Смърт край Нил

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Полковник Рейс изруга бързо.

— Тази проклета история все повече се заплита. Сигурен ли сте, че не грешите? — Той взе перлите. — Изглеждат съвсем истински.

— Това е много добра имитация.

— Е, и какво значи това? Може би Линет Дойл е поръчала фалшива огърлица, за да я вземе със себе си на кораба от съображения за сигурност? Много жени правят така.

— Ако беше така, съпругът й щеше да знае.

— Може да не му е казала.

Поаро поклати отрицателно глава.

— Не, не мисля така. Първата вечер на кораба се възхищавах от красотата и блясъка на перлите на мадам Дойл. Сигурен съм, че тогава тя носеше истинската огърлица.

— Тогава има две възможности: първо, мис ван Шойлер е откраднала фалшивата огърлица, а истинската е откраднал някой друг. Второ, цялата клептоманска история е измислица. Или мис Бауърс е извършила кражбата и за да отклони подозрението от себе си, набързо измисли тази история и даде фалшивите перли, или всички са замесени, тоест това е банда от ловки крадци на бижута, които се прикриват като достопочтено американско семейство.

— Да, трудно е да се каже — каза тихо Поаро. — Но имайте пред вид, че да се направи едно толкова съвършено копие с всички подробности, като закопчалка и така нататък, и мадам Дойл да бъде заблудена — за това е необходимо голямо майсторство и много време. Който и да е изработил фалшивата огърлица, е трябвало да има възможност да изследва подробно оригинала.

Рейс се изправи.

— Няма смисъл повече да говорим за това. Да се заемем с работа. Трябва да претърсим всичко много внимателно и да намерим истинските перли.

Те започнаха от каютите на долната палуба. В каютата на синьор Рикети имаше книги по археология на различни езици и две писма — едното от някаква археологическа експедиция в Сирия, а другото очевидно от сестра му в Рим. Всичките му носни кърпички бяха от цветна коприна.

Влязоха в каютата на Фергюсън.

Там имаше много моментални снимки, „Иерихон“ от Семюъл Бътлър и евтино издание на „Дневник“ от Пийпс. Личните му вещи не бяха много. Връхните му дрехи бяха мръсни и извехтели, но бельото му беше действително от много добро качество. Имаше скъпи ленени носни кърпички.

— Интересно несъответствие — измърмори Поаро.

Рейс кимна.

— Доста странно е, че няма никакви лични документи, писма…

— Да, това ни навежда на мисълта, че мосю Фергюсън е странен млад човек.

Поаро повъртя замислено един пръстен с печат между пръстите си и го остави обратно в чекмеджето, откъдето го беше взел.

След това се отправиха към каютата на Луиз Бурже. Камериерката се хранеше след другите пътници, но Рейс бе наредил да обядва с тях. На вратата ги посрещна един стюард.

— Съжалявам, сър — извини се той, — но не можах никъде да намеря мис Бурже. Не знам къде е.

Рейс хвърли поглед в каютата. Тя беше празна.

Изкачиха се на горната палуба и започнаха от дясната страна. Първата каюта беше на Джеймс Фенторп. Тук всичко беше в пълен ред. Мистър Фенторп нямаше много дрехи, но всичко беше от много добро качество.

— Няма писма — каза замислено, Поаро. — Нашият мистър Фенторп е предпазлив — не забравя да унищожи кореспонденцията си.

Съседната каюта беше на Тим Алертън.

Тук се чувствуваше присъствието на англичанин католик — виждаха се чудесен малък триптих и голяма дървена броеница със сложна резба. Освен дрехи имаше полузавършен ръкопис, изпъстрен с бележки и задрасквания, и много книги, повечето от които публикувани неотдавна. В едно чекмедже бяха нахвърлени небрежно много писма. Поаро, който никога не се колебаеше да чете чужда кореспонденция, ги прегледа набързо и отбеляза, че няма нищо от Джоана Саутууд. Той взе едно шишенце със секотин и като го повъртя замислено една-две минути в ръце, каза разсеяно:

— Да вървим.

— Няма евтини кърпички — съобщи Рейс и затвори бързо едно чекмедже.

Следващата каюта беше на мисиз Алертън.

