Смърт край Нил

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Рейс каза:

— Някой е задигнал пистолета. Жаклин дьо Белфор не е извършила това. Някой е знаел достатъчно, за да очаква, че ще й бъде приписано извършеното от него престъпление. Но този някой не е знаел, че една медицинска сестра ще я инжектира с морфин и ще стои с нея през цялата нощ. И още нещо. Някой вече се е опитал да убие Линет Дойл, като е блъснал каменен блок върху нея; този някой не е била Жаклин дьо Белфор. Кой е той?

— По-лесно ще кажем кой не би могъл да бъде — отговори Поаро. — Нито мосю Дойл, нито мадам Алертън, синът й, мадмоазел ван Шойлер или мадмоазел Бауърс не биха могли да имат нещо общо, защото всички те бяха пред очите ми.

— Тук могат да се направят много предположения. Какъв е мотивът?

— Надявам се, че за това ще ни помогне Дойл, Имаше няколко инцидента.

Вратата внезапно се отвори и влезе Жаклин дьо Белфор. Беше много бледа и леко се олюляваше.

— Не го извърших аз — прошепна тя като уплашено дете. — Не го извърших. Моля ви, повярвайте ми. Всеки мисли, че съм аз, но не съм го направила, не съм, не съм… ужасно е, как искам да не беше се случвало. Можех да убия Саймън снощи, бях обезумяла. Но не съм извършила другото…

Тя се отпусна на стола и избухна в сълзи.

— Хайде, хайде — потупа я Поаро по рамото. — Знаем, че не сте убили мадам Дойл. Това е доказано, дете мое. Не сте били вие.

Жаклин внезапно се надигна в стола, стиснала мократа си кърпичка в ръце.

— Но кой го е направил?

— Това се питаме и ние — отговори Поаро. — Можете ли да ни помогнете с нещо?

Жаклин поклати глава.

— Не зная… нямам никаква представа. — Тя се замисли. — Не, не зная кой би искал да я убие. — Гласът й трепна: — Освен аз.

— Извинете ме за минута, спомних си нещо — каза Рейс и излезе бързо от стаята.

Жаклин дьо Белфор седеше с наведена глава и нервно свиваше пръсти. Внезапно изрече задъхано:

— Смъртта е страшна! Ужасява ме самата мисъл за нея!

— Да. Не е много приятно да мислиш, че сега, в този момент, някой или някоя ликува заради успеха си.

— О, недейте, моля ви — извика Джеки. — Това е ужасно.

— Това е истината — сви рамене Поаро.

— Исках да умре… — каза глухо Джеки, — и тя умря. И най-лошото е, че умря, както казах аз.

— Да, мадмоазел. Била е застреляна в главата.

Тя извика:

— Тогава бях права, онази нощ в хотела. Там някой подслушваше!

— А, да — кимна Поаро. — Питах се дали ще си спомните това. Да, наистина твърде голямо съвпадение е, че мадам Дойл е била убита по начина, който описахте.

Джеки потрепера.

— Мъжът от онази нощ, кой може да е бил?

Поаро замълча за миг, после запита със съвсем друг тон:

— Сигурна ли сте, че беше мъж, мадмоазел?

Джеки го погледна изненадана.

— Да, разбира се. Поне…

— Да?

Тя сви вежди и притвори очи в усилие да си припомни. След това каза бавно:

— Мислех, че е мъж…

— Но сега не сте толкова сигурна?

Джеки прошепна?

— Не, не мога да бъда сигурна. Допусках, че е мъж, но в същност беше само един силует, сянка… — Тя млъкна и тъй като Поаро не каза нищо, добави; — Мислите, че може да е била жена? Но нали нито една жена на този кораб не би искала да убие Линет?

Поаро само поклати глава. Вратата се отвори и влезе Беснер.

— Ще дойдете ли да говорите с мистър Дойл, мосю Поаро? Иска да ви види.

Джеки скочи и хвана Беснер за ръката.

— Как е той? Добре ли е?

— Разбира се, че не е добре — каза с укор доктор Беснер. — Костта му е счупена.

— Но няма да умре, нали? — извика Джеки.

— Кой е казал такова нещо? Когато пристигнем в някое цивилизовано място, ще го прегледаме на рентген и ще бъде лекуван, както трябва.

— О! — момичето сплете конвулсивно ръце и се отпусна отново на стола.

Поаро излезе на палубата с доктора, където Рейс се присъедини към тях. Те се изкачиха на горната палуба до каютата на Беснер.

Саймън Дойл лежеше по гръб. Кракът му беше поставен върху импровизирана стойка от натрупани възглавници и подложки. Лицето му имаше пепеляв цвят, бе изкривено от болката и страшния шок от новината. Но в очите му се четеше по-ясно от всичко друго страх — мъчителният страх на дете.

