Смърт край Нил

СЕДМА ГЛАВА

Саймън и Линет Дойл — заминаха на екскурзията до Филе в около единадесет часа на другата сутрин. От балкона на хотела Жаклин дьо Белфор ги наблюдаваше как отплуват в живописната платноходка. Това, което не видя, беше една кола, натоварена с багаж, в която седеше невзрачна прислужница. Тази кола замина от предната врата на хотела и зави надясно към Шелал.

Еркюл Поаро реши да прекара двата часа до обяда на остров Елефантина, разположен точно срещу хотела.

Когато слезе на кея, той видя двама мъже, които се качваха в една от хотелските лодки, и се присъедини към тях. Те очевидно се познаваха. По-младият беше пристигнал с влака предишния ден. Беше висок тъмнокос млад мъж с тясно лице и заядливо издадена брадичка. Беше облечен с много мръсен сив спортен костюм и поло с висока яка, съвсем неподходящо за климата. Другият, малко пълничък мъж на средна възраст, веднага заговори Поаро на изразителен, но леко завален английски. Без да проявява никакво желание да вземе участие в разговора, по-младият ги изгледа намръщено и като им обърна демонстративно гръб, започна да наблюдава с възхищение сръчния нубийски лодкар, който направляваше лодката с пръстите на краката си и придърпваше платното с ръце.

Водата беше много спокойна, големите, гладки, черни скали се плъзгаха край тях и мекият бриз галеше лицата им. Не след дълго пристигнаха на Елефантина и като слязоха на брега, Поаро и бъбривият му познат се отправиха веднага към музея. Той извади от джоба си визитна картичка и я подаде с лек поклон на Поаро. На нея пишеше: „Синьор Рикети, археолог“.

За да не остане назад, Поаро му върна поклона и му даде своята визитна картичка. След като приключиха с формалностите, двамата влязоха заедно в сградата, като ерудираният италианец изля поток от информация. Сега говореха на френски. Младият мъж със спортен костюм обходи равнодушно музея, прозявайки се от време на време, и след малко се измъкна навън.

Поаро и синьор Рикети излязоха дълго време след него. Италианецът започна въодушевено да разглежда развалините, но скоро след това Поаро забеляза зелен раиран слънчобран долу на скалите край реката и се отправи бързо натам.

Мисиз Алертън седеше на една голяма скала, със скицник до нея, а на коленете й имаше книга.

Поаро повдигна учтиво шапка и тя веднага го заговори.

— Добро утро. Много е трудно да се отървеш от тези непоносими деца.

Група малки, черни, хилещи се фигурки я заобикаляше. Като се кривеха и протягаха умолително ръце, те фъфлеха от време на време с надежда: „Бакшиш“.

— Помислих, че ще се откажат — каза тъжно мисиз Алертън. — Наблюдават ме повече от два часа и постепенно ме обкръжават; когато извикам „имши“ и им се заканя със слънчобрана си, те се разпръскват за една-две минути. След това се връщат и ме гледат втренчено, а очите и носовете им са просто ужасни и не мога да повярвам, че наистина обичам деца. Поне да бяха малко измити и да имаха някакви следи от възпитание.

Тя се засмя печално.

Поаро галантно се опита да разпръсне тълпата, но без успех. Те се разбягваха, после се връщаха и отново ги обграждаха.

— Повече щях да харесам Египет, ако само за малко ме бяха оставили на мира. Но никъде не можеш да останеш сам. Някой постоянно ти досажда с молби за пари, предлага ти разходка с магаре или мъниста, излет до туземни села или лов на патици.

— Много е неприятно — съгласи се Поаро. Той постла внимателно кърпичката си на скалата и седна някак страхливо.

— Синът ви не е ли с вас тази сутрин?

— Не, Тим трябваше да изпрати няколко писма, преди да заминем на екскурзия до Втория водопад. Отиваме там на екскурзия.

— Аз също.

— Много се радвам. Искам да ви кажа, че съм много развълнувана, че се запознах с вас. Когато бяхме в Майорка, една позната, мисиз Лийч, ми разказваше удивителни неща за вас. Беше си загубила рубинения пръстен и много съжаляваше, че не сте там, за да го намерите.

