Смърт край Нил

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Когато вратата се затвори след Тим и Розали, Поаро погледна виновно мрачното лице на полковник Рейс.

— Съгласен ли сте с този малък компромис? — попита с молба той. — Нередно е, зная, но така високо ценя човешкото щастие.

— Но не правите нищо за моето щастие.

— Тази девойка ми е толкова симпатична, а тя обича младия човек. Ще бъдат прекрасна двойка; тя има твърдостта, която му липсва, майката я харесва, всичко е както трябва.

— И така женитбата е уредена от небето и Еркюл Поаро. Единственото, което ми остава, е да прикрия углавното престъпление.

— Но, приятелю, казах ви, че това е само едно мое предположение.

— Нямам нищо против — изсмя се Рейс. — Не съм заклет полицай, слава богу! Надявам се, че хлапакът няма да върши глупости. Момичето е почтено. Но това, от което съм недоволен, е начинът, по който се държите с мен! Аз съм търпелив човек, но търпението ми има граници! Знаете ли кой е извършил трите убийства на този кораб, или не?

— Зная.

— Тогава защо не ми кажете ясно и точно това?

— Мислите, че отдавам прекалено голямо значение на маловажни факти? И това ви дразни? Но не сте прав. Ще ви кажа нещо. Веднъж участвах в една археологическа експедиция. Когато някакъв предмет се появи на повърхността по време на разкопките, той се изчиства много внимателно отвсякъде. Полепналата пръст се отстранява, тук-там изстъргвате с нож, докато накрая предметът е готов за рисунки и снимки, без излишни налепи по него. Това е, което се опитвах да направя — да премахна излишното, така че да видим неподправената истина.

— Добре — каза Рейс. — Да видим неподправената истина. Не е бил Пенингтън. Не е младият Алертън. Предполагам, че не е и Флитууд. Нека за разнообразие чуем кой е убиецът.

— Сега ще ви кажа, приятелю.

Някой почука на вратата. Рейс тихо изруга. Влязоха доктор Беснер и Корнелия. Момичето изглеждаше разстроено.

— Полковник Рейс — възкликна тя, — мис Бауърс току-що ми каза за леля Мари. Това е ужасен шок. Тя каза, че не може да носи повече отговорността сама и че е по-добре да знам и аз, тъй като съм член на семейството. Отначало просто не можех да повярвам, но доктор Беснер беше толкова мил.

— Не, не, няма значение — запротестира скромно докторът.

— Той беше толкова любезен, разказа ми всичко за тези хора, които не могат да се борят със слабостта си. Той е лекувал клептомани в клиниката си. Обясни ми, че много често заболяването се дължи на дълбоко вкоренена невроза. — Корнелия повтори диагнозата със страхопочитание. — Това е някъде дълбоко в подсъзнанието. Понякога причината е нещо дребно, което се е случило в детството. Той е лекувал хората, като ги е карал да си припомнят тази дреболия. — Корнелия си пое дълбоко дъх и продължи: — Но много се безпокоя да не би всичко да излезе наяве. Жълтата преса ще разнесе новината в Ню Йорк. Ще бъде просто ужасно. И леля, и мама, и всички останали никога няма да могат да погледнат хората в очите.

— Така е — въздъхна Рейс. — Но секретността, секретността над всичко.

— Извинете, полковник Рейс?

— — Исках да кажа, че всичко, свързано с убийството, се пази в тайна.

— О, така се радвам — сключи ръце Корнелия. — Толкова се тревожех.

— Имате прекалено добро сърце. — Доктор Беснер я потупа благосклонно по рамото и се обърна към другите: — Тя е прекрасно и чувствително момиче.

— О, не е така. Много сте мил.

— Оттогава виждали ли сте мистър Фергюсън? — каза тихо Поаро.

— Не, но леля Мари говори за него — изчерви се Корнелия.

— Изглежда, че този млад човек е от високо потекло — каза доктор Беснер. — Но трябва да призная, че не му личи. Дрехите му са ужасни и никога не се държи възпитано.

