Смърт край Нил

ДЕСЕТА ГЛАВА

Възклицания на признание и възхита се разнесоха на палубата на „Карнак“ в понеделник сутринта. Параходът бе хвърлил котва до брега и на няколкостотин ярда, току-що докоснат от утринното слънце, се извисяваше голям храм, издялан в скалата. Четири колоса, изсечени в камъка, с лице към изгряващото слънце, гледат от векове към Нил.

Корнелия Робсън каза възторжено:

— О, мосю Поаро, чудесно е, нали? Искам да кажа, че са толкова големи и спокойни. Когато ги гледам, се чувствувам мъничка, почти като насекомо и като че ли нищо друго няма особено значение, нали?

Мистър Фенторп, който стоеше наблизо, промърмори:

— Много… хм… внушително.

— Величествено, нали? — обади се Саймън Дойл зад Поаро и продължи свойски: — Знаете ли, не съм много по храмовете и разните забележителности, но място като това наистина те грабва, ако разбирате какво искам да кажа. Тези древни фараони трябва да са били изключителни хора.

Фенторп се бе отдалечил и Саймън понижи глас:

— Безкрайно се радвам, че дойдохме на тази екскурзия. Сега нещата ще се изяснят. Учудващо е, но е така. Линет се съвзе, защото както казва тя, най-после погледнала открито към проблема.

— Мисля, че това е твърде вероятно — каза Поаро.

— Тя казва, че когато видяла Джеки на борда, изпитала ужас, но после внезапно всичко това изгубило значение. И двамата се съгласихме, че повече няма да бягаме от нея. Просто ще се срещнем с вея лице в лице и ще й заявим, че абсурдните й трикове изобщо не ни тревожат. Отначало беше ужасно, но сега — не! Тя си мисли, че много ни е уплашила, но сега повече не ни е страх. Точно това трябва да й дадем да разбере.

— Да — каза замислено Поаро.

— Великолепен план, нали?

— О, да, да.

Линет се появи на палубата, облечена в ленена рокля с пастелен оранжеворозов цвят. Усмихваше се. Поздрави Поаро без ентусиазъм, само му кимна студено и дръпна настрана съпруга си.

Поаро внезапно осъзна, леко развеселен, че е станал твърде нежелан с критиките си към нея. Линет бе свикнала хората безкрайно да се възхищават от самата нея или от онова, което върши, а Еркюл Поаро бе много прегрешил съгласно това верую.

Мисиз Алертън се приближи до него и прошепна:

— Как се промени това момиче! В Асуан изглеждаше неспокойна и доста загрижена, а сега така сияе от щастие, че човек се пита да не би да си е загубила ума от радост.

Поаро понечи да отговори, но всички бяха приканени да се подготвят за слизане и официалният водач ги поведе към брега да разгледат Абу Симбел.

Детективът се озова до Андру Пенингтън.

— За пръв път ли идвате в Египет? — попита той.

— О, не, бях тук през 1923 година. В същност тогава посетих само Кайро. Но никога не съм пътувал по Нил.

— Пристигнали сте с „Карманик“, доколкото разбрах, поне така ми каза мадам Дойл.

Пенингтън го изгледа внимателно.

— Да, така е — каза той.

— Питам се дали сте видели Ръшингтънови, едни мои приятели, които пътуваха с този кораб.

— Не мога да си спомня такова име. Корабът беше пълен и времето много неприятно. Много от пътниците не излизаха на палубата и във всеки случай плаването е толкова кратко, че човек не може да разбере с кого пътува.

— Да, така е. Каква приятна изненада да попаднете на мадам Дойл и съпруга й. Нямахте представа, че са женени, нали?

— Не. Мисиз Дойл ми беше писала, писмото било препратено и аз го получих едва след няколко дни в Кайро.

— Доколкото зная, познавате я от много години?

— Дали я познавам от много години? Знам Линет Риджуей от малко, мило създание, ей толкова високо. — И той показа с ръка. — Баща й и аз бяхме приятели до гроб. Забележителен човек беше Мелхюш Риджуей и… имаше голям успех.

— Дъщеря му е наследила значително състояние, както чух… извинете, може би не трябваше да казвам това.

Андру Пенингтън го погледна леко развеселен.

— Това не е никаква тайна. Да, Линет е богата жена.

— Предполагам, че сегашната криза ще обезцени акциите на мнозина, но нейните ще останат незасегнати.

На Пенингтън му бяха необходими няколко секунди, за да отговори.

— Да, до известна степен е така. Положението сега е много сложно — каза той най-после.

— Но, струва ми се, че мадам Дойл доста разбира от бизнес.

— Да, да, точно така. Линет е умно и делово момиче.

Те спряха. Екскурзоводът ги запозна с историята на храма, построен от великия Рамзес. Четирите колоси, изобразяващи самия фараон, изсечени вътре в скалата, от двете страни на входа, гледаха безстрастно разпръснатата групичка туристи.

Синьор Рикети, без да обръща внимание на екскурзовода, разглеждаше барелефите на негърски и сирийски пленници в основата на колосите от всяка страна на входа.

Когато навлязоха в полумрака на храма, ги обзе чувството на покой. Екскурзоводът ги поведе към все още ярките, цветни барелефи на някои от вътрешните стени, но туристите се пръснаха на малки групи.

Доктор Беснер четеше звучно от бедекера и от време на време спираше, за да превежда на Корнелия, която послушно ситнеше до него. Но това не продължи дълго. Мис ван Шойлер, която в този момент влизаше в храма, подкрепяна от флегматичната мис Бауърс, издаде заповед:

— Корнелия, ела тук.