— Бога ми, да не съм тюлен от цирково шоу!

И двамата се засмяха.

Мисиз Алертън продължи:

— Видях ви от прозореца си със Саймън Дойл по алеята тази сутрин. Кажете ми, какво мислите за него? Всички толкова се интересуваме от този човек.

— Така ли?

— Да. Бракът му с Линет Риджуей беше най-голямата изненада. Тя трябваше да се омъжи за лорд Уиндълшъм и после внезапно се сгоди за този мъж, за когото никой нищо не беше чувал.

— Познавате я добре, мадам?

— Аз не, но една моя братовчедка, Джоана Саутууд, е една от най-добрите й приятелки.

— А, да, срещал съм това име във вестниците. — Той замълча за миг, после каза: — Много се говори за тази млада дама, Джоана Саутууд.

— О, тя отлично знае как да се рекламира — отсече мисиз Алертън.

— Вие като че ли не я обичате?

— Това беше доста злобна забележка от моя страна — разкая се тя. — Виждате ли, аз съм старомодна. Не я обичам много. Но тя и Тим са близки приятели.

— Разбирам — каза Поаро. Събеседницата му го стрелна с очи и смени темата.

— Колко малко млади хора има тук! Онова хубаво тъмнокосо момиче с ужасната майка с тюрбана е като че ли единственото младо същество наоколо. Забелязах, че често говорите с нея. Това дете ме интересува.

— Защо, мадам?

— Изпитвам съжаление към нея. Толкова много можеш да страдаш, когато си млад и чувствителен. Мисля, че е нещастна.

— Да, не е много щастлива, бедната.

— Тим и аз я наричаме „нацупеното момиче“. Опитах се да я заговоря един-два пъти, но тя винаги се държеше студено. Но, надявам се, че ще дойде на тази екскурзия по Нил и може би ще се сприятелим, нали?

— Твърде е възможно, мадам.

— Наистина съм много общителна, най-различни хора толкова много ме интересуват. — Като замълча за миг, тя подхвърли: — Тим ми каза, че мургавото момиче, името й е дьо Белфор, е било сгодено за Саймън Доял. Сигурно им е много неприятна да се срещнат отново.

— Да, неприятно е — съгласи се Поаро.

Мисиз Алертън го погледна бързо.

— Може да ви прозвучи глупаво, но тя почти ме плаши. Изглежда толкова екзалтирана.

Поаро кимна бавно с глава.

— Не сте далеч от истината. Големият вихър на чувствата винаги плаши.

— И вас ли ви интересуват хората, мосю Поаро? Или се интересувате само от потенциални престъпници?

— Малко хора са извън тази категория.

Тя го погледна малко учудено.

— Наистина ли мислите така?

— Ако има определена подбуда, искам да кажа.

— Която е различна при различните хора?

— Естествено.

Мисиз Алертън се поколеба, лека усмивка заигра по устните й.

— Дори и аз може би?

— Майките са особено безмилостни, когато децата им са в опасност.

— Мисля, че сте съвсем прав — каза тя сериозно и след малко прибави усмихнато: — Опитвам се да измисля мотиви за престъпление за всеки в хотела. Много е забавно. Саймън Дойл например.

Поаро се засмя.

— Най-обикновено престъпление, по най-прекия път до целта. Без никаква интелигентност.

— — И следователно много лесно ще бъде разкрито?

— Да, той не би бил изобретателен.

— А Линет?

— Това би било като „Алиса в страната на чудесата“. С главата напред.

— Разбира се. Свещеният кралски приоритет!

— А фаталното момиче, Жаклин дьо Белфор, би ли могла тя да извърши убийство?

Поаро се поколеба минута-две и каза несигурно:

— Да, мисля, че би могла.

— Но не сте сигурен.

— Не, това момиче ме озадачава.

— Не вярвам, че мистър Пенингтън би убил, нали? Той е толкова изпит и болнав, без кръв в жилите си.