В нея царяха ред и чистота. Във въздуха се носеше слаб, старомоден аромат на лавандула. Двамата мъже бързо приключиха с обиска. Когато излизаха, Рейс каза:

— Симпатична жена.

Съседната каюта на Саймън Дойл. Най-необходимите вещи — пижама, тоалетни принадлежности, бяха в каютата на Беснер, но останалата част от нещата му беше все още тук — два големи кожени куфара и войнишка торба. В гардероба също имаше малко дрехи.

— Трябва да претърсим внимателно тази каюта, приятелю, защото може би крадецът е скрил тук перлите — каза Поаро.

— Мислите ли, че е възможно?

— Но, да, разбира се. Помислете! Крадецът който и да е той или тя, знае, че рано или късно ще претърсим кораба и следователно би било крайно неразумно да скрие огърлицата в неговата или нейната каюта. Той или тя биха били затруднени да направят това в стаите за общо ползуване. Но тази каюта е на човек, който не живее в нея, така че ако намерим перлите тук, нищо няма да разберем.

Но и най-щателното претърсване не донесе резултати.

— Я виж ти — каза си Поаро и отново излязоха на палубата.

Каютата на Линет Дойл беше заключена, след като тялото беше пренесено, но ключът беше в Рейс. Той отключи вратата и двамата мъже влязоха вътре.

Освен тялото нищо не бе докосвано там от сутринта.

— Поаро, ако има нещо тук, то намерете го за бога. Знам, че вие можете да направите това по-добре от всеки друг.

— Сега нямате пред вид перлите, приятелю?

— Да. Най-важното е да открием убиеца. Може да съм пропуснал нещо сутринта.

Поаро започна да търси бързо и ловко. Коленичи и прегледа пода инч по инч. След това изследва леглото и бързо прерови гардероба и шкафа. Претърси пътническия сандък, двата скъпи куфара и хвърли поглед на ценния позлатен несесер. Накрая насочи вниманието си към умивалника. Там имаше различни кремове, пудри и парфюми. Но единственото нещо, което заинтересува Поаро, бяха две шишенца с лак за нокти. Той ги взе и ги постави на тоалетната масичка. В едното, на което пишеше „Нейлекс роуз“, имаше една-две капки на дъното, а другото със същия размер, но с надпис „Нейлекс кардинал“ беше почти пълно.

Поаро отпуши първо празното, после пълното и внимателно ги доближи до носа си. Аромат на есенция изпълни стаята. С лека гримаса той ги запуши отново.

— Намерихте ли нещо?

Поаро отговори с една френска поговорка:

— Мухите не налитат на оцет. — След това каза с въздишка:

— Нямаме щастие, приятелю. Убиецът е бил неучтив. Той не е оставил за нас ръкавел, фас, пепел от пура или ако е била жена — носна кърпичка, червило или фиба.

— Само шишенце с лак за нокти?

Поаро сви рамене.

— Да, трябва да попитам камериерката. Тук има нещо интересно.

— Къде, по дяволите, е отишло това момиче? — каза Рейс.

Излязоха, като заключиха вратата, и се отправиха към каютата на мис ван Шойлер.

И тук видяха белезите на богатството — скъпи дрехи, тоалетни принадлежности, както и няколко документа и писма, всичко в пълен ред.

Следващата беше двойната каюта на Поаро и над нея — тази на Рейс.

— Едва ли ги е скрил тук — каза полковникът.

— Възможно е — възрази Поаро. — Веднъж разследвах убийство в Ориент експрес. Имаше една историйка с червено кимоно. То бе изчезнало, но трябваше да е във влака. И къде мислите, че го намерих? В своя заключен куфар! Това беше истинско нахалство!

— Е, да видим дали сега някой е бил нахален с нас…

Но крадецът на перлите не бе проявил дързост към Еркюл Поаро или полковник Рейс.

След като заобиколиха кърмата, те претърсиха внимателно каютата на мис Бауърс, но не намериха нищо подозрително. Носните й кърпички бяха от обикновен лен с инициали.

В каютата на семейство Отърбърн Поаро отново прояви голямо усърдие, но без резултат.

Следващата каюта беше на Беснер. Саймън Дойл лежеше на леглото. Край него поднос с недокосната храна.

— Нямам апетит — каза той виновно.