— А вие какво мислите, мадмоазел?

— Мисля, че е съвсем луд — отвърна Корнелия.

— Как е вашият пациент? — обърна се Поаро към доктора.

— О, много добре. Току-що отново успокоих фройлайн дьо Белфор. Няма да повярвате, но беше отчаяна само защото онзи приятел беше вдигнал лека температура днес следобед! Но това е толкова естествено. Учудвам се, че сега няма силна треска. Той е като някой як селянин. Лекувал съм такива с тежки рани, на които те почти не обръщат внимание. Има много силен организъм, като на вол. Пулсът му не е ускорен, температурата е малко над нормалната. Обясних на момичето, че няма от какво да се бои. Но все пак е смешно, нали? Първо стреля в него, след това изпада в истерия да не би да му стане нещо.

— Тя безумно го обича — каза Корнелия.

— Но в това няма логика! Ако вие обичате някого, ще стреляте ли в него? Не, защото сте разумна.

— В същност не обичам шумните истории — каза тя.

— Разбира се. Вие сте истинска жена.

Рейс прекъсна тази сцена, изпълнена с искрено възхищение.

— Тъй като Дойл е добре, можем да продължим разговора си от следобед. Точно ми разказваше за телеграмата.

Доктор Беснер поклати одобрително масивната си глава.

— Ха, ха, много забавна история! Дойл ми разказа всичко. Това е била някаква телеграма само за картофи, ябълки, лук… О, извинете?

Сподавяйки възклицанието си, Рейс подскочи на стола.

— Господи! Значи това е той! Рикети! — Той погледна трите недоумяващи лица. — Това е нов шифър, използван във въстанието в Южна Африка. Картофите означават картечници, ябълките — експлозиви, и така нататък. Рикети е археолог, колкото и аз! Той е много опасен шпионин, човек, който е убивал многократно и е убил отново, кълна се в това! Мисиз Дойл е отворила онази телеграма по невнимание и той е знаел, че с него е свършено, ако тя ми беше казала какво пише в нея! Прав ли съм? — запита той Поаро. — Рикети е, нали?

— Рикети е човекът, когото търсите — каза Поаро. — От самото начало се съмнявах в него. Играеше прекалено добре ролята си; беше повече археолог, отколкото човек. — След кратка пауза той продължи: — Но не Рикети е убил Линет Дойл. За известно време виждах, така да се каже, убиеца „в гръб“. Но сега го гледам „право в лицето“. Картината е напълно завършена. Но, разбирате ли, въпреки че знам какво се е случило, нямам доказателства. От логическа гледна точка случаят е задоволителен, но не е подкрепен с никакви факти. Има само една надежда — убиецът да направи самопризнание.

Доктор Беснер сви скептично рамене.

— Би било истинско чудо.

— Мисля, че е вероятно при сегашните обстоятелства.

— Но кой е той? — извика Корнелия. — Няма ли да ни кажете?

Очите на Поаро невъзмутимо огледаха всеки един от тях. Рейс се усмихваше иронично, Беснер все още бе изпълнен с недоверие, Корнелия с леко отворена уста го гледаше в очакване.

— Е, добре, трябва да призная, че обичам публиката и аплодисментите. Имам много високо мнение за себе си. Обичам да казват: „Колко умен е Екрюл Поаро!“

Рейс се раздвижи леко в стола.

— Е, колко е умен Еркюл Поаро? — попита тихо той.

Като клатеше тъжно глава, Поаро започна:

— Отначало проявих невероятна глупост. Най-голямата загадка за мен беше пистолетът — пистолетът на Жаклин дьо Белфор. Защо не бе оставен на местопрестъплението? Намерението на убиеца очевидно е било да насочи уликите срещу нея. Защо тогава го бе взел? Бях толкова сляп, че измислях най-различни нелепи причини. Но истинската причина бе много обикновена. Убиецът беше взел пистолета, защото е трябвало да направи това, защото е нямал друг изход.