— Но сигурно има силен инстинкт за самосъхранение.

— Може би. А бедната мисиз Отърбърн с нейния тюрбан?

— Не забравяйте суетата.

— Като мотив за убийство? — попита със съмнение мисиз Алертън.

— Мотивите за убийство понякога са много банални.

— Кои са обичайните мотиви, мосю Поаро?

— Най-често парите. Така да се каже, изгодата в най-различните й форми. След това отмъщението, любовта, страхът, обикновената омраза, благотворителността…

— Мосю Поаро!

— О, да, зная един случай, когато, да кажем, Б премахва А с единствената цел да облагодетелства В. Политическите убийства често влизат в тази категория. Считат някого за опасен за цивилизацията и поради тази причина го ликвидират. Някои хора забравят, че животът и смъртта зависят от добрия бог.

Всичко това той изрече много сериозно.

— Радвам се да чуя това от вас. Все пак бог сам избира оръдията си — прошепна тя.

— Тази мисъл е опасна, мадам.

— Е, след този разговор чудя се дали ще остане някой жив! — каза весело тя и стана. — Трябва да се връщаме. Ще тръгнем веднага след обяд.

Когато слязоха при кея, видяха младият мъж с полото да сяда в лодката. Италианецът беше вече там. След като нубийският лодкар отпусна платното и те потеглиха, Поаро учтиво се обърна към непознатия.

— Има прекрасни неща за разглеждане в Египет, нали?

Младежът извади вонящата лула от устата си и отговори кратко и натъртено — с учудващо възпитан глас:

— Те ме отвращават.

Мисиз Алертън сложи пенснето си и го изгледа със задоволство и интерес.

— Така ли? Защо? — попита Поаро.

— Пирамидите например. Безсмислено дялане на огромни камъни, построени заради егоизма на някой жесток, самодоволен деспот. Помислете за експлоатираните маси, които са се трудели ден и нощ и са умирали, за да ги издигнат. Отвращавам се, като мисля за страданията и мъките, които са вградени в тях.

— На вас не ви трябват нито пирамидите, нито Партенона, нито прекрасни гробници и храмове, напълно достатъчно е хората да се хранят три пъти на ден и да умират в леглата си — обади се весело мисиз Алертън.

Младият човек я изгледа намръщено.

— Мисля, че човешките същества струват повече от камъните.

— Но не са така трайни като тях — отбеляза Поаро.

— По-приятно ми е да видя сит работник, отколкото което и да е така наречено произведение на изкуството. Бъдещето има значение, не миналото.

Това беше твърде много за синьор Рикети, който избухна в порой от страстни, трудно разбираеми думи.

Младият мъж отговаряше остро и много жлъчно, като казваше на всеки какво мисли за капиталистическата система.

Тирадата свърши, когато бяха вече при кея на хотела.

— Добре, добре — промърмори приветливо мисиз Алертън и слезе на брега.

Младежът погледна сърдито след нея.

Във фоайето на хотела Поаро срещна Жаклин дьо Белфор, която беше облечена в костюм за езда.

— Отивам на разходка с магаре. Ще ми препоръчате ли някое туземно село, мосю Поаро? — каза тя с шеговит, лек поклон.

— Това ли е екскурзията ви за днес, мадмоазел? Идете, те са живописни, но не давайте много пари за местни антикварни рядкости.

— Които се доставят тук с кораби от Европа? Не могат толкова лесно да ме измамят.

Като кимна леко, тя излезе навън в ослепителната слънчева светлина.

Поаро много бързо подреди багажа си, тъй като държеше всичките си вещи в пълен ред. После се отправи към трапезарията, за да обядва рано.

След обяда хотелският автобус закара пътниците за Втория водопад на гарата, откъдето щяха да вземат експреса Кайро—Шелал — щяха да пътуват не повече от десет минути.

Пътниците бяха майката и синът Алертън, Поаро, младият мъж в мръсен спортен костюм и италианецът. Мисиз Отърбърн и дъщеря й бяха отишли на екскурзията до Асуанския язовир и Филе и щяха да се качат на парахода в Шелал.