Изглеждаше трескав и много по-зле, отколкото по-рано през деня. Поаро разбра тревогата на Беснер да го закара колкото е възможно по-скоро в болница, където да получи подходящо лечение. Дребничкият белгиец обясни за какво са дошли и Саймън кимна одобрително. Беше изумен, когато разбра, че перлите, които мис Бауърс е върнала, се оказали имитация.

— Напълно ли сте сигурен, мосю Дойл, че съпругата ви не е взела на кораба фалшива огърлица вместо истинската?

Саймън поклати решително глава.

— Сигурен съм, че не. Линет обичаше тези перли и ги носеше навсякъде. Те бяха застраховани срещу всякакъв риск и мисля, че беше малко небрежна поради това.

— Тогава трябва да продължим търсенето. Той започна да отваря чекмеджетата. Рейс атакува един куфар.

Саймън ги погледна с изненада.

— Вижте, да не би да мислите, че старият Беснер ги е задигнал?

Поаро сви рамене.

— Може би. В крайна сметка какво знаем за доктор Беснер? Само това, което той ни казва.

— Но той не би могъл да ги скрие тук, без да го видя.

— Не би могъл днес да скрие нещо, без да го видите. Не знаем кога е станала подмяната. Може да е сменил перлите преди няколко дни.

— Да, наистина.

Но търсенето беше безрезултатно.

В каютата на Пенингтън двамата прегледаха внимателно едно куфарче, пълно с правни и делови документи, повечето, от които трябваше да бъдат подписани от Линет.

Поаро поклати унило глава.

— Тук няма нищо нередно и подозрително. Съгласен ли сте?

— Напълно. Очевидно той не е глупак. Ако е имал някакъв компрометиращ документ, като пълномощно или нещо подобно, първото нещо, което би направил, е да го унищожи.

— Да, така е.

Поаро взе един тежък колт от най-горното чекмедже на шкафа, огледа го и го сложи обратно.

— Значи все още има хора, които пътуват с револвери.

— Да, доста интригуващо. Но Линет Дойл не е била застреляна с пистолет от такъв калибър. — Рейс замълча и прибави: — Знаете ли, опитвах се да отговоря на въпроса ви, защо пистолетът е бил хвърлен във водата. Може би убиецът го е оставил в каютата на Линет Дойл и някой друг, някое друго лице го е взело и хвърлило в реката?

— Да, помислих за това. Възможно е. Но тогава възникват редица въпроси. Кое е било това друго лице? Какъв интерес е имало да прикрие Жаклин дьо Белфор, като вземе пистолета? Какво е правело там другото лице? Единственият човек, когото знаем, че е влизал в каютата, е мадмоазел ван Шойлер. Възможно ли е тя да го е взела? Защо ли е искала да прикрие Жаклин дьо Белфор? И освен това каква друга причина е имала, за да вземе пистолета?

— Може би е познала шала си, уплашила се е и е хвърлила всичко във водата — предположи Рейс.

— Е, да, шала, но защо се е отървала и от пистолета? Все пак съгласен съм, че това е някакъв отговор. Но е толкова тромав! И вие още не сте обърнали внимание на един аспект относно шала…

След като излязоха, Поаро предложи Рейс да претърси останалите каюти — на Корнелия, Жаклин и двете празни в края на палубата, а той да поговори със Саймън Дойл. И така детективът закрачи обратно по палубата и влезе отново в каютата на Беснер.

Саймън каза:

— Вижте, абсолютно съм сигурен, че вчера тук бяха истинските перли. Досега мислех за това.

— Защо, мосю Дойл?

— Защото Линет — той трепна, когато произнесе името на жена си — ги държеше в ръце и говореше за тях точно преди вечеря. Тя разбираше от перли. Сигурен съм, че щеше да разбере, ако бяха фалшиви.

— Да, но това е била много добра имитация. Кажете ми, мадам Дойл винаги ли държеше перлите при себе си? Да ги е заемала на някоя приятелка например?

Саймън се изчерви от смущение.

— Виждате ли, мосю Поаро, трудно ми е да кажа… Не… познавах от дълго време Линет.

— А, да, вашата любов е била от пръв поглед.

— Така че наистина не знам — продължи Саймън. — Но Линет беше крайно щедра и може би ги е давала на някого.

