Смърт край Нил

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Еркюл Поаро точно бършеше пяната от прясно избръснатото си лице, когато чу бързо почукване на вратата и полковник Рейс влезе безцеремонно след това, като затвори вратата след себе си.

— Инстинктът ви беше безпогрешен. Това се случи — каза той.

Поаро наостри слух и попита рязко:

— Какво се случи?

— Линет Дойл е мъртва… Простреляна в главата снощи.

Поаро остана безмълвен за секунда. Два ярки спомена изплуваха в него. Едно момиче в градина в Асуан, рязък, задъхан глас, който шепнеше; „Как искам да притисна хубавия си малък пистолет до главата й и само да натисна спусъка“. И друг, по-неотдавнашен същият глас, който казва: „Човек чувствува, че не издържа повече — това е ден, когато нещо рухва“, и тази странна, мигновена молба в очите й. Какво беше станало с него? Защо не отвърна на тази молба? Той беше сляп, ням, замаян от нуждата за сън… Рейс продължи:

— Имам официално становище по въпроса. Случаят е в моите ръце. Корабът трябва да отплува след половин час, но ще бъде задържан, докато наредя. Възможно е, разбира се, убиецът да е дошъл от брега.

Поаро поклати глава.

— Добре — съгласи се Рейс. — Ще изключим това предположение. — Е, драги, от вас зависи. Това е вашата област.

Поаро се обличаше бързо.

— На ваше разположение съм — каза той.

Двамата мъже излязоха на палубата.

Рейс каза:

— Беснер трябва да е там сега. Изпратих стюарда да го извика.

На кораба имаше четири каюти първа класа, с баня. Едната от лявата страна беше заета от доктор Беснер, а другата от Андру Пенингтън. От дясната страна едната каюта беше заета от мис ван Шойлер, а другата до нея — от Линет Дойл. Каютата на съпруга й беше в съседство.

Пребледнял стюард стоеше пред каютата на Линет Дойл. Той им отвори вратата и те влязоха вътре. Доктор Беснер се беше навел над леглото. Той обърна глава и изръмжа нещо, когато те се появиха.

— Е, какво можете да ни кажете, докторе! — попита Рейс.

Беснер потри замислено небръснатата си челюст.

— Била е застреляна в упор. Вижте, тук, точно над ухото, оттук е влязъл куршумът. Много малък куршум, бих казал от двадесет и два милиметра. Пистолетът е бил притиснат плътно до главата й, вижте, мястото е малко опушено и кожата е леко обгорена.

Отново мъчителният спомен за думите, прошепнати в Асуан, изплува в съзнанието на Поаро.

Беснер продължи:

— Спяла е, нямало е съпротива. Убиецът се е промъкнал в мрака и я е застрелял, както е лежала в леглото.

— 0, не — извика Поаро. Интуицията му отказваше да приеме това. Жаклин дьо Белфор, промъкваща се в тъмната каюта с пистолет в ръка, не, тази картина не „бе приемлива“.

Беснер се втренчи в него през дебелите стъкла на очилата си.

— Казвам ви, че така е станало.

— Да, да. Не исках да кажа това, което си помислихте. Не ви противореча.

Беснер доволно изсумтя.

Поаро се приближи и застана до него. Линет Дойл лежеше по гръб. Лицето й беше спокойно и естествено. Но над ухото й имаше дупчица с коричка засъхнала кръв.

Поаро скръбно поклати глава.

Тогава погледът му падна на бялата стена, точно пред него и той си пое остро дъх. Бялата й чистота беше нарушена от голямо, разкрачено Ж, надраскано с някакво червеникавокафяво вещество.

Той се вгледа в него, след това се наведе над мъртвото момиче и много внимателно повдигна дясната й ръка. На единия й пръст имаше червеникавокафяво петно.

— По дяволите! — възкликна Еркюл Поаро.

— Моля? Какво е това? — попита доктор Беснер и погледна нагоре. — Ах, да!

— По дяволите! Какво значи това, Поаро? — попита Рейс.

Поаро се поклати леко на пръсти.

— Питате ме какво значи това. Е, добре, та то е много просто, нали? Мадам Дойл умира; тя иска да разобличи убиеца си и изписва с пръст, натопен в собствената си кръв, първата буква от името му. Да, това е удивително просто.

