Смърт край Нил

ВТОРА ГЛАВА

— Това е детективът Еркюл Поаро — каза мисиз Алертън. Тя и синът й седяха на яркочервените плетени столове на терасата на хотел „Водопадът“ в Асуан. Те гледаха двете отдалечаващи се фигури — нисък мъж в бял костюм от шантунг и високо, стройно момиче.

Тим Алертън се привдигна необичайно бързо.

— Това смешно човече? — попита той недоверчиво.

— Това смешно човече!

— Какво, за бога, прави тук?

Майка му се засмя.

— Колко се разпали, скъпи мой. Защо мъжете толкова се вълнуват от криминалните истории? Не обичам детективските романи и не ги чета. Но едва ли мосю Поаро е тук с някаква специална задача. Той спечели доста пари и сега се наслаждава на живота.

— Изглежда, че е хвърлил око на най-хубавото момиче тук.

Мисиз Алертън наклони малко глава настрани, като наблюдаваше отдалечаващите се фигури на мосю Поаро и спътницата му. Момичето до него го надвишаваше с около три инча. Имаше гъвкава походка — нито скована, нито отпусната.

— Доста хубава е, нали? — каза мисиз Алертън, като стрелна с поглед Тим. За нейна изненада и удоволствие той веднага се хвана на въдицата.

— Много хубава дори. Жалко само, че изглежда толкова намусена и заядлива.

— Може би такова е само изражението й, скъпи мой.

— Мисля, че тя е малко, зло дяволче, но много привлекателно.

Обектът на тези забележки вървеше бавно до Поаро. Розали Отърбърн подмяташе затворения си слънчобран в ръце и изразът й беше без съмнение същият, описан току-що от Тим. Тя изглеждаше и намусена, и заядлива. Веждите й бяха смръщени, а червените й устни — свити в недоволна гримаса.

Излязоха през хотелската врата, завиха наляво и навлязоха в прохладните сенки на градината.

Поаро бъбреше тихо в най-добро разположение на духа. Беше със старателно изгладен бял костюм от шантунг, панамена шапка и носеше в ръка богато украсена метличка против мухи с дръжка от фалшив кехлибар.

— … това ме очарова — говореше той. — Черните скали на Елефантина и слънцето, и малките лодки по реката. Да, добре е да се живее на този свят. — Той замълча, после прибави: — Не мислите ли така, мадмоазел?

Розали Отърбърн каза кратко:

— Мисля, че всичко е наред. Асуан е твърде мрачно място, хотелът е полупразен и всеки е на около сто…

Тя спря и прехапа устни. Очите на Поаро блеснаха.

— Това е вярно, аз съм с единия крак в гроба.

— Нямах пред вид вас — каза момичето. — Съжалявам, бях груба.

— Съвсем не. Напълно естествено е да предпочитате събеседници на вашата възраст. Е, поне има един млад мъж.

— Онзи, който постоянно седи до майка си? Нея харесвам, но той е ужасен — толкова надут!

Поаро се усмихна.

— И аз ли съм надут?

— Не, не мисля така.

Тя очевидно се отегчаваше, но това не раздразни Поаро. Той просто отбеляза със спокойно задоволство:

— Най-добрият ми приятел казва, че си придавам голяма важност.

— Е, може би има за какво да си придавате важност — каза неопределено Розали. — За нещастие криминалните истории изобщо не ме интересуват.

Поаро заяви тържествено:

— Възхитен съм да чуя, че нямате никакви престъпни тайни.

Навъсената маска на лицето й се разчупи за миг и тя му хвърли бърз, проницателен поглед. Той, изглежда, не го забеляза и продължи:

— Мадам, вашата майка не беше днес на обяд. Надявам се, че не е неразположена.

— Това място не е за нея — отговори късо Розали. — Ще се радвам, когато се махнем оттук.

— Ще бъдем заедно на екскурзията до Вади Халфа и Втория водопад, нали?

— Да.

Те излязоха от сянката на градината и се озоваха на прашен път край реката. Там ги обградиха петима бдителни продавачи на мъниста, трима на гипсови скарабеи, двама улични търговци на пощенски картички, едно-две магаретарчета и няколко дрипави деца, които бяха изблъскани по-назад, но протягаха с надежда ръка.