— Да ги е давала например… да ги е давала на мадмоазел дьо Белфор? — попита Поаро с равен глас.

— Какво искате да кажете? — лицето на Саймън пламна. Той се опита да се изправи, но като потръпна, падна назад. — За какво намеквате? Че Джеки е откраднала перлите? Кълна се, че не е направила това. Джеки никога нищо не е откраднала. Самата мисъл за това е смешна, абсурдна…

Поаро го погледна развеселен.

— О, ла, ла! Не трябваше да ви питам. Ще ме намразите заради това — каза той неочаквано.

Саймън повтори упорито, без да обръща внимание на шеговития му тон:

— Джеки никога нищо не е откраднала.

Поаро си спомни момичешкия глас в Асуан край Нил: „Обичам Саймън и той ме обича…“

Тогава се бе запитал кой от трите разказа, които бе чул онази вечер, е истинският. Сега му се струваше, че разказът на Жаклин е най-близо до истината.

Вратата се отвори и влезе Рейс.

— Нищо — отсече той. — Е, не очаквахме това. Както виждам, идват стюардите. Сега ще разберем резултата от претърсването на пътниците.

Един стюард и една стюардеса се появиха на входа.

— Нищо, сър — каза стюардът.

— Някой от джентълмените възрази ли?

Само италианецът, сър. Беше много разпален. Каза, че това е безчестие или нещо такова. Носеше в себе си пистолет.

— Какъв?

— Автоматичен маузер, двадесет и два калибрен, сър.

— Италианците са много избухливи — каза Саймън. — Рикети изпадна в ярост във Вади Халфа само заради една грешка с една телеграма. Беше ужасно груб с Линет.

Рейс погледна въпросително към стюардесата. Тя беше хубава, висока жена.

— Нищо не намерих при дамите, сър. Всички бяха много възмутени освен мисиз Алертън, която се държа, колкото е възможно по-спокойно. Нямаше никаква следа от перлите. Между другото младата дама мис Розали Отърбърн имаше малък пистолет в чантичката си.

— Какъв?

— Много малък, сър, със седефена дръжка. Нещо като играчка.

Очите на Рейс се разшириха от учудване.

— По дяволите с тази история — избъбра той. — Мислех, че тя е вън от подозрение, а сега… Нима всяко момиче на този проклет кораб разнася пистолети играчки със седефени дръжки?

— Как реагира, когато го намерихте? — запита рязко полковникът.

Жената поклати глава.

— Мисля, че не забеляза. Бях с гръб към нея, докато претърсвах чантичката.

— Да, но сигурно е разбрала, че сте го видели. Както и да е, това променя много неща. А камериерката?

— Преровихме целия гардероб, сър, но никъде не я намерихме.

— За кого говорите? — попита Саймън.

— Камериерката на мисиз Дойл, Луиз Бурже. Изчезнала е.

— Изчезнала?

— Може би тя е откраднала перлите. Тя единствена е имала достатъчно време, за да направи копие — промълви замислено Рейс.

— И когато е разбрала за обиска, се е хвърлила във водата — продължи Саймън.

— Глупости — каза раздразнен Рейс. — Никой не може посред бял ден да се хвърли във водата от кораб като този, без някой да забележи. Тя трябва да е някъде на борда. Кога за последен път е била видяна? — обърна се той отново към стюардесата.

— Около половин час преди звънеца за обяд, сър.

— Все пак ще прегледаме каютата й — каза Рейс. — Може би ще разберем нещо.

Той се отправи към долната палуба. Поаро го последва.

Отключиха вратата и влязоха в каютата. Луиз Бурже, чието задължение бе да държи в ред вещите на другите, бе оставила в безредие своите. Върху шкафа имаше най-различни дреболии, куфарът беше натъпкан с дрехи и не можеше да се затвори, по облегалките на столовете висеше бельо.

Докато Поаро бързо и ловко отваряше чекмеджетата на шкафа, Рейс претърси куфара.

Черните лачени обувки на Луиз бяха при леглото. Едната стоеше в необикновено положение, почти без опора. Това бе толкова странно, че веднага привлече вниманието на Рейс.

Той затвори куфара и се наведе към обувките. След това високо извика.

Поаро рязко се обърна.

— Какво има? Рейс каза мрачно:

— Не е изчезнала. Тя е тук, под леглото…