Смърт край Нил

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Мосю Поаро.

Поаро стана бързо. Всички други си бяха отишли и той беше останал последен на терасата. Унесен в мисли, се бе взирал в гладките, блестящи черни скали, когато произнасянето на името му го стресна.

Това беше възпитан, уверен, очарователен глас, може би малко дързък.

Като стана бързо, Еркюл Поаро срещна властните очи на Линет Дойл. Тя носеше разкошна пелерина от лилаво кадифе върху бял копринен пеньоар и изглеждаше по-красива и царствена, отколкото Поаро можеше да си представи.

— Вие сте мосю Еркюл Поаро? — каза Линет. Това едва ли бе въпрос.

— На вашите услуги, мадам.

— Може би знаете коя съм?

— Да, мадам. Слушал съм за вас. Отлично зная коя сте.

Линет кимна. Това беше отговорът, който очакваше. Тя продължи по същия властен и очарователен начин:

— Ще дойдете ли с мен в залата за игра на карти, мосю Поаро? Искам да говоря с вас. Много е важно.

— Разбира се.

Тя го поведе към хотела и те влязоха в празната зала за игра на карти. Като се отпусна в един стол, тя му направи знак да затвори вратата. Той седна срещу нея. Тя заговори направо по въпроса, който я вълнуваше, спокойно, без колебание.

— Много съм слушала за вас, мосю Поаро, и зная, че сте извънредно умен човек. Случи се така, че се нуждая спешно от помощ, и мисля, че вие сте човекът, който ще ми помогне.

Поаро наклони глава.

— Много сте любезна, мадам, но виждате ли, аз съм в отпуск и когато съм в отпуск, не работя.

— Това може да се уреди.

Не беше казано с оскърбителен тон, а със спокойна увереност на млада жена, която винаги е постигала, каквото иска.

Линет Дойл продължи:

— Мосю Поаро, аз съм обект на непоносимо преследване. Това преследване трябва да престане! Имах намерение да отида в полицията, но моят… моят съпруг счита, че полицията би била безсилна да ми помогне.

— Може би…, ако обясните по-подробно? — измърмори учтиво Поаро.

— О, да, разбира се. Случаят е най-обикновен. Тя говореше все още без никакво колебание, никаква нерешителност. Линет Дойл имаше безпогрешен ум на бизнесмен. Спря само за минута, за да изложи по-точно фактите.

— Преди да се запозная със съпруга си, той беше сгоден за мис дьо Белфор. Тя беше моя приятелка. Съпругът ми развали годежа си с нея — те изобщо не си подхождаха. Съжалявам, но тя го понесе много тежко… Много съжалявам наистина, но в такива случаи нищо не може да се направи. Тя ме заплаши… на което аз не обърнах голямо внимание, и мога да кажа, че не се опита да изпълни заплахите си. Но вместо това взе необикновеното решение да… да ни преследва навсякъде, където отидем.

Поаро вдигна вежди.

— Твърде необичайно… отмъщение.

— Много необичайно и много смешно, но и дразнещо.

Тя прехапа устни. Поаро кимна.

— Да, мога да си представя. Вие сте на сватбено пътешествие, както разбирам.

— Да, това се случи за пръв път във Венеция. Тя беше там в „Даниели“. Помислих, че е съвпадение, Много неприятно, но това беше всичко. После я видяхме на кораба за Бриндизи. Разбрахме, че заминава за Палестина. Мислехме, че ще остане на кораба. Но когато пристигнахме в Мена Хаус, тя беше там и ни чакаше.

Поаро кимна.

— И сега?

— Пътувахме дотук по Нил с параход. Почти очаквах да я видя на борда. Когато не я видях, помислих, че е престанала да се държи… толкова детински. Но като пристигнахме, оказа се, че е тук — и ни очаква.

Поаро я изгледа внимателно за миг. Все още беше напълно спокойна, но кокалчетата на ръката, с която стискаше масата, бяха побелели от напрежение.

— И вие се опасявате, че това преследване може да продължи?

— Да. Разбира се, това е толкова идиотска история! — И след кратка пауза добави: — Жаклин така ужасно се излага. Удивена съм, че толкова няма гордост… достойнство.

Той направи лек жест.

— Има моменти, когато гордостта и достойнството са без значение. Има други, по-силни чувства.

— Да, може би. Но какво, за бога, се надява да спечели с всичко това? — каза тя припряно.

— Не винаги става въпрос за печалба, — мадам.

Нещо в тона му раздразни Линет. Тя се изчерви и каза бързо:

— Прав сте. Безсмислено би било да обсъждаме мотивите. Но цялата работа е там, че преследването трябва да престане.

— И как предлагате това да стане?

— Естествено… съпругът ми и аз не можем повече да търпим това унизително положение. Трябва да има някакви законни мерки при такава ситуация — каза тя нервно.

Той я погледна замислено и попита:

— Заплашвала ли ви е открито на публично място? Използвала ли е оскърбителен език? Да ви е нанасяла телесни повреди?

— Не.

