Смърт край Нил

ДЕВЕТА ГЛАВА

Параходът пристигна рано на другата сутрин в Ез-Себуа.

Сияещата Корнелия Робсън с голяма широкопола шапка беше една от първите, които слязоха на брега. Корнелия не можеше да се държи студено с хората. Беше сърдечна и се отнасяше приятелски със себеподобните си.

Видът на Еркюл Поаро в бял костюм, розова риза, широка черна връзка и бял тропически шлем не я накара да потрепери, както сигурно би потреперала аристократичната мис ван Шойлер. Когато се озоваха на една алея със сфинксове, тя с готовност отговори на баналния му въпрос: „Спътничките ви няма ли да слязат да разгледат храма?“

— Виждате ли, леля Мари — това е мис ван Шойлер, — никога не става рано. Тя трябва много да внимава за здравето си. И, разбира се, пожела мис Бауърс, медицинската й сестра, да остане да я наглежда. Освен това според нея този не е от най-красивите храмове, но беше ужасно мила и каза, че няма нищо против аз да го разгледам.

— Била е много любезна — вметна сухо Поаро.

Наивната Корнелия се съгласи, без да подозира нищо.

— О, тя е толкова добра. Чудесно беше, че ме взе на тази екскурзия. Наистина съм много щастлива. Не можах да повярвам, когато предложи на мама да дойда с нея.

— Интересно ли ви е?

— О, прекрасно е! Видях Венеция, Падуа и Пиза — след това Кайро, само че леля Мари не беше много добре в Кайро и не можах да разгледам всичко, а сега сме на това възхитително пътешествие до Вади Халфа и обратно.

— Вие се радвате на всичко, мадмоазел — каза с усмивка Поаро и след това погледна замислено мълчаливата, намръщена Розали, която вървеше сама наред тях.

— Много е привлекателна, нали? — каза Корнелия, като проследи погледа му. — Само че гледа малко отвисоко, типична англичанка, разбира се. Но не е така хубава като мисиз Дойл. Мисиз Дойл е най-красивата и най-елегантната жена, която някога съм виждала! А съпругът й просто обожава земята под краката й, нали? Мисля, че жената със сивите коси е много изискана. Тя, изглежда, е братовчедка на граф. Говореше за него съвсем близо до нас миналата вечер. Но в същност тя няма титла, нали?

Тя бъбреше така, докато дежурният екскурзовод не ги помоли да спрат и започна да припява:

— Този храм е посветен на египетския бог Амон и на бога на слънцето Ре-Характе, чийто символ е глава на сокол… — И продължи монотонно в този дух.

Доктор Беснер със справочника на Бедекер в ръка си мърмореше нещо на немски. Той явно предпочиташе печатаното слово.

Тим Алертън не беше с групата. Майка му разчупваше леда с резервирания мистър Фенторп. Андру Пенингтън, хванал Линет подръка, слушаше внимателно, привидно много заинтересуван от цифрите, декламирани от екскурзовода.

— Шестдесет и пет фута височина, така ли? Изглежда ми малко по-малко. Голям строител е бил този Рамзес. Гордост за Египет, човек на делото.

— И голям бизнесмен, чичо Андру.

Андру Пенингтън я погледна с одобрение.

— Добре изглеждаш тази сутрин, Линет. Малко се тревожех за теб напоследък. Струваше ми се отслабнала.

Бъбрейки помежду си, туристите се завърнаха на кораба. Още един път „Карнак“ се плъзна по реката. Гледката сега не беше толкова мрачна, защото наоколо имаше палми и ниви. С промяната на пейзажа пътниците като че ли се бяха отърсили от някакъв гнет. Тим Алертън бе превъзмогнал лошото си настроение. Розали не беше толкова намусена, а Линет изглеждаше почти безгрижна.

— Неделикатно е да се говори за бизнес на младоженка на сватбено пътешествие, но има едно-две неща… — каза Пенингтън.

— Но защо, разбира се, чичо Андру. Женитбата ми сигурно е променила доста работи — Линет внезапно бе станала делова.

— Точно така. Ще те помоля някой път да подпишеш два-три документа.

— Защо не сега?

Андру Пенингтън се огледа. Ъгълът на панорамния салон, където се намираха, беше съвсем безлюден. Повечето от пасажерите бяха отвън, на палубата между салона и каютите. Единствените хора в помещението бяха мистър Фергюсън, който, изпружил крака в мръсните си спортни панталони, пиеше бира на малка маса в средата и си свиркаше между глътките, мосю Поаро и мис ван Шойлер, която беше в един ъгъл с книга за Египет в ръка.

— Добре — каза Пенингтън и излезе.

Линет и Саймън се гледаха няколко секунди, преди бавно да се усмихнат един на друг.

— Как си, любима? — попита той.

— Добре все още… Чудно защо повече не се терзая.

— Ти си прекрасна — промълви страстно Саймън.

Пенингтън се върна и донесе куп ситно изписани документи.

— Милост! — извика Линет. — Всичко това ли трябва да подпиша?