— Да, но…

Доктор Беснер беше готов да избухне, но Рейс го накара да замълчи с повелителен жест.

— Така мислите значи? — попита бавно, той, Поаро се обърна към него и кимна с глава.

— Да, да. Това е, както казах, удивително просто! Звучи толкова познато, нали? Толкова често са го правили на страниците на криминалните романи! Сега наистина е малко остаряло. Човек би предположил, че нашият убиец е старомоден!

Рейс си пое дълбоко дъх.

— Разбирам — каза той. — Отначало помислих, че…

— Че вярвам в такива мелодраматични истории — каза Поаро с лека усмивка. — Но, пардон, доктор Беснер, вие искахте да кажете нещо?

Беснер избухна в порой от гърлени звуци.

— Какво искам да кажа? Пфу! Казвам, че това е абсурдно, това са глупости! Бедната дама е умряла мигновено. Да натопи пръст в кръвта си (а както виждате, няма почти никаква кръв и да напише буквата Ж на стената — ха, че това са глупости, мелодраматични глупости!

— Да, наивно е — съгласи се Поаро.

— Но е направено с някаква цел — предположи Рейс.

— Да, естествено — кимна с мрачно лице Поаро.

— Какво значи Ж? — попита Рейс.

— Ж значи Жаклин дьо Белфор, млада дама, която ми заяви преди по-малко от седмица, че не би желала нищо освен… Поаро млъкна и усърдно цитира: — „да притисна хубавия си малък пистолет до главата й и само да натисна спусъка…“

— Боже мой! — възкликна доктор Беснер.

Настъпи мигновена тишина. След това Рейс си пое дълбоко дъх и каза:

— И точно това е било извършено тук?

Беснер кимна.

— Да, така е. Пистолетът е бил с много малък калибър, вероятно двадесет и два милиметра. Куршумът, разбира се, трябва да се извади, преди да определим това със сигурност.

Рейс кимна с разбиране и попита:

— Кога е настъпила смъртта?

Беснер отново потърка челюстта си и като изпука с пръсти, каза:

— Не бих искал да бъда прекалено точен. Сега е осем часът. Като имам пред вид температурата снощи, ще кажа, че тя положително е била мъртва шест часа и вероятно не повече от осем.

— Това значи, че е била убита между полунощ и два часа.

— Точно така.

И тримата замълчаха. Рейс се огледа.

— А съпругът й? Предполагам, че спи в съседната каюта.

— В момента — каза доктор Беснер — той спи в моята каюта.

Двамата мъже го изгледаха с изумление.

— Ах, да — кимна Беснер няколко пъти. — Виждам, не са ви казали, че снощи в салона стреляха по мистър Дойл.

— Стреляха?! Кой?

— Младата дама, Жаклин дьо Белфор.

— Ранен ли е тежко? — попита рязко Рейс.

— Да, костта му е надробена. Направих всичко възможно в момента, но необходимо е, както разбирате, да бъде подложен на подходящо лечение и фрактурата да бъде прегледана на рентген, което е невъзможно на този кораб.

— Жаклин дьо Белфор — промълви Поаро.

Очите му отново се спряха на буквата Ж на стената.

— Ако няма какво повече да правим тук, нека да слезем долу — каза отривисто Рейс, — капитанът ни предостави салона за пушене. Преди всичко трябва да изясним всички факти.

Слязоха на долната палуба, където разтревоженият капитан ги очакваше пред вратата на салона за пушене. Бедният човек беше ужасно разстроен и обезпокоен от цялата история и имаше голямо желание да предостави всичко на полковник Рейс.

— Пред вид на официалната ви длъжност, сър, смятам, че ще е най-добре да поверя случая във ваши ръце. Получих заповед да бъда на ваше разположение за един… друг случай. Ако се заемете с това, ще се погрижа всичко да бъде, както желаете.

— Отлично! Като начало бих искал да предоставите на мен и мосю Поаро тази стая по време на следствието.

— Разбира се, сър.

— Това е всичко засега. Идете и си гледайте работата. Зная къде мога да ви намеря.

Донякъде успокоен, капитанът излезе от стаята.

— Седнете, Беснер, и ни разкажете всичко, което се случи снощи — каза Рейс.