— Вие иска мъниста, сър? Много хубаво, сър, много евтино…

— Вие иска скарабей, лейди? Вижте — великата царица, вие има щастие…

— Вие иска язди магаре, сър? Това магаре много добро, това магаре за двуколка, сър…

— Вие иска иде гранитна кариера, сър? Това много добро магаре, други магарета много лоши, сър, те падат, сър…

— Вие иска пощенска картичка, много евтина, много красива…

— Виж, лейди, това украшение много евтино, само десет пиастра, от слонова кост…

— Това много красива метличка против мухи, само кехлибар…

— Иска разходка с лодка, сър? Аз има много хубава лодка…

— Лейди иска в хотел? Това магаре много добро…

Еркюл Поаро леко размахваше ръце, за да пропъди този човешки рояк, а Розали крачеше изпъната пред него като сомнамбул.

— Най-добре е да се преструваш на ням и сляп — отбеляза тя.

Парцаливите деца тичаха край тях, като бърбореха жално:

— Бакшиш? Бакшиш? Хип-хип-ура — много добри, много мили…

Шарените им живописни дрипи се развяваха и рояци мухи се лепяха по клепачите им. Те бяха най-упоритите. Другите изостанаха и атакуваха следващия минувач.

Сега Розали и Поаро минаха през изпитанията на магазините, откъдето се чуваха мазни, убедителни гласове…

— Вие идва в мой магазин, сър? Вие иска този крокодил от слонова кост, сър? Вие още не бил в мой магазин, сър? Аз покажа вас прекрасни неща.

Те влязоха в петия магазин, където Розали остави няколко филма за проявяване — целта на разходката.

След това излязоха и се отправиха към брега на реката. Един от пасажерските параходи по Нил хвърляше котва. Поаро и Розали с интерес се вгледаха в пътниците.

— Колко са много, нали? — забеляза Розали.

Тя се обърна към Тим Алертън, който се беше присъединил към тях. Беше леко задъхан, като че ли бе вървял бързо.

Стояха така миг-два, после Тим каза с пренебрежение за слизащите пътници:

— Ужасна тълпа, както винаги.

— Наистина са ужасни — съгласи се Розали.

И тримата наблюдаваха новодошлите с превъзходство, характерно за тези, които са дошли по-рано.

— Я гледай — възкликна внезапно Тим с развълнуван глас. — Дявол да ме вземе, ако това не е Линет Риджуей.

Възклицанието му не направи впечатление на Поаро, но събуди интереса на Розали. Тя се наведе напред и намусеното й изражение почти изчезна, когато попита:

— Къде? Онази в бяло?

— Да, с високия мъж. Сега слизат на брега. Мисля, че това е човекът, за когото наскоро се е омъжила. Не мога да си спомня сега името му.

— Дойл — каза Розали. — Саймън Дойл. За всичко писаха във вестниците. Пълна е с пари, нали?

— Тя е най-богатото момиче в Англия — отговори бодро Тим.

Тримата мълчаливо наблюдаваха слизащите на брега туристи.

Поаро погледна с интерес обекта на забележките на спътниците си и измърмори:

— Много е красива.

— Някои хора имат всичко — каза горчиво Розали.

Странен израз на раздразнение се появи върху лицето й, когато гледаше другата, която минаваше по мостика.

Линет Дойл бе така чудесно облечена като че ли беше в средата на сцена или модно ревю. Имаше самочувствието на известна актриса, свикнала да й се възхищават, да я гледат, да бъде център на вниманието винаги където и да отиде.

Тя чувствуваше любопитните погледи върху себе си, но в същото време почти не им обръщаше внимание; тази почит бе част от живота й.

Когато слезе на брега, играеше роля, въпреки че го правеше несъзнателно. Богатата, известна младоженка в медения си месец. Тя се обърна и с лека усмивка каза нещо на високия мъж до нея, Той отговори и гласът му като че ли заинтересува Поаро. Очите му блеснаха, а веждите му се вдигнаха въпросително.

Двойката мина близо до него и той чу, че Саймън Дойл каза:

— Ще имаме време, скъпа. Спокойно можем да останем тук една-две седмици, ако искаш.

Той я гледаше със страстен, обожаващ, малко смирен поглед.

Поаро го огледа замислено — широки рамене, загоряло лице, тъмносини очи, детска пряма усмивка.

— Щастливец — подхвърли Тим, след като отминаха. — Представяте ли си — да намериш наследница без аденоиди и да не е куца.

— Изглеждат ужасно щастливи — каза Розали с нотка на завист и прибави внезапно, но толкова тихо, че Тнм не долови нищо: — Не е честно.

Но Поаро я чу. Той се мръщеше озадачен, но сега я изгледа бързо.

— Трябва да купя някои неща за майка си — обади се Тим, като повдигна шапката си и отмина.

Поаро и Розали закрачиха бавно назад към котела, като отблъскваха нови предложения за разходка с магаре.

— И така, не е честно, мадмоазел? — каза меко Поаро.