— Знам, че ти е досадно, но искам да сложа в ред работите ти. Преди всичко наемният договор за недвижимата собственост на Пето авеню, след това концесиите за западните земи. — И той продължи да говори, като подреждаше и шумолеше с книжата. Саймън се прозя.

Вратата откъм палубата се отвори и влезе мистър Фенторп. Той погледна безцелно наоколо, отправи се бавно напред и като застана до Поаро, се загледа в прозрачната синя вода и обкръжаващите я пясъци.

— … ето тук се подпиши — заключи Пенингтън, като разгъна един документ и посочи мястото.

Линет го взе и прочете внимателно. Обърна още веднъж първата страница, взе писалката, която Пенингтън беше оставил до нея, и написа името си: Линет Дойл.

Той прибра документа и извади друг.

Фенторп пристъпи бавно към тях, като погледна през прозореца брега, край който минаваха, където, изглежда, нещо го беше заинтересувало.

— Това е документ за прехвърляне — каза Пенингтън. — Няма нужда да го четеш.

Но Линет му хвърли бърз поглед. Той извади трети документ и Линет отново го прочете съсредоточено.

— Всички са съвсем ясни. Няма нищо интересно. Само правна фразеология — обясни той.

Саймън се прозя отново.

— Скъпо мое момиче, нима ще ги четеш всичките? Няма да ти стигне времето до обяд.

— Винаги прочитам всичко внимателно. Баща ми така ме е учил. Казваше, че може да има грешка при преписването.

Пенингтън се изсмя дрезгаво.

— Ти си истински бизнесмен, Линет.

— Много по-съвестна е от мен — каза през смях Саймън. — Никога не съм чел правен документ през живота си. Подписвам се на празното място, където ми покажат, и това е всичко.

— Това е ужасно небрежно — каза неодобрително Линет.

— Не съм делови човек — заяви весело той. — Никога не съм бил. Ако някой приятел ми каже да подпиша, подписвам. Така е много по-просто.

Андру Пенингтън го погледна замислено и каза сухо, като поглаждаше горната си устна:

— Не е ли рисковано понякога, Дойл?

— Глупости. Не съм от тези, които мислят, че всички искат да ги измамят. Доверчив съм и съм възнаграден за това. Досега почти никой не ме е лъгал.

Внезапно за изненада на всички мълчаливият мистър Фенторп се обърна и заговори Линет.

— Надявам се, че не ви досаждам, но трябва да ми позволите да изкажа възхищението си от деловите ви способности. За съжаление в професията си, аз съм адвокат, съм срещал само непрактични жени. Никога да не подписвате документ, преди да сте го прочели внимателно — това наистина е удивително!

Той леко се поклони и, доста зачервен, отново загледа бреговете на Нил. Линет каза несигурно:

— Е, благодаря ви… — И прехапа устни, за да подтисне смеха си. Младият мъж бе изрекъл всичко това изключително надуто и тържествено.

Андру Пенингтън изглеждаше много смутен. Саймън Дойл се чудеше дали да се ядоса, или да се засмее.

Ушите на мистър Фенторп бяха аленочервени.

— Следващият, моля — каза Линет с усмивка към Пенингтън.

Но той несъмнено изглеждаше много объркан.

— Може би друг път ще бъде по-добре — каза той сковано. — Както каза Дойл, ще стоим тук чак до обяд, ако трябва да четеш всички документи. Не трябва да пропускаме пейзажа. В същност първите два документа бяха най-спешни. По-късно ще се занимаем с делови въпроси.

— Тук е страшно горещо — каза Линет. — Да излезем навън.

И тримата излязоха през двукрилата врата. Еркюл Поаро обърна глава. Очите му се спряха замислено на гърба на мистър Фенторп, след това се преместиха към изтегнатата фигура на мистър Фергюсън, който, отметнал глава, все още тихо си подсвиркваше.

Накрая Поаро погледна в ъгъла към изправения силует на мис ван Шойлер, която хвърляше гневни погледи към мистър Фергюсън.

Двукрилата врата се отвори и вътре се втурна Корнелия Робсън.

— Много закъсня — сряза я старата дама. — Къде беше?

— Много съжалявам, лельо Мари. Преждата не беше там, където казахте, а в съвсем друг куфар.

— Скъпо дете, ти си напълно безпомощна, когато трябва да намериш нещо. Зная, — че имаш желание, скъпа, но опитай се да бъдеш малко по-умна и по-бърза. Нужна е само концентрация.

— Съжалявам, лельо Мари. Боя се, че съм много глупава.

— Никой няма да бъде глупав, ако се потруди малко. Взех те със себе си на това пътешествие и очаквам малко внимание в замяна.

Корнелия се изчерви.

— Много съжалявам, лельо Мари.

— А къде е мис Бауърс? Трябваше да взема капките си преди десет минути. Моля ти се, веднага я намери. Докторът каза, че най-важно е…

Но в този момент мис Бауърс влезе с шишенце с лекарство в ръка.

— Капките ви, мис ван Шойлер.