Те мълчаливо слушаха боботещия глас на доктора.

— Всичко е ясно — каза Рейс, когато той свърши. — Момичето е изпаднало в ярост с помощта на една-две чаши джин и е стреляло наслуки по Дойл с двадесет и два милиметров пистолет. След това се е промъкнало до каютата на Линет Дойл и е застреляло и нея.

Но доктор Беснер заклати глава.

— Не, не мисля така. Не мисля, че това е било възможно. Преди всичко тя не би написала първата буква от името си на стената; това е абсурдно, нали?

— Би могла — заяви Рейс, — ако е била така заслепена от гняв и ревност, както предполагаме. Тя би поискала да се подпише под престъплението, така да се каже.

Поаро поклати глава.

— Не, не мисля, че тя може да бъде толкова примитивна.

— Тогава има само една причина за това „Ж“. Било е написано умишлено от някой друг, за да хвърли подозрението върху нея.

— Да, и престъпникът не е имал шанс, защото не само, че е малко вероятно младата фройлайн да е извършила убийството; това според мен е и невъзможно — съгласи се Беснер.

— Защо?

Беснер обясни как Жаклин е изпаднала в истерия и обстоятелствата, при които мис Бауърс се е заела да се грижи за нея.

— И мисля, не, сигурен съм, че мис Бауърс е стояла с нея цялата нощ.

— Ако е така, случаят се усложнява много.

— Кой откри престъплението? — — попита Поаро.

— Камериерката на мисиз Дойл, Луиз Бурже. Тя отишла да се обади на господарката си както обикновено, намерила я мъртва, излетяла навън и припаднала в ръцете на стюарда. Той отишъл при капитана, който ми се обади. Намерих Беснер и след това дойдох при вас.

Поаро кимна.

— Трябва да кажем на Дойл. Спи ли още? — попита Рейс.

— Да, още спи в моята каюта. Дадох му силен опиат снощи — отвърна Беснер. Рейс погледна Поаро.

— Е, мисля, че няма защо повече да задържаме доктора — каза той. — Благодаря ви, докторе.

Беснер стана.

— Ще закуся и след това ще отида в каютата си, за да видя дали мистър Дойл се е събудил.

— Благодаря.

Беснер излезе. Двамата мъже се спогледаха.

— Е, какво мислите за това, Поаро? Случаят е поверен на вас и вие ще давате указанията. Ще действам, както наредите.

Поаро се поклони.

— Трябва да разследваме случая. Мисля, че преди всичко трябва да проверим доколко е вярна тази история от снощи, т.е. да разпитаме Фенторп и мис Робсън, които са очевидци на случилото се. Изчезването на пистолета е твърде многозначително.

Рейс натисна звънеца и изпрати съобщение по стюарда.

Поаро въздъхна и поклати глава.

— Неприятна, много неприятна история — каза тихо той.

— Имате ли някакви предположения? — попита Рейс с любопитство.

— Предположенията ми са противоречиви и са разхвърляни най-безредно. Налице е и важният факт, че това момиче мразеше Линет Дойл и искаше да я убие.

— Мислите ли, че е способна на това?

— Да… така мисля — каза колебливо Поаро.

— Но не по този начин? Това ви тревожи, нали? Да се промъкне в каютата й през нощта и да я застреля, докато спи. Шокира ви хладнокръвието на убийството?

— В известно отношение, да.

— Считате, че това момиче, Жаклин дьо Белфор, не е в състояние да извърши предумишлено, хладнокръвно убийство?

Поаро каза бавно:

— Виждате ли, не съм сигурен. Мисля, че е достатъчно умна, за да състави такъв план, но се съмнявам, че е способна физически да го изпълни…

— Да, разбирам… Е, и според разказа на Беснер това също би било невъзможно.

— Ако това е истина, положението значително се изяснява. Да се надяваме, че е истина. — Поаро замълча и добави просто; — Бих се радвал, ако е така, защото много ми е мъчно за това момиче.

Вратата се отвори и влязоха Фепторп, Корнелия и Беснер.

Корнелия произнесе задъхано:

— Това е ужасно, нали? Бедната, мисиз Дойл! А беше толкова красива. Само някой демон би могъл да направи това! Бедният мистър Дойл, ще се побърка, когато разбере. Снощи дори ужасно се безпокоеше, да не би тя да научи за нещастния случай с него.