Той промълви:

— Моля, влезте. Докторът ми каза за… Линет. Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам, че е истина.

— Зная. Това е тежък удар — каза Рейс.

— Джеки не го е извършила — заекна Саймън. — Сигурен съм, че не Джеки го е извършила! Всичко е срещу нея, но не е тя. Снощи беше малко нервна, много й се събра и затова се нахвърли срещу мен. Но тя не може да извърши убийство… хладнокръвно убийство…

— Успокойте се, мосю Дойл — каза меко Поаро. — Мадмоазел дьо Белфор няма нищо общо е убийството на съпругата ви.

Саймън го погледна недоверчиво.

— Откровено ли говорите?

— Но тъй като не е била Жаклин дьо Белфор — продължи Поаро, — можете ли да ни кажете кой би могъл да бъде?

Саймън поклати глава. Лицето му придоби още по-смутено изражение.

— Това е лудост, невъзможно е. Освен Джеки никой друг нямаше лоши чувства към нея.

— Мислете, мосю Дойл! Нямаше ли тя врагове? Имаше ли някой, който да не я обича?

Саймън отново поклати безпомощно глава.

— Това е абсурдно. Уиндълшъм би могъл да има лоши спомени от нея. Тя го пренебрегна, за да се омъжи за мен, но не мога да си представя човек като Уиндълшъм да извърши убийство, а и той е далеч оттук. Старият сър Джордж Уод беше недоволен от Линет заради продажбата на къщата, но той е на хиляди мили далеч оттук, в Лондон, пък и да се мисли за убийство във връзка с това е нелепо.

— Слушайте, мосю Дойл — каза сериозно Поаро. — Първия ден на „Карнак“ говорих за кратко време с вашата съпруга. Направи ми впечатление, че е много разстроена и уплашена. Тя каза, отбележете това, че всеки я ненавиждал. Каза ми, че се страхувала, като че ли отвсякъде била обградена с врагове.

— Тя беше много разстроена, че видя Джеки на борда. Също и аз — каза Саймън.

— Това е истина, но не обяснява напълно думите й. Сигурно преувеличаваше, като каза, че е обградена от врагове, но все пак нямаше пред вид само Жаклин дьо Белфор.

— Може би сте прав — призна Саймън. — Мисля, че мога да обясня това. Беше разтревожена от едно име в списъка на пътниците.

— Име в списъка на пътниците? Чие име?

— Виждате ли, в същност тя не ми го каза. А и аз дори не я слушах внимателно. Мислех за тази история с Жаклин. Доколкото си спомням, спомена за някакъв разорен акционер и че й е било неприятно да срещне човек, който има лоши чувства към семейството й. Въпреки че не познавам историята на рода й много добре, мисля, че майката на Линет е била дъщеря на милионер. Баща й не е бил много-много богат, но след като се оженил, започнал да играе на борсата или нещо такова. И в резултат на това, разбира се, няколко души се разорили. Нали знаете, сутринта си богат, вечерта си на улицата. Струва ми се, че на борда имаше човек, чийто баща се е противопоставил на бащата на Линет и е бил разорен от него. Спомням си, че тя каза; „Ужасно е, когато хората те мразят, без дори да са те виждали“.

— Да — каза замислено Поаро. — Може би това е причината за думите й. За пръв път тя чувствуваше бремето на парите, а не тяхната сила. Сигурен ли сте, че не е споменала нечие име?

Саймън поклати тъжно глава.

— Не обърнах внимание. Само казах, че днес никой не си спомня какво се е случило някога на баща му и че животът е твърде напрегнат, за да мислим за това. Нещо такова.

Беснер каза сухо:

— Имам едно предложение. На борда положително има млад човек, който се чувствува онеправдан.

— Имате пред вид Фергюсън? — попита Поаро.

— Да. Чух го да говори един или два пъти против мисиз Дойл.

— Какво можем да направим, за да изясним това? — попита Саймън.

— Полковник Рейс и аз трябва да разпитаме всички пътници — отвърна Поаро. — Докато не изслушаме показанията им, няма смисъл да градим хипотези. Преди всичко трябва да разпитаме камериерката. Може би ще бъде добре, ако направим това тук. Присъствието на мосю Дойл може да ни е от помощ.

— Да, това е добра идея — каза Саймън.

— Тя от дълго време ли е с мисиз Дойл?

— Само от няколко месеца.

— Само от няколко месеца! — възкликна Поаро.

— Защо, да не мислите, че…

— Имаше ли съпругата ви ценни бижута?