— Трябваше да ги взема в единайсет — смъмра я тя. — Ако има нещо, което ме отвращава, това, е неточността.

— Правилно — каза мис Бауърс и погледна часовника си. — Сега е точно единайсет и, половин минута.

— Но по моя часовник е единайсет и десет.

— Мисля, че моят часовник е верен. Истински хронометър е. Никога не изостава, нито избързва — отговори най-невъзмутимо мис Бауърс.

Мис ван Шойлер изпи съдържанието на шишенцето.

— Чувствувам се определено зле — отсече тя.

— Съжалявам да чуя това, мис ван Шойлер — каза без съжаление в гласа мис Бауърс. Тя изглеждаше напълно незаинтересувана и явно търсеше правилния отговор механично.

— Тук е много горещо. Намерете ми стол на палубата, мис Бауърс. Корнелия, донеси ми плетката и внимавай да не я изпуснеш. След това искам да навиете малко прежда — даде заповедите си мис ван Шойлер.

Процесията излезе навън. Мистър Фергюсън въздъхна, протегна крака и каза, без да се обръща към никого:

— Ей, богу, бих искал да извия врата на тази жена.

Поаро попита с интерес:

— Тя е от тези, които не харесвате, а?

— Не харесвам? Да, така е. Да е била някога полезна някому или с нещо? Никога не е работила и винаги е живяла на чужд гръб. Тя е паразит, един проклет, противен паразит. Светът може да мине без много от хората на този кораб.

— Така ли?

— Да. Това момиче, което току-що подписваше акции и си придаваше важност. Стотици и хиляди, нещастни работници робуват за жалки грошове, за да може тя да носи копринени чорапи и да тъне в безсмислен лукс. Някой ми каза, че била най-богатата жена в Англия, и сигурен съм, че никога не си е мръднала пръста.

— Кой ви каза, че е най-богатата жена в Англия?

Мистър Фергюсън го погледна враждебно.

— Човек, с когото не бихте говорили! Човек, който работи със собствените си ръце и не се срамува от това! Не като вашите натруфени, накъдрени контета.

И очите му се спряха с неодобрение на връзката и розовата риза.

— Колкото до мен, аз работя с мозъка си и не се срамувам от това — каза Поаро и на свой ред го изгледа.

Мистър Фергюсън изсумтя и заяви:

— Трябва да бъдат разстреляни… Цялата тази сбирщина!

— Скъпи млади човече, каква страст имате към насилието!

Назовете ми едно добро дело, което може да бъде извършено без насилие. За да строиш, първо трябва да събаряш и рушиш.

— Така положително е много по-лесно, много по-шумно и много по-ефектно.

— Какво работите, за да си изкарвате хляба? Обзалагам се, че нищо. Сигурно се определяте като човек от средната класа.

— Не съм човек от средната класа, а високопоставен човек — заяви надменно Поаро.

— Какъв сте?

— Аз съм детектив — отговори с такъв вид Поаро като че ли каза „Аз съм крал“.

— Господи! — искрено се изненада младият мъж. — Искате да кажете, че онова момиче е наело частен детектив да я пази? Толкова ли се страхува за скъпоценната си кожа?

— Нямам нищо общо с мадам и мосю Дойл — каза твърдо Поаро. — В отпуска съм.

— В отпуска, a?

— А вие? Не сте на почивка, нали?

— Почивка — изсумтя мистър Фергюсън и прибави загадъчно: — Изучавам условията.

— Много интересно — измърмори Поаро и се измъкна тихо на палубата.

Мис ван Шойлер се беше настанила на най-хубавото място. Корнелия, коленичила пред нея, държеше гранка сива прежда в протегнатите си ръце. Мис Бауърс, изпъната в стола си, четеше „Сатърдей ивнинг пост“.

Поаро се отправи с леки стъпки към дясната страна на кораба. Когато минаваше край кърмата, едва не се сблъска с една жена, облечена в спретната черна рокля, която говореше с едър плещест мъж в униформа, може би един от механиците. Тя погледна уплашено Поаро — мургаво, вулгарно, страстно лице. И двамата имаха странно изражение на вина и уплаха. Поаро се запита за какво ли са си говорили.

Той заобиколи кърмата и продължи по лявата страна на кораба. Вратата на една кабина се отвори и мисиз Отърбърн се появи на прага, като за малко не падна в обятията му. Беше облечена в аленочервен пеньоар от сатен.

— Съжалявам — каза тя. — Извинете ме, драги мосю Поаро. Всичко е от движението, нали знаете, движението. Никога не съм понасяла водата. Ако можеше корабът да застане на едно място. — Тя го сграбчи за ръката. — Люлеенето ми играе по нервите. Никога не съм обичала морето… Часове наред стоя сама. А тази моя дъщеря не разбира, не проявява съчувствие към майка си, която е направила всичко за нея… — Мисиз Отърбърн се разплака. — Робувах за нея, душа, душа не ми остана от работа, всичко пожертвувах… И никой не го е грижа! Но ще кажа на