Влакът от Кайро и Луксор закъсня с около двадесет минути. Когато най-после пристигна, настъпи обичайна суматоха. Носачите, изнасящи куфари от влака, се блъскаха с други, които внасяха куфари. Накрая, останал без дъх, Поаро се озова в едно купе със своя багаж, този на Алертън и някакви чужди куфари, докато Тим и майка му с част от техния багаж бяха в друго купе.

Срещу Поаро седеше сбръчкана стара дама с бял копринен шал около врата. Беше обсипана с диаманти и лицето й изразяваше върховно презрение към по-голямата част от човечеството.

Тя изгледа отвисоко Поаро и се скри зад страниците на американско списание. Едра, тромава млада жена на около трийсет години седеше срещу нея. На невчесаната й глава светеха кафяви, покорни като на куче очи и в цялото й същество се чувствуваше безкрайно досадното желание да угоди всекиму. От време на време старата дама поглеждаше иззад списанието си и издаваше някоя кратка заповед.

— Корнелия, сгъни одеялата. Когато пристигнем, погрижи се за куфара ми. В никакъв случай не позволявай друг да ги носи. Не забравяй ножа ми за рязане на хартия.

Те пристигнаха бързо. След десет минути влакът спря до пристана, където ги очакваше „Карнак“. Мисис Отърбърн и дъщеря и бяха вече на борда.

„Карнак“ беше по-малък от параходите при Първия водопад — „Папирус“ и „Лотос“, които бяха твърде големи, за да минат през шлюзовете на Асуанския язовир. Пасажерите се качваха на борда, където им показваха каютите. Тъй като корабът не беше пълен, на повечето от тях дадоха каюти на горната палуба. Цялата предна част на тази палуба беше заета от остъкления панорамен салон, където пътниците можеха да се любуват на реката, която се откриваше пред тях. На долната палуба имаше салон за пушене и малка всекидневна, а на най-долната — трапезария.

След като подреди багажа в каютата си, Поаро излезе отново на палубата, за да наблюдава заминаването на кораба. Той се приближи към Розали Отърбърн, облегната на парапета.

— Заминаваме за Нубия. Радвате ли се?

Момичето си пое дълбоко дъх.

— Да. Чувствувам, че най-после тръгвам по нов път.

Тя направи жест с ръка. Имаше нещо мрачно във водната равнина пред тях, в огромните голи скали, които докосваха брега на реката, тук-там се виждаха следи от разрушени и изоставени поради строежа на язовира къщи. Целият пейзаж имаше меланхоличен, почти зловещ чар.

— Далеч от хората — промълви Розали Отърбърн.

— Освен от самите нас, мадмоазел.

Тя сви рамене и каза:

— Нещо в тази страна ме кара да се чувствувам… грешна. Тук човек напълно разкрива душата си. Всичко е толкова грозно и несправедливо.

— Учудвам се, защото нямате факти, за да докажете това.

— Вижте майките на другите и вижте моята — прошепна тя. — Няма друг бог освен Секса и Саломе Отърбърн е неговият пророк. О, не трябваше да казвам това.

Поаро направи знак на протест.

— Защо да не го кажете на мен? Аз знам много. Ако вие кипите отвътре, е добре, нека нечистата пяна да изскочи на повърхността и тогава човек може да я обере с лъжица, ето така.

И той направи движение, като че ли изхвърляше нещо в Нил.

— Тогава всичко е свършено.

— Какъв необикновен човек сте вие! — Начупените й устни се разтегнаха в усмивка, но внезапно тя се вкамени и възкликна: — А, ето мисиз Дойл и съпругът й. Изобщо не предполагах, че те ще дойдат на тази екскурзия!

Линет току-що бе излязла от една каюта в средата на палубата. Саймън стоеше зад нея. Тя беше толкова сияеща и самоуверена, че Поаро остана изненадан. Определено парадираше с щастието си. Саймън Дойл също беше друг човек. Засмян до уши, той приличаше на весел ученик.