— Перлите й бяха тук — каза Саймън. — Веднъж ми каза, че стрували четиридесет и пет хиляди. — Той потрепера: — Господи, да не мислите, че заради тези проклети перли?…

— Кражбата може да бъде мотив за убийство — каза Поаро. — Въпреки че не ми изглежда много вероятно… Е, ще видим. Нека доведат камериерката.

Оказа се, че Луиз Бурже е жизнената брюнетка е темпераментно лице, която бе направила впечатление на Поаро преди няколко дни.

Сега изглеждаше уплашена, плачеше и бе загубила цялата си жизненост. Но имаше нещо лукаво в очите й, което настрои зле двамата мъже към нея.

— Вие сте Луиз Бурже?

— Да, мосю.

— Кога за последен път видяхте жива мадам Дойл?

— Снощи, мосю. Бях в каютата й, за да я съблека.

— В колко часа беше това?

— Малко след единадесет. Не мога да кажа точно. Помагам на мадам да се съблече и приготви за сън и си отивам.

— Колко време ви отне това?

— Десет минути. Мадам беше уморена. Каза ми да изгася лампата на излизане.

— И какво правихте, след като излязохте?

— Отидох в каютата си на долната палуба.

— И не сте чули или видели нищо, което може да ни е от помощ?

— Как бих могла, мосю?

— Не ни разправяйте такива приказки, мадмоазел — отвърна остро Поаро.

Като избягна погледа му, тя каза:

— Но аз бях далеч… Какво бих могла да чуя или да видя? Бях на долната палуба. Дори каютата ми е от другата страна на кораба. Нищо не бих могла да чуя. Естествено, ако не можех да заспя, ако се бях изкачила по стълбите, тогава може би щях да видя това чудовище, убиеца, да влиза или да излиза от каютата на мадам, но тъй като…

Тя протегна умолително ръце към Саймън.

— Мосю, моля ви се, вие разбирате, какво мога аз да кажа?

— Драга моя — каза рязко Саймън, — не ставайте глупава. Никой не мисли, че сте чули или видели нещо. Не се безпокойте, ще се погрижа за вас. Никой в нищо не ви обвинява.

— Мосю е много добър — измърмори Луиз и наведе скромно очи.

— Значи нищо не сте чули или видели, така ли? — попита нетърпеливо Рейс.

— Да.

— И не познавате никого, който да е имал лоши чувства към господарката ви?

За изненада и на тримата Луиз кимна енергично с глава.

— О, да. Това знам. На този въпрос мога да отговоря с положителност.

— Имате пред вид мадмоазел дьо Белфор? — каза Поаро.

— Да, разбира се. Но не за нея искам да ви разкажа. На този кораб имаше един човек, който не обичаше мадам и беше много ядосан, защото мадам му беше объркала плановете.

— Господи! — възкликна Саймън. — Какво значи това?

Луиз продължи, като кимаше разпалено и енергично с глава.

— Да, да. Точно така! Става дума за моята предшественица, предишната камериерка на мадам. Един от механиците на кораба искаше тя да се омъжи за него. И моята предшественица, тя се казваше Мари, щеше да направи това. Но мадам Дойл проучи и откри, че този Флитууд вече е бил женен за цветна жена, за жена от тази страна, нали разбирате. Тя се върнала при близките си, но той все още бил женен за нея. И така мадам казала всичко това на Мари и Мари била много нещастна, и не желаела да види вече Флитууд. И Флитууд бил вбесен, а когато разбра, че мадам Дойл преди е била мадмоазел Линет Риджуей, ми каза, че иска да я убие! С намесата си тя му разбила живота, така каза.

Луиз тържествуващо замълча.

— Интересно — каза Рейс.

— Знаехте ли нещо за това? — обърна се Поаро към Саймън.

— Абсолютно нищо — отговори чистосърдечно той. — Съмнявам се дали изобщо Линет е знаела, че този човек е на кораба. Сигурно напълно е забравила за случая. — Той се обърна рязко към камериерката; — Казахте ли нещо за това на мадам Дойл?

— Разбира се, че не, мосю.

— Знаете ли нещо за перлите на мадам Дойл? — попита Поаро.

— Перлите ли? — Луиз разтвори широко очи. — Тя ги носеше снощи.

— Видяхте ли ги, когато си лягаше?

— Да, мосю.

— Къде ги сложи?

— Отстрани на масата, както винаги.

— Там ли ги видяхте за последен път?

— Да, мосю.

— Видяхте ли ги тази сутрин?

Очите на момичето се изпълниха с уплаха.

— Господи! Изобщо не погледнах. Отидох до леглото и видях… след това изпищях, втурнах се навън и припаднах.

— Вие не сте погледнали — поклати глава Поаро. — Но аз съм твърде наблюдателен и тази сутрин не видях никакви перли на масичката до леглото.