— Тогава, откровено казано, мадам, не виждам какво можете да направите. Ако на една млада дама доставя удоволствие да пътува на разни места и вие и вашият съпруг сте на същите тези места, е, добре, какво от това? Въздухът е за — всички! Тя не е правила опит да наруши интимния ви живот. Тези срещи винаги стават на публично място.

— Искате да кажете, че нищо не мога да направя? — попита тя недоверчиво.

— Доколкото знам, абсолютно нищо. Мадмоазел дьо Белфор е в правата си — отговори спокойно Поаро.

— Но…, но това е вбесяващо! Ужасно е, че трябва да се примиря!

— Съчувствам ви, мадам, още повече, както предполагам, не ви се е случвало често да се примирявате с каквото и да било — каза той сухо.

— Но трябва да има някакъв начин да се сложи край на това — промълви Линет и смръщи чело.

Поаро сви рамене.

— Винаги можете да заминете, да идете някъде другаде.

— Но тя ще ни последва!

— Да, много вероятно.

— Това е абсурдно!

— Съвсем вярно.

— И в края на краищата защо трябва да бягаме? Като че ли, като че ли… — Тя спря.

— Точно така. Като че ли… Всичко се свежда до това.

Линет вдигна глава и го погледна право в очите.

— Какво искате да кажете?

Поаро промени тона си и се наведе напред; гласът му беше мек и приятелски.

— Защо това толкова много ви разстройва? — попита той внимателно.

— Защо ли? Но то е влудяващо! Вбесява ме до полуда! Казах ви защо!

Той поклати глава.

— Това не е цялата истина.

— Какво искате да кажете? — попита тя отново.

Поаро се облегна назад, скръсти ръце и заговори хладно и безучастно.

— Чуйте, мадам. Искам да ви припомня недалечното минало. Веднъж, преди един или два месеца, вечерям в Лондон. На масата до моята има двама души, млад мъж и момиче. Изглеждат много влюбени, много щастливи. Говорят с вяра за бъдещето. Не ми е присъщо да подслушвам чужди разговори, но те и не обръщат внимание кой ги слуша и кой не. Мъжът е с гръб към мен, но мога да виждам лицето на момичето. То е много напрегнато. Тя е влюбена със сърце, душа и тяло и не е от тези, които са непостоянни в любовта. За нея това е явно въпрос на живот и смърт. Те са сгодени и ще се оженят, доколкото разбирам, обсъждат къде да прекарат медения си месец. Имат намерение да отидат в Египет.

Той замълча. Линет попита рязко:

— И какво?

Поаро продължи:

— Това е преди един или два месеца, но не съм забравил лицето на момичето. Знам, че ще го позная, ако го видя отново. И също така си спомням гласа на мъжа. Сигурно ще отгатнете къде видях лицето и чух отново гласа. Тук, в Египет. Да, мъжът е на сватбено пътешествие, но на сватбено пътешествие с друга жена.

— Какво от това? Вече ви изложих фактите — каза остро тя.

— Да, фактите.

— Какво тогава?

Той каза бавно:

— Момичето в ресторанта спомена за една приятелка, която, то беше съвсем сигурно, щяла да я подкрепи. Мисля, че тази приятелка бяхте вие, мадам.

— Е, да, нали ви казах, че бяхме приятелки. Линет се изчерви.

— И тя ви се доверяваше?

— Да.

Тя се поколеба за миг, като хапеше нервно долната си устна, и тъй като Поаро нямаше намерение да продължи, избухна:

— Разбира се, всичко беше много нещастно стечение на обстоятелствата. Но такива неща се случват, мосю Поаро.

— Е, да, случват се. Вие принадлежите към англиканската църква, нали? — попита той след кратка пауза.

— Да — отговори малко смутено Линет.

— Тогава сте слушали откъси от Библията по време на проповед. Знаете историята за цар Давид и богатия, който имал много стада овце и коне, и бедняка, който имал едно-единствено агне. Това е нещо, което е станало, мадам.

Линет се изправи. Очите й гневно блеснаха.

— Прекрасно разбирам за какво намеквате, мосю Поаро! Вие мислите, да го кажем без заобикалки, че аз съм откраднала любимия на приятелката си. Ако погледнем от сантименталната страна на въпроса, което, както предполагам, е неизбежно за хора на вашата възраст, това може би е вярно. Но цялата истина е съвсем друга. Не отричам, че Джеки беше лудо влюбена в Саймън, но според мен вие не вземате пред вид, че той може да не е бил толкова влюбен в нея. Той държеше много на нея, но ми се струва, че още преди да ме срещне, бе започнал да осъзнава, че прави грешка. Слушайте внимателно, мосю Поаро. Саймън открива, че обича мен, а не Джеки. Какво да прави? Да прояви героично благородство и да се ожени за жена, която не обича, и по този начин навярно да разруши три живота, защото съмнително е дали би могъл да направи Джеки щастлива при тези обстоятелства. Ако беше вече женен, когато се запозна с мен, съгласна съм, че би било негово задължение да й бъде верен — въпреки че не съм сигурна в това. Ако единият е нещастен, другият също страда. Но един годеж не е толкова обвързващ. Ако е била направена грешка, без съмнение е по-добре да се поправи, преди да е станало късно. Признавам, че беше много тежко за Джеки, и ужасно съжалявам — но какво да се прави? Това беше неизбежно.

