Смърт край Нил

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Много по-късно същата вечер Еркюл Поаро почука на вратата на една каюта. Чу се глас:

— Влезте.

Той влезе. Жаклин дьо Белфор седеше на един стол. На друг, близо до стената, седеше едрата стюардеса.

— Може ли да излезе?

Поаро кимна на жената и тя напусна каютата. Той дръпна стола и седна до Жаклин. И двамата мълчаха. Лицето на Поаро беше тъжно.

Накрая заговори тя.

— Е, всичко свърши! — Подценихме ви, мосю Поаро.

Поаро въздъхна и разпери ръце. Сякаш някаква странна сила му пречеше да говори.

— Все пак нямахте много доказателства. Напълно сте прав, разбира се, но ако ви бяхме заблудили…

— Другояче не би и могло да бъде, мадмоазел.

— Доказателствата ви са достатъчни за един логичен ум, но едва ли ще убедят съда. О, знам, че нищо не може да се направи. Вие така изненадахте Саймън, че той веднага рухна. Загуби ума и дума бедният и призна всичко — тя поклати глава, — той се отчайва пред бедите.

— Но вие не падате духом.

Жаклин внезапно се засмя — странен, предизвикателен, весел смях.

— Да, така е, аз никога не падам духом. — Бързо го изгледа и изведнъж каза: — Не ме съжалявайте толкова много! Съжалявате ме, нали?

— Да.

— Но не бихте ме освободили?

— Не — каза тихо Еркюл Поаро.

Тя кимна мълчаливо.

— Няма смисъл да бъдем сантиментални. Отново мога да го извърша… Вече съм опасна за другите. Сама чувствувам това… — и продължи мрачно: — Толкова е лесно да убиваш хора. Започваш да чувствуваш, че това няма значение… И само ти имаш значение! Опасно е.

След кратка пауза тя каза с лека усмивка:

— Направихте всичко, което можахте, за мен. Онази нощ в Асуан ми казахте да не отдавам сърцето си на злото… Знаехте ли тогава какво мислех?

Той поклати глава.

— Знаех само, че казвам истината.

— Да, това беше истината. Тогава можех да спра. Бях близо до това… Можех да кажа на Саймън, че се отказвам. Но тогава може би… — Тя замълча и прибави: — Искате ли да ви разкажа всичко? От самото начало?

— Ако вие искате.

— Да, мисля, че искам. Това беше една най-обикновена история. Виждате ли, Саймън и аз се обичахме…

Тонът, с който изрече това, беше небрежен, думите — сухи, но в тях се чувствуваше напрежение…

— За вас любовта е била достатъчна, но не и за него — каза просто Поаро.

— Може би сте прав. Но не разбирате напълно Саймън. Той винаги страстно се е стремял към парите, защото обичаше всички неща, които могат да се купят с тях — коне, яхти, спортни принадлежности, — всички хубави неща, които един мъж желае да притежава. А никога не бе могъл да има нито едно от тях. Саймън е много просто устроен. Той е като децата — иска всичко и веднага. И въпреки това не се е оженил по сметка за някоя отвратителна жена. Не е такъв. Тогава го срещнах и… като че ли всичко беше наред. Само не знаехме кога ще можем да се оженим. Той бе имал хубава работа, но я беше загубил. Вината за това отчасти била негова. Опитал се да направи нещо с някакви ценни книжа и веднага го хванали. Не вярвам, че наистина е искал да измами когото и да било. Просто е помислил, че това е нещо обикновено за Сити.

Лицето на Поаро потрепна, но той не каза нищо.

— Бяхме в трудно положение. Тогава се сетих за Линет и новото й имение и веднага заминах при нея. Обичах Линет, мосю Поаро, наистина я обичах. Тя беше най-добрата ми приятелка и никога не съм допускала, че нещо би ни разделило. Само си помислих какво щастие за нас е, че тя е богата. Всичко щеше да се промени, ако му дадеше работа. Беше толкова мила, когато я помолих за това. Каза ми да доведа Саймън, за да се запознаят. Тогава сте ни видели в „При леля ми“. Празнувахме, въпреки че трудно можехме да си позволим това. — Тя замълча и продължи с въздишка: — А сега ще ви кажа истината. Тя остава същата, въпреки че Линет е мъртва. Затова не съжалявам за нея, дори сега. Тя направи всичко, за да ми отнеме Саймън. Това е чистата истина! Съмнявам се дали се е колебала повече от една минута. Бяхме приятелки, но за нея това нямаше значение. Тя се хвърли към него, без да мисли за нищо. А Саймън изобщо не се интересуваше от нея. Говорих ви много за блясък и очарование, но не беше вярно, разбира се. Той не я искаше. Признаваше, че е хубава, но считаше, че има тираничен нрав, а той мрази деспотичните жени! Беше ужасно объркан от цялата история, но мисълта за парите й го привличаше. Видях това… и накрая му казах, че може би ще бъде по-добре, ако ме остави и се ожени за нея. Но той отхвърли това предложение. Отговори, че би било истински ад, ако се ожени за нея, въпреки че е толкова богата, че иска сам да разполага с парите си, а не да е женен за богата жена, която да не му дава нищо. Каза, че ще бъде като смешен палячо и че обича само мен… Мисля, че знам кога му хрумна тази идея. Един ден той каза: „Ако изобщо имам късмет, ще се оженя за нея, тя ще умре след една година и ще ми остави всичко“. След това се сепна и нещо странно проблесна в очите му. Тогава за пръв път помисли за това… После често говореше колко удобно би било, ако Линет умре. Отговарях му, че тази мисъл е ужасна, и накрая той млъкна. Един ден видях, че чете подробно описание за действието на арсеника. Когато го упрекнах, той се засмя и каза: „Ако не рискуваш, няма да успееш! Едва ли ще имам друг случай в живота си да измъкна толкова много пари.“ Скоро разбрах, че е взел решение. Бях ужасена, наистина ужасена, защото съзнавах, че никога няма да се откаже. Той нямаше нито въображение, нито изобретателен, ум. Сигурно щеше да я натъпче с арсеник и мислеше, че лекарят ще каже, че е умряла от гастрит. Беше наивен като дете. Винаги считаше, че всичко трябва да има добър край. И така, трябваше да се намеся, да се погрижа за него…

