тя е омъжена.

Очите на двамата мъже се срещнаха. Рокфорд кимна.

— Това трябва добре да се обмисли — каза той тихо.

— Какво ще правим?

— Вас питам.

Двамата замълчаха за миг.

— Имате ли някакъв план? — попита Рокфорд.

Пенингтън отговори бавно:

— „Нормандия“ ще отплува днес. Един от нас би могъл да замине.

— Вие сте луд! Това ли е голямата ви идея?

Пенингтън поде:

— Онези английски адвокати… — и замълча.

— Е, какво? Да не би да мислите да идете там и да ги убеждавате? Вие сте луд!

— Не предлагам… да заминаваме… за Англия.

— Е, каква е тогава голямата ви идея?

Пенингтън приглади писмото на бюрото си.

— Линет отива в Египет, за да прекара медения си месец, и предполага, че ще остане там месец или повече…

— Е, Египет и какво?

Рокфорд помисли за миг, после вдигна глава и срещна погледа на другия:

— Египет — повтори той, — това е вашата идея!

— Да, случайна среща по време на пътуването. Линет и съпругът й… безгрижни и щастливи като на меден месец. Ще успеем.

Рокфорд каза със съмнение:

— Линет е умна…, но…

Пенингтън продължи тихо:

— Мисля, че има начин да се справим с това.

Очите им отново се срещнаха. Рокфорд кимна с глава.

— Добре, старче.

Пенингтън погледна стенния часовник.

— Трябва бързо да решим кой от нас ще замине.

— Вие ще заминете — каза веднага Рокфорд. — Винаги сте имали влияние върху Линет. „Чичо Андру.“ Това е пътят!

Лицето на Пенингтън се изопна.

— Надявам се, че ще се справя — каза той.

— Трябва да се справите. Положението е критично — отговори съдружникът му.

11

Уилям Кармайкъл каза на високия, тънък младеж, който отвори вратата:

— Извикайте мистър Джим, моля.

Джим Фенторп влезе в стаята и погледна въпросително чичо си. По-старият мъж кимна с глава и изръмжа:

— Е, дойде най-после.

— Търсили сте ме.

— Хвърли един поглед върху това.

Младият мъж седна и взе листовете.

— Е?

Отговорът дойде бързо:

— Изглежда ми съмнително, сър.

Старшият съдружник на фирмата „Кармайкъл, Грант и Кармайкъл“ отново изръмжа по обичайния си начин. Джим Фенторп препрочете писмото, което току-що бе пристигнало с въздушна поща от Египет:

Мистър Кармайкъл дръпна писмото от ръката на младия мъж, когато той се канеше да обърне страницата.

— Това е всичко — каза той. — Останалото няма значение. Е, какво мислиш?

Племенникът му помълча за миг, после проговори:

— Мисля, че не е съвпадение.

Другият кимна одобрително.

— Какво ще кажеш за едно пътуване до Египет? — излая той.

— Мислите ли, че е желателно?

— Мисля, че няма време за губене.

— Но защо аз?

— Помисли, момче, помисли добре. Линет Риджуей не те познава, нито пък Пенингтън. Ако заминеш със самолет, навярно ще стигнеш навреме.

— Това… не ми харесва, сър. Какво трябва да направя?

— Отваряй си очите на четири, слушай внимателно всяка дума, използувай сивите си клетки, ако имаш такива. И ако е необходимо — действувай.

— Това… това не ми харесва, сър.

— Може би, но трябва да го направиш.

— Трябва ли?

— Да, така мисля — каза мистър Кармайкъл, — това е от жизнено значение за нас.

12

Като наместваше тюрбана от източен плат на главата си, мисиз Отърбърн каза капризно:

— Наистина не виждам защо да не заминем за Египет. До гуша ми дойде, уморена съм от Ерусалим.

Тъй като дъщеря й мълчеше, тя добави:

— Можеш поне да ми отговориш, когато те питам.

Розали гледаше една снимка във вестника. Под нея бе написано:

„Мисиз Саймън Дойл, която преди женитбата си бе добре известната светска красавица Линет Риджуей. Мистър и мисиз Дойл прекарват ваканцията си в Египет.“

— Искаш ли да заминем за Египет, мамо? — каза тя.

— Да, искам! — отсече мисиз Отърбърн. — Държаха се с нас по най-кавалерски начин, няма що! Присъствието ми тук е реклама за тях и трябваше да ми направят специално намаление. Когато им намекнах за това, те реагираха по най-нахален начин. Казах им какво точно мисля за тях.

Момичето въздъхна:

— Местата много си приличат. Бих искала веднага да се махнем оттук.

— А днес — продължи мисиз Отърбърн — управителят имаше наглостта да ми каже, че всички стаи били резервирани предварително и трябвало да освободим нашите до два дни.

— Така че сме принудени да отидем другаде.

— Съвсем не. Напълно съм готова да се боря за правата си.

— Е, предполагам, че бихме могли да заминем за Египет. Няма никакво значение — измърмори Розали.

— Положително не е въпрос на живот и смърт — съгласи се мисиз Отърбърн.

Но тук тя се лъжеше, защото това беше точно въпрос на живот и смърт.