Обучението бе прекъснато насила. Докторът погледна топло след нея през дебелите си очила.

— Много хубава девойка — съобщи той на Поаро. — Не е толкова кльощава като други млади жени. Има хубави форми. И е много интелигентен слушател. Цяло удоволствие е да я учиш.

Поаро си помисли, че съдбата на Корнелия, изглежда, беше да я тормозят или поучават. Във всеки случай нея винаги я наставляваха и тя кимаше послушно в отговор.

Мис Бауърс, мигом освободена след властния зов към Корнелия, застана в средата на храма и се огледа безучастно и студено. Реакцията й към чудесата на миналото беше кратка и равнодушна.

— Екскурзоводът каза, че името на един от тези богове или богини било Мут, представяте ли си?

В един вътрешен олтар се очертаваха четири неясни, тържествени фигури, които приличаха на някакъв странен, вечен съд.

Пред тях застанаха Линет и съпругът й. С ръка в неговата н вдигната нагоре глава, те бяха типична картина на съвременни цивилизовани хора, интелигентни, любознателни, недокоснати от миналото.

Саймън каза внезапно.

— Да излезем оттук. Тези четирима не ми харесват — особено онзи с високата шапка.

— Струва ми се, че това е Амон. А този е Рамзес. Защо не ги харесваш? Мисля, че са много внушителни.

— Прекалено внушителни; има нещо зловещо в тях. Хайде да излезем на слънце.

Линет се засмя, но го последва.

Излязоха навън всред слънчевата светлина и топлия, жълт пясък. Линет избухна в смях. В краката им, наредени в редица, бяха главите на половин дузина нубийски момчета. В първия миг човек можеше да помисли, че — са отрязани. Очите се въртяха, главите се клатеха ритмично напред-назад, устните припяваха модерно заклинание.

— Хип, хип, ура! Хип, хип, ура! Много добре, много хубаво. Много ви благодаря.

— Каква нелепост! Как го правят? Наистина ли са заровени толкова дълбоко?

Саймън извади малко дребни пари.

— Много добре, много хубаво, много скъпо — имитира ги той.

Две момченца, които отговаряха за „представлението“, прибраха бързо монетите.

Линет и Саймън отминаха. Нямаха желание да се връщат на кораба и бяха изморени от разглеждане на забележителности. Облегнати на една скала, двамата се изтегнаха под слънчевите лъчи.

„Колко прекрасно е слънцето — помисли лениво Линет. — Колко топло, колко сигурно… колко прекрасно е да си щастлива… толкова прекрасно е, че съществувам аз, аз… Линет…“

Очите й се затвориха. Тя беше полузаспала, полубудна, мисълта й се носеше на вълните на съня над безкрайната песен на пясъка.

Саймън лежеше с отворени очи, пълни с доволство от живота. Какъв глупак беше, че така се разстрои онази първа нощ… Няма за какво да се тревожи… Всичко е наред… Все пак на Джеки може да се разчита…

Внезапно се разнесе вик — хора тичат към тях, махат с ръце… крещят…

За миг Саймън се втренчи глупаво в тях. След това скочи и дръпна Линет към себе си.

И точно навреме. Голям каменен блок профуча край скалата и се разби до тях. Ако Линет бе останала на мястото си, щеше да стане на пихтия. С побелели лица, те се държаха един за друг. Еркюл Поаро и Тим Алертън дотичаха при тях.

— Господи, мадам, на косъм бяхте от смъртта!

И четиримата погледнаха инстинктивно нагоре към скалата. Не видяха нищо освен една пътека към върха. Поаро си спомни, че когато слязоха на брега, бе забелязал няколко местни жители да се изкачват по нея.

Той погледна съпрузите. Линет беше все още ужасена и зашеметена. Саймън обаче не можеше да говори от ярост.

— Дявол да я вземе! — изрева той. Но млъкна, като погледна Тим.

— Пфуу, едва се отървахте. Някой глупак ли го събори, или само се срути? — каза той.

Много бледа, Линет изрече със запъване.

— Мисля, че някой глупак направи това.

— Можеше да ви смачка като черупка от яйце. Сигурна ли сте, че нямате врагове, Линет?

Тя преглътна два пъти и не можа да отговори на добродушната шега.

— Да се върнем на кораба, мадам — каза бързо Поаро. — Трябва да вземете нещо ободрително.

Веднага се отправиха натам. Саймън беше все още разгневен, Тим с весели шеги се опитваше да разсее Линет, а Поаро вървеше с мрачно лице.

И изведнъж, когато стъпиха на мостчето, Саймън спря като закован. Очите му се изпълниха с удивление.

Жаклин дьо Белфор вървеше право срещу тях. Облечена в рокля от евтин памучен плат, тя приличаше тази сутрин на дете.

— О, господи! — промълви Саймън. — Значи все пак е било нещастен случай.

Гневът му изчезна и толкова силно облекчение се изписа на лицето му, че Жаклин забеляза, че нещо не е в ред.

— Добро утро — каза тя. — Страхувам се, че съм малко закъсняла.

И като кимна на всички, слезе на брега и закрачи към храма.

Саймън сграбчи Поаро за ръката. Другите двама бяха отминали.

— Господи, какво облекчение! Помислих… помислих…

— Да, зная какво сте си помислили — отговори Поаро. Но той все още беше мрачен и загрижен; обърна се и огледа, внимателно останалите туристи.

Мис ван Шойлер бавно се връщаше, подкрепяна от мис Бауърс.

Малко по-назад мисиз Алертън се смееше пред редицата от нубийски глави.

Другите не се виждаха.

Поаро поклати глава и последва бавно Саймън на кораба.