Тя каза това откровено и непосредствено. Поаро изобщо не се съмняваше, че за нея това е била причината. Не бе искала парите на Линет Риджуей, но бе обичала Саймън Дойл, обичала го бе безумно, заради него бе забравила какво е милост и справедливост.

— Реших да съставя план. Струваше ми се, че най-важното е и двамата да имаме алиби, тоест Саймън и аз да дадем показания един срещу друг, но така че тези показания да ни освободят от всякакви подозрения. За мен беше лесно да се преструвам, че мразя Саймън. Това беше съвсем естествено при дадените обстоятелства. Ако Линет бъдеше убита, вероятно щяха да заподозрат мен, така че би било по-добре да ме заподозрат веднага. Постепенно уточнихме всички подробности. Исках да бъде така, че ако сгрешим някъде, да заловят мен, а не Саймън. Но той се безпокоеше за мен. Единственото нещо, от което бях доволна, бе, че не трябваше да го извърша аз. Просто не можех! Не можех да се промъкна и да я убия хладнокръвно, докато спи! Не бях й простила и мисля, че бих я убила, ако я гледам право в очите, но не и в гръб… Внимателно обмислихме всичко. Въпреки това Саймън написа с кръв Ж, което беше глупава, мелодраматична постъпка. Типично за него! Но това не възбуди подозрения.

Поаро кимна.

— Не беше ваша грешка, че Луиз Бурже е била будна онази нощ… И след това, мадмоазел?

Тя го погледна открито.

— Да, ужасно е, нали? Не мога да повярвам, че аз го извърших! Сега разбирам какво искахте да кажете тогава в Асуан. „Не отдавайте сърцето си на злото…“ Много добре ви е известно какво се случи. Луиз даде на Саймън да разбере, че знае всичко. Саймън ви помоли да ме заведете при него. Когато останахме сами, той ми каза за нея. Каза ми какво трябва да направя. Не се ужасих, просто нямах сили, но бях уплашена, така ужасно уплашена… Така е, когато започнеш да убиваш. Саймън и аз бяхме в безопасност, в пълна безопасност, но това момиче, тази мизерна френска изнудвачка… Занесох й всички пари, които можехме да съберем. Престорих се, че й се подмазвам. И тогава, когато броеше парите, го извърших! Беше толкова лесно. Това е най-страшното, най-ужасяващото… Толкова лесно… Но дори и след това подозренията се насочиха към нас. Мисиз Отърбърн ме беше видяла. Тя триумфално се запъти по палубата към вас и полковник Рейс. Нямах време да мисля. Действах светкавично. Беше като в кошмар. Знаех, че този път е въпрос на живот и смърт. Това ускори нещата… — Тя замълча. — Спомняте ли си, когато влязохте след това в каютата ми? Казахте, че не сте сигурен защо сте дошли. Бях толкова нещастна, така се страхувах. Мислех, че Саймън ще умре…

— Аз се надявах на това — каза Поаро.

Жаклин кимна.

— Да, за него така би било по-добре.

— Не исках да кажа това.

Тя погледна мрачното му лице и каза тихо:

— Не ме съжалявайте толкова много, мосю Поаро. Животът ми никога не е бил лек и ако бяхме спечелили, щях да бъда много щастлива и може би за нищо нямаше да съжалявам. Но ето случи се така и сега трябва да плащам. Предполагам, че стюардесата е тук, за да пази да не би да се обеся или тайно да глътна някоя капсула с цианкалий, както става в книгите. Не се безпокойте! Няма да направя това. За Саймън ще бъде по-лесно, ако съм до него.

Поаро се изправи. Жаклин също стана и внезапно прибави с усмивка:

— Спомняте ли си, когато казах, че трябва да следвам звездата си? Вие отговорихте, че това може да е злощастна звезда. И аз казах: „Тази злощастна звезда, тази падаща звезда.“

Той излезе на палубата, а смехът й все още звънтеше в ушите му.