— Момичето гневно се изчерви.

— Не знам какво искате да кажете.

— Повтарям онова, което току-що прошепнахте. Да, точно това казахте.

Розали Отърбърн сви рамене:

— Наистина е твърде много за един човек. Пари, красива външност; чудесна фигура и…

Тя млъкна и Поаро попита:

— И любов? Нали? И любов? Но вие не знаете, може би този човек се е оженил за нея заради парите и!

— Не видяхте ли как я гледаше?

— Да, мадмоазел, видях всичко, каквото имаше да се види, но забелязах и нещо друго, на което вие не обърнахте внимание.

— Какво беше то?

Поаро отговори бавно:

— Видях тъмни кръгове под очите на жената, видях ръка, която стиска слънчобрана толкова силно, че пръстите чак са побелели…

Розали се вгледа в него.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че не всичко е така прекрасно, както изглежда. Искам да кажа, че макар тази дама да е богата, красива и обичана, въпреки това нещо не е в ред. И знам още нещо.

— Да?

— Знам — каза Поаро, като се намръщи, — че някога, някъде съм чувал този глас — гласа на мосю Дойл, и бих искал да си спомня къде.

Но Розали не го слушаше. Внезапно се бе спряла и с върха на слънчобрана си рисуваше фигури в рохкавия пясък. Изведнъж избухна ожесточено:

— Ужасна съм, наистина съм ужасна. През цялото време се държа като чудовище. Искам да разкъсам дрехите й, да стъпча красивото й, надменно, самоуверено лице. Като ревнива котка съм, точно така се чувствувам. Тя има такъв страхотен успех, толкова е уравновесена и уверена в себе си.

Еркюл Поаро не бе много изненадан от този изблик. Хвана я за ръката леко, приятелски я разтърси.

— Наистина по-добре ще се чувствувате, след като казахте това.

— Мразя я! Никога не съм мразила толкова от пръв поглед!

— Великолепно!

Розали го погледна с подозрение. После сви устни и се засмя.

— Добре — каза Поаро и също се засмя.

Те се върнаха като приятели в хотела.

— Трябва да намеря мама — каза Розали, като влязоха в студения, слабо осветен хол.

Поаро излезе от другата страна на терасата с изглед към Нил. Там щяха да сервират чай на малки масички, но беше още рано. Той постоя няколко мига, гледайки реката, после слезе в градината.

Няколко души играеха тенис под горещото слънце. Той спря за малко да ги погледа и след това продължи надолу по стръмната пътека. Тук на една пейка с лице към Нил той видя момичето от „При леля ми“. Веднага я позна. Лицето, което бе видял онази нощ, бе ясно запечатано в паметта му. Сега тя беше по-бледа и имаше бръчки, които издаваха голямо изтощение и отчаяние.

Поаро леко се дръпна назад. Тя не го беше забелязала и той я наблюдава известно време, без тя да подозира присъствието му. Малкият й крак потропваше нетърпеливо по земята. Тъмните й, горящи очи имаха странен израз на страдание и мрачен триумф. Гледаше Нил, където лодки с бели платна се плъзгаха нагоре-надолу по течението.

Едно лице и един глас. Той си спомни всичко. Лицето на това момиче и гласа, който току-що бе чул, гласа на младоженеца.

Втората сцена на драмата се разигра, докато той гледаше унесеното в мисли момиче.

Над тях прозвучаха гласове. Момичето скочи на крака. Линет Дойл и съпругът й слизаха по пътеката. Гласът на Линет беше изпълнен с щастие и доверие. Напрежението и умората по лицето й бяха напълно изчезнали. Линет бе щастлива.

Момичето пристъпи напред една-две крачки. Другите двама спряха като заковани.

— Е Линет — каза Жаклин дьо Белфор, — ти си тук. Изглежда, че постоянно се срещаме. Здравей, Саймън, как си?

Линет се бе свила назад към скалата със слаб вик. Приятното лице на Саймън внезапно се беше изкривило от ярост. Той пристъпи напред, като че ли искаше да удари стройната момичешка фигура.

С бързо като на птица движение на главата тя забеляза присъствието на непознат. Саймън се обърна и видя Поаро.

— Здравей, Жаклин. Не очаквахме да те видим тук — каза неловко той.

Думите му не бяха никак убедителни. Момичето се усмихна, като откри белите си зъби.

— Каква изненада, нали? — попита тя. После, като кимна леко, продължи по пътеката.

Поаро тръгна деликатно в обратната посока. Когато се отдалечаваше, той чу Линет Дойл да казва:

— За бога, Саймън! Какво да правим, Саймън?