— Чудесно е — каза той, като също се облегна на перилото. — Наистина очаквам с нетърпение тази екскурзия, а ти, Линет? Като че ли не сме туристи, а наистина навлизаме в сърцето на Египет.

— Да, сега всичко е… някак по-вълнуващо — отвърна бързо съпругата му. Ръката й се плъзна по неговата. Той я притисна до себе си и прошепна:

— Тръгнахме, Лин.

Параходът се отдалечаваше от кея. Заминаваха на седемдневна екскурзия до Втория водопад и обратно.

Зад тях се чу звънлив, сребърен смях. Линет се обърна рязко.

Там беше Жаклин дьо Белфор. Тя изрече с усмивка:

— Здравей, Линет! Не очаквах да ви видя тук. Мислех, че ще останете в Асуан още десет дни. Каква изненада!

— Ти… ти не си… — заекна Линет и е мъка се опита да се усмихне безгрижно. — Не очаквах да те видя тук.

— Така ли? — И Жаклин се отдалечи към другата част на кораба.

Линет сграбчи ръката на съпруга си.

— О, Саймън, Саймън…

Цялото добро настроение на Дойл беше изчезнало. Беше разярен, ръцете му конвулсивно се свиваха в юмруци въпреки усилието да се овладее.

Двамата отстъпиха настрана. Без да се обръща, Поаро долови откъслечни думи.

— … да се върнем… невъзможно… можехме… — И след това Саймън проговори е отчаяна решителност: — Не можем винаги да бягаме, Лин. Всичко сега ще се реши…

Изминаха няколко часа. Слънчевият ден гаснеше. Поаро стоеше в остъкления салон и гледаше право пред себе си. „Карнак“ навлизаше в тясна клисура. Диви и мрачни скали обграждаха голямата река, която бързо и плавно се промъкваше между тях. Бяха вече в Нубия.

Той чу шум от стъпки и Линет Дойл застана до него. Никога не беше я виждал в такова състояние. Приличаше на уплашено дете. Тя закърши нервно ръце и каза:

— Страхувам се, мосю Поаро, от всичко се страхувам. Никога не съм се чувствала така преди. Колко пусто и зловещо е наоколо и тези черни, страшни скали край нас… Къде отиваме? Какво ще се случи? Така ме е страх! Всички ме мразят. Никога не съм се чувствала така. Винаги съм била добра с хората… правила съм им услуги… а те ме мразят… толкова много хора ме мразят. Всички около мен са врагове освен Саймън… ужасно е да чувствуваш, че те ненавиждат…

— Но какво става с вас, мадам?

Тя тръсна глава.

— Нервите, предполагам… Чувствувам, че съм обградена с опасности. — Погледна неспокойно назад и каза рязко: — Как ще свърши всичко това? Тук сме хванати в капан! Няма изход. Трябва да продължим, а… не знам къде съм.

Тя се отпусна в един стол. Поаро я погледна загрижено и със съчувствие.

— Откъде би могла тя да знае, че ще пътуваме с този кораб? Как е разбрала?

— Тя не е глупава — отвърна Поаро.

— Като че ли никога няма да избягам от нея.

— Бихте могли да се избавите по един начин. В същност учудвам се защо не сте се досетили? В крайна сметка парите за вас не са проблем. Защо не наехте малко корабче?

Тя безпомощно поклати глава.

— Ако знаехме всичко това тогава… А имаше и други усложнения… — И внезапно избухна: — Да знаете колко ми е трудно. Трябва да бъда много внимателна със Саймън… Той е страшно чувствителен на тема пари. За това, че имам толкова много! Искаше да отида с него на някое тихо място в Испания и той да плати всички разноски за медения месец. Като че ли това имаше някакво значение! Колко са глупави мъжете! Саймън трябва да свикне да живее безгрижно. Самата идея за корабче му беше неприятна… заради излишните разходи. Трябва постепенно да го превъзпитам.

Тя погледна Поаро и прехапа ядосано устни, може би защото разбра, че се е увлякла много в интимни теми.

Изправи се и каза:

— Извинете, мосю Поаро. Трябва да се преоблека. Боя се, че наговорих куп глупости.