Смърт край Нил

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Някой почука на вратата.

— Влезте — извика Рейс.

Появи се един стюард.

— Извинете, сър — каза той на Поаро, — но мистър Дойл ви търси.

— Идвам.

Поаро стана и излезе от стаята. Изкачи се по стълбата към горната палуба и мина покрай каютата на доктор Беснер.

Саймън лежеше, подпрян на възглавници, със зачервено и трескаво лице. В очите му се четеше смущение.

— Благодаря ви, че дойдохте, мосю Поаро. Вижте, искам да ви помоля за нещо.

— Да?

Саймън се изчерви още повече.

— Става дума за Джеки. Искам да я видя. Мислите ли, имате ли нещо против да я помолите… да дойде тук, ако тя иска, разбира се. Знаете ли, лежах и си мислех… Това нещастно дете… все пак тя е само едно дете, държах се с нея отвратително и… — той започна за заеква и млъкна.

Детективът го изгледа с интерес.

— Искате да видите мадмоазел Жаклин? Ще я доведа.

— Много ви благодаря.

Поаро излезе да я потърси. Намери Жаклин дьо Белфор, сгушена в един ъгъл на панорамния салон. На коленете й имаше разтворена книга, но тя не четеше.

Поаро каза внимателно:

— Ще дойдете ли с мен, мадмоазел? Мосю Дойл иска да ви види.

Тя го погледна с удивление и смут. Изчерви се, след това пребледня.

— Саймън? Иска да ме види… да види мен? Недоверието й го трогна.

— Ще дойдете ли, мадмоазел?

— Да, разбира се.

Тя го последва покорно като уплашено дете. Поаро влезе в каютата.

— Ето я.

Тя пристъпи тихо и колебливо след него и застана, неспособна да говори, е очи, втренчени в Саймън.

— Здравей, Джеки. — Той също беше смутен. — Много ти благодаря, че дойде. Исках да кажа… искам да кажа, че…

Тогава тя го прекъсна. Заговори задъхано, отчаяно.

— Саймън, не аз убих Линет. Знаеш, че не съм направила това снощи бях като луда. О, ще ми простиш ли някога?

— Разбира се. Всичко е наред! Абсолютно всичко е наред! — Сега той говореше по-лесно. — Това исках да кажа. Помислих, че малко се тревожиш и…

— Да се тревожа? Малко? О, Саймън!

— Затова исках да те видя. Всичко е наред, разбираш ли? Снощи беше малко нервна, напрегната. Съвсем естествено.

— О, Саймън! Можех да те убия!

— Не, не с онази детска играчка…

— А кракът ти? Може би няма да можеш да ходиш.

— Слушай, Джеки, не ставай сантиментална. Веднага щом пристигнем в Асуан, ще ме прегледат на рентген и ще извадят този тенекиен куршум и всичко ще се оправи много бързо.

Жаклин преглътна два пъти, втурна се напред и коленичи пред Саймън, като зарови обляното си в сълзи лице в завивките му. Той я погали неловко по главата. Очите на двамата мъже се срещнаха. Поаро въздъхна и неохотно се отправи към вратата. Когато излизаше, чу откъслечен шепот:

— Как можах да бъда толкова жестока? О, Саймън… Толкова съжалявам.

Корнелия Робсън се беше облегнала на парапета. Тя обърна глава.

— О, вие ли сте, мосю Поаро? Не ви ли се струва някак страшно, че денят е толкова красив?

Поаро погледна небето.

— Когато слънцето свети, не можете да виждате луната — каза той. — Но когато слънцето го няма, да, когато слънцето го няма…

— Моля? — попита учудено Корнелия.

— Казах, мадмоазел, че когато слънцето залезе, изгрява луната. Така е, нали?.

— Е, да, разбира се.

Тя го изгледа подозрително. Поаро се засмя тихо.

— Говоря глупости. Не обръщайте внимание. Той се запъти с леки стъпки към кърмата на кораба. Пред съседната каюта спря за миг, като долови откъслечни думи отвътре: „Толкова си неблагодарна… след всичко, което направих за теб… не се интересуваш от страданията на нещастната си майка…“

Поаро стисна устни, вдигна ръка и почука.

Настъпи мълчание, после се разнесе гласът на мисиз Отърбърн:

— Кой е?

— Тук ли е мадмоазел Розали?

Розали се появи на входа. Поаро беше изумен от вида й. Под очите й имаше тъмни кръгове, а край устата — дълбоки бръчки.

— Какво има? Какво искате? — запита тя неучтиво.

— Моля за удоволствието да говоря няколко минути с вас. Ще дойдете ли?