— Питам се.

Тя го изгледа втренчено.

— Какво имате пред вид?

— Всичко, което казахте, е много разумно, много логично! Но не обяснява едно нещо.

— Какво?

— Вашето собствено отношение, мадам. Виждате ли, вие би трябвало да възприемете това преследване по два начина — да, то би ви раздразнило или би събудило съчувствие у вас за това, че вашата приятелка е така дълбоко наранена, че отхвърля всички условности. Но вие не реагирате по този начин. Не, за вас това преследване е непоносимо — защо? Само поради една причина — чувствате се виновна.

Линет скочи на крака.

— Как смеете! Това наистина е твърде много, мосю Поаро!

— Да, осмелявам се, мадам! Ще ви говоря съвсем откровено. Предполагам, че въпреки че сте се постарали да прикриете истината за себе си, вие напълно умишлено сте отнели съпруга на приятелката си. Предполагам, че сте почувствували силно влечение към него от пръв поглед. Но мисля, че за момент сте се поколебали, когато сте осъзнали, че имате възможност за избор — да се откажете или да продължите. Предполагам, че инициативата е била изцяло ваша, а не на мосю Дойл. Вие сте красива, богата, умна, интелигентна, имате чар. Бихте могли да упражните този чар или да се въздържите. Имате всичко, което животът може да ви предложи, а животът на приятелката ви е бил изпълнен с един-единствен човек. Вие сте знаели и въпреки че сте се поколебали, това не ви е спряло. Протегнали сте ръка и сте сграбчили единственото агне на бедняка.

Настъпи тишина. Линет се овладя с усилие и каза студено:

— Всичко това няма никакво значение.

— Не, има значение. Опитвам се да ви обясня защо неочакваните срещи с мадмоазел дьо Белфор така много са ви разстроили. То е, защото вие вътрешно сте убедена, че правото е на нейна страна, въпреки че тя е изгубила своята женска чест и достойнство.

— Това не е вярно.

Поаро сви рамене.

— Отказвате да бъдете честна пред себе си.

— Съвсем не.

— Бих казал, че животът ви е бил щастлив и сте била почтена и благородна към хората — каза той меко.

— Опитвах се — каза просто тя с тъга в очите. Нервността и гневът изчезнаха от лицето й.

— И точно затова чувството, че умишлено сте причинили болка някому, така много ви подтиска и затова ви е толкова трудно да признаете истината. Извинете ме, ако бях груб, но психологията е най-важният ключ в разрешаването на даден проблем.

— Дори да предположим, че това, което казвате, е истина, а имайте пред вид, че не съм съгласна с вас, какво може да се предприеме сега? Миналото не може да се промени. Човек трябва да приеме нещата каквито са.

Поаро кимна.

— Разсъждавате правилно. Не можем да се върнем в миналото, а трябва да приемем настоящето каквото е. И понякога това е всичко, което човек може да направи — да понесе последствията от миналите си дела.

— Искате да кажете — попита тя недоверчиво, — че не мога нищо, нищо да направя?

— Имайте смелост. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Не бихте ли могли… да поговорите с Джеки… с мис дьо Белфор? — каза Линет бавно. — Да я накарате да размисли?

— Да, мога да направя това, ако искате. Но не очаквайте много. Мисля, че мадмоазел дьо Белфор е така обсебена от тази фикс идея, че нищо не би могло да я спре.

— Но сигурно можем да направим нещо, за да се измъкнем от това трудно положение?

— Бихте могли, разбира се, да се върнете в имението си в Англия.

— Дори и тогава, предполагам, Жаклин е способна да се засели в селото, така че да я виждам всеки път, когато изляза на разходка.

— Наистина.

— Освен това — промълви тя — не мисля, че Саймън ще се съгласи да избягаме.

— Какво е неговото отношение към всико тока?

— Той е вбесен, направо вбесен.

Поаро кимна замислено.

— Ще… ще поговорите ли с нея? — помоли го тя.

— Добре, но според мен няма да постигна нищо.

— Джеки е толкова странна! — каза Линет разгорещено. — Човек не знае какво ще направи!

— Току-що споменахте, че ви е заплашвала. Разкажете ми по-подробно за това.

Линет сви рамене.

— Заплашваше да ни убие и двамата. Тя е много страстна натура.

— Разбирам — каза сериозно той.

Тя направи умоляващ жест.

— Ще работите ли за мен?

— Не, мадам — отговори той твърдо. — Няма да работя за вас, но ще направя, каквото мога в интерес на хуманността. Това, да. Налице е ситуация, пълна с опасности и изпитания. Ще се опитам да направя нещо, но нямам големи надежди.

Линет Дойл прошепна:

— Но няма ли да работите за мен?

— Не, мадам — отговори Еркюл Поаро.