— Точно за това искаме да ни разкажете, мис Робсън — каза Рейс. — Искаме да знаем какво точно се е случило снощи.

Корнелия започна да разказва малко объркано, но Поаро й помогна с един-два въпроса.

— А, да, разбирам. След играта мадам Дойл се прибра в каютата си. Питам се дали наистина е отишла там.

— Да — каза Рейс. — Всъщност аз я видях. Пожелах й лека нощ при вратата.

— В колко часа?

— Не се сърдете, не мога да си спомня — каза Корнелия.

— Беше единайсет и двайсет — каза Рейс.

— Добре. И така мадам Дойл е била жива и здрава в единайсет и двайсет. В този момент кой беше още в салона?

— Дойл и мис дьо Белфор бяха там. Също мис Робсън и аз — отговори Фенторп.

— Това е вярно — потвърди Корнелия. — Мистър Пенингтън изпи един джин и отиде да спи.

— Това след колко време беше?

— След около три-четири минути.

— Тоест преди единайсет и половина.

— Да.

— Така че в салона бяха мадмоазел дьо Белфор, мосю Дойл, мосю Фенторп и вие, мадмоазел Робсън. С какво се занимавахте?

— Мистър Фенторп четеше книга, аз си бях взела ръкоделието, а мис дьо Белфор…

Фенторп й се притече на помощ.

— Тя пиеше много.

— Да — съгласи се Корнелия. — Говореше главно с мен и ме разпитваше за живота ми. И въпреки че се обръщаше към мен, струва ми се, че имаше пред вид мистър Дойл. Той много се дразнеше от това, но мълчеше. Мисля, че по този начин искаше да я успокои.

— Но тя не се успокои.

Корнелия поклати глава.

— Опитах се един-два пъти да си отида, но тя ме накара да остана и се почувствувах крайно неудобно. Тогава мистър Фенторп стана и излезе…

— И на мен ми стана неудобно — каза Фенторп. — Поисках да се измъкна незабелязано. Мис дьо Белфор очевидно искаше да направи скандал.

— И тогава тя извади пистолета — продължи Корнелия, — мистър Дойл скочи и се опита да й го вземе; тя стреля в крака му и след това започна да плаче и ридае, аз се уплаших до смърт и изтичах след мистър Фенторп; той се върна с мен и мистър Дойл каза да не вдигаме шум, един нубиец чу изстрела и дотича да види какво става, но мистър Фенторп му каза, че всичко е наред; после заведохме Жаклин в каютата й и мистър Фенторп остана с нея, докато доведа мис Бауърс. — Корнелия замълча, останала без дъх.

— В колко часа беше това? — запита Рейс.

— Не се сърдете, не знам — каза отново Корнелия.

Но Фенторп отговори веднага:

— Трябва да е било около дванайсет и двайсет. Зная, че беше дванайсет и половина, когато най-после се прибрах в каютата си.

— А сега с ваша помощ да изясним един-два въпроса — подхвана Поаро. — След като мадам Дойл излезе от салона, някой от вас четиримата последва ли я?

— Не.

— Съвсем сте сигурни, че мис дьо Белфор изобщо не е напускала салона?

Фенторп отговори бързо:

— Абсолютно. Нито Дойл, нито мис дьо Белфор, нито мис Робсън или аз сме напускали салона.

— Добре. Това потвърждава факта, че мадмоазел дьо Белфор не е могла да застреля мадам Дойл преди, да речем, дванайсет и двайсет. Мадмоазел Робсън, вие отидохте да доведете мадмоазел Бауърс. Беше ли мадмоазел дьо Белфор сама в каютата си по това време?

— Не. Мистър Фенторп беше с нея.

— Много добре! Дотук мадмоазел дьо Белфор има превъзходно алиби. След малко ще разпитам мадмоазел Бауърс, но преди да я извикам, бих искал да чуя мнението ви по един-два въпроса. Мосю Дойл, както споменахте, е бил много разтревожен да не би мадмоазел дьо Белфор да остане сама. Как мислите, дали се е страхувал, че възнамерява да извърши друга необмислена постъпка?

— Да, това е моето мнение — каза Фенторп.

— Той определено се е страхувал, че тя може да нападне мадам Дойл?

— Не — Фенторп поклати глава. — Не мисля, че имаше това пред вид. Мисля, че се страхуваше, че тя може… да направи нещо необмислено със себе си.

— Самоубийство!

— Да. Виждате ли, тя беше напълно изтрезняла и бе отчаяна от това, което бе извършила. Постоянно се обвиняваше и повтаряше, че иска да умре.

Корнелия каза стеснително.

— Мисля, че беше твърде обезпокоен заради нея. Държа се много… благородно. Каза, че цялата вина е негова, че се е отнесъл зле с нея. Той… той наистина беше много мил.

Еркюл Поаро кимна замислено.

— Сега ми разкажете за пистолета. Какво се случи с него?

— Тя го изпусна — каза Корнелия.

— И след това?

Феиторп обясни как се е върнал да го търси, но не го намерил.

— Аха, сега започвам да разбирам — каза Поаро. — Моля ви да бъдете много внимателни. Опишете ми точно какво се случи.

— Мис дьо Белфор го изпусна на земята и после го ритна встрани.

— Като че ли изпитваше омраза към него — каза Корнелия. — Зная точно какво чувствуваше.

— И така пистолетът се е плъзнал под един диван. Сега внимавайте. Мадмоазел дьо Белфор взе ли го отново, преди да напусне салона?

И двамата отрекоха това.

— Както разбирате, искам да бъда съвсем точен. А сега да се занимаем със следния въпрос. Когато мадмоазел дьо Белфор излиза от салона, пистолетът е под дивана и тъй като мадмоазел дьо Белфор не е сама — мосю Фенторп, мадмоазел Робсън или мадмоазел Бауърс са при нея, тя няма възможност да го вземе, след като е напуснала салона. В колко часа отидохте да го търсите, мосю Фенторп?

— Трябва да е било малко преди дванадесет и половина.

— И колко време според вас е изминало от момента, когато с доктор Беснер изнесохте мосю Дойл от салона, до момента, когато се върнахте да търсите пистолета?

— Може би пет минути или малко повече.

— Това значи, че през тези пет минути някой е взел падналия под дивана пистолет. Този някой не е мадмоазел дьо Белфор. Кой е той? Твърде вероятно е лицето, което го е взело, да е убиецът на мадам Дойл. Трябва да приемем също, че това лице е подслушало или видяло част от предшестващите събития.

— Не виждам как разбрахте това възрази — Фенторп.

— Защото — каза Еркюл Поаро — току-що ни казахте, че пистолетът е бил под дивана, т.е. не се е виждал. Следователно вероятността да е бил намерен случайно е нищожна. Взел го е някой, който е знаел, че е там. И този някой е присъствал на сцената.

Фенторп поклати глава.

— Не видях никого, когато излязох на палубата, преди да се чуе изстрелът.

— Да, но вие сте излязъл през вратата откъм дясната страна.

— Да. От тази страна е каютата ми.

— Тогава не бихте забелязали човек, който може да е стоял при вратата от лявата страна и е гледал през прозореца?

— Не — призна Фенторп.

— Някой друг чу ли изстрела освен нубийското момче?

— Доколкото знам, не.

Фенторп продължи:

— Всички прозорци бяха затворени. Мис ван Шойлер бе почувствувала някакво течение по-рано вечерта. Двукрилата врата също беше затворена. Съмнявам се дали изобщо изстрелът се е чул ясно. Звукът би наподобявал гърмеж на тапа.

— Доколкото зная, никой не е чул другия изстрел, с който е убита мисиз Дойл — обади Рейс.

— С това ще се занимаем по-късно — каза Поаро. — Засега все още се интересувам от мадмоазел дьо Белфор. Трябва да говорим с мадмоазел Бауърс. Но преди да тръгнете — спря той Фенторп и Корнелия, — бих искал да ми разкажете нещо за себе си, за да не стане нужда да ви викам повторно. Първо вие, мосю, трите ви имена.

— Джеймс Лечдейл Фенторп.

— Адрес?

— Глазмор Хаус, Маркит Донингтън, Нортемптъншиър.

— Професията ви?

— Аз съм адвокат.

— Защо сте дошли в тази страна?

Настъпи пауза. За пръв път безстрастният мистър Фенторп се изненада.

— Е, за удоволствие — най-после измънка той.

— Аха — каза Поаро. — В отпуска сте, така ли?

— Да, може да се каже.

— Много добре, мосю Фенторп. Ще ми разказжете ли накратко какво правихте снощи след събитията, за които току-що говорихме?

— Веднага си легнах.

— Това беше в…?

— Малко след дванадесет и половина.

— Вашата каюта е номер 22 от дясната страна и е най-близката до салона, нали?

— Да.

— Ще ви задам още един въпрос. Чухте ли нещо — каквото и да е, след като се прибрахте в каютата си?

Фенторп се замисли.

— Бързо се приготвих за сън. Мисля, че чух някакъв плясък точно когато заспивах. Нищо друго.

— Чули сте някакъв плясък? Наблизо ли?

Фенторп поклати глава.

— Наистина не мога да кажа. Бях полузаспал.

— Към колко часа беше това?

— Трябва да е било около един часа. Не мога точно да кажа.

— Благодаря ви, мосю Фенторп. Това е всичко. — Поаро насочи вниманието си към Корнелия.

— А сега, мадмоазел Робсън, вашето име.

— Корнелия Рут. Адресът ми е; Ред Хаус, Белфийлд, Кънектикът.

— Защо дойдохте в Египет?

— Дойдох на екскурзия с леля Мари, мис ван Шойлер.

— Срещали ли сте мадам Дойл преди това пътуване?

— Не, никога.

— Какво правихте снощи?

— Веднага си легнах, след като помогнах на доктор Беснер да оперира крака на мистър Дойл.

— Вашата каюта е…?

— Номер 43 от лявата страна, точно до каютата на мис дьо Белфор.

— Чухте ли нещо?

— Не чух нищо — поклати глава Корнелия.

— Някакъв плясък?

— Не, пък и не бих могла, защото каютата ми е откъм брега.

Поаро кимна.

— Благодаря ви, мадмоазел Робсън. Сега може, ще бъдете така любезна да помолите мадмоазел Бауърс да дойде тук.

Фенторп и Корнелия излязоха.

— Всичко е съвсем ясно — каза Рейс. — Жаклин дьо Белфор не е могла да вземе пистолета, освен ако разпитаните поотделно свидетели не лъжат. Но някой го е взел. И някой е подслушвал снощи. И някой е бил толкова глупав, за да напише онова Ж на стената.

Чу се почукване и мис Бауърс влезе. Медицинската сестра беше както винаги спокойна и делова. В отговор на въпроса на Поаро тя съобщи името, образованието и адреса си, като прибави:

— Грижа се за мис ван Шойлер повече от две години.

— Лошо ли е здравето на мис ван Шойлер?

— Не, не бих казала — отговори мис Бауърс. — Тя не е млада и тъй като е загрижена за здравето си, желае да има сестра около себе си. Здравословното й състояние е съвсем добро. Просто обича да я обграждат с внимание и няма нищо против да плаща за това.

Поаро кимна с разбиране и каза:

— Както разбрах, мадмоазел Робсън ви е извикала снощи?

— Да.

— Ще ми разкажете ли какво точно се случи?

— Мис Робсън набързо ми разказа за инцидента. След това отидох с нея при мис дьо Белфор, която беше изпаднала в истерия.

— Отправи ли тя някакви заплахи срещу Линет Дойл?

— Не, не е правила нищо такова. С патологична упоритост се обвиняваше в различни престъпления. Беше погълнала голямо количество алкохол и изпитваше последствията от това. Реших, че не трябва да остане без надзор, инжектирах и малка доза морфин и останах с нея.

— Сега, мадмоазел Бауърс, искам да ми отговорите на следния въпрос: излиза ли мадмоазел дьо Белфор от каютата си?

— Не, не е излизала.

— А вие?

— Останах при нея до рано сутринта.

— Съвсем сигурна ли сте в това?!

— Абсолютно съм сигурна.

— Благодаря ви, мадмоазел Бауърс.

Сестрата излезе. Двамата мъже се спогледаха.

Жаклин дьо Белфор определено не бе извършила убийството. Кой тогава бе застрелял Линет Дойл?