Тя се намръщи и го погледна подозрително.

— За какво?

— Моля ви.

— Е, добре…

Пристъпи напред и затвори вратата след себе си.

— Слушам ви.

Поаро я хвана внимателно подръка и без да променя посоката, я поведе към задната част на кораба. Те минаха край баните и свиха край ъгъла. Сега бяха сами на кърмата. Нил течеше спокойно зад тях.

Той се облегна на парапета, а Розали застана срещу него, напрегната, с изопнато лице.

— Е, слушам ви? — повтори тя рязко.

Поаро заговори спокойно и внимателно.

— Бих искал да ви задам някои въпроси, мадмоазел, но ми се струва, че ще дойде момент, когато няма да желаете да отговаряте.

— Тогава за какво ме доведохте тук?

Той прокара бавно ръка по дървения парапет.

— Вие сте свикнали да носите бремето на грижите си, но това може да продължи дълго време… А напрежението става за вас твърде голямо.

— Не разбирам за какво говорите.

— Говоря за факти, обикновени, неприятни факти. Нека да си кажем истината в очите. Вашата майка е алкохоличка, мадмоазел.

Розали не отговори. Понечи да каже нещо и отвори уста, но се отказа. Не знаеше как да реагира.

— Няма нужда да говорите. Аз ще говоря вместо вас. В Асуан бях заинтересуван от отношенията ви. Веднага разбрах, че страстно се опитвате да я предпазите от нещо, въпреки че играехте ролята на неблагодарна дъщеря. Много скоро се досетих какво е то. Знаех отдавна всичко, когато една сутрин видях майка ви без съмнение в състояние на алкохолно опиянение. А нейният случай е най-труден за лекуване, защото, доколкото разбрах, се характеризира с тайни пристъпи на алкохолизъм. Тя е успяла тайно да се снабди е алкохол и да го скрие от вас. Не се учудвам, че едва вчера сте открили скривалището й. И така снощи, след като майка ви е заспала дълбоко, вие тихо сте излезли с бутилките в ръка, завили сте към другата страна на кораба (тъй като вашата каюта е откъм брега) и сте ги хвърлили в Нил.

Той млъкна.

— Прав ли съм?

— Да, напълно сте прав — каза изведнъж тя, като кимна възбудено. — Глупаво беше, че не ви казах! Но не желаех всички на кораба да научат. А и не исках заради това… искам да кажа…

Поаро завърши изречението вместо нея.

— Не искахте заради това да ви заподозрат в убийство?

Тя кимна и продължи разгорещено:

— Дълго се опитвах да го скрия от всички… В същност тя няма вина. Загуби смелост, защото книгите й повече не се продаваха. Хората се умориха от тези евтини любовни историйки… Това дълбоко я нарани. След това разбрах и се опитах… да я спра. Отначало всичко беше наред, но после отново започна и беше ужасно, защото постоянно се караше с различни хора. — Тя потръпна. — Винаги трябваше да внимавам, да я пазя… И тогава започна да се държи лошо с мен, да ме обвинява за всичко. Понякога мисля, че ме мрази.

— Бедното дете!

— Не ме съжалявайте. Нямам нужда от съчувствие, така е по-добре — каза тя остро. Въздъхна тъжно и дълбоко. — Така съм уморена, господи, колко съм уморена.

— Зная — каза той.

— Хората мислят, че съм ужасна, с лош характер, заядлива, неприятна. А не мога да бъда друга. Вече забравих да бъда мила и добра.

— Това ви казах, дълго сте носили сама бремето си.

Розали каза бавно:

— Чувствувам облекчение, когато говоря за това. Вие винаги сте били добър с мен, мосю Поаро, боя се, че често бях груба с вас.

— Учтивостта не е необходима между приятели.

Внезапно подозрението отново се върна в очите й.

— Ще кажете на всички, нали? Сигурно, заради проклетите бутилки, които изхвърлих във водата.

— Не, не е нужно. Само ми кажете в колко часа беше това. В един и десет?

— Мисля, че да. Не си спомням точно.

— Сега искам да знам следното: мадмоазел ван Шойлер ви е видяла, вие видяхте ли я?

Розали поклати глава.

— Не.

— Тя каза, че ви е наблюдавала от вратата на каютата си.

— Да, но аз не я видях. Погледнах само към палубата и след това към реката.

Позро кимна.

— А видяхте ли някого другиго когото и да е, когато погледнахте към палубата?

Настъпи дълга пауза. Розали напрегнато мислеше.

Накрая поклати решително глава.

— Не — каза тя. — Никого не видях.

Еркюл Поаро бавно кимна. Но очите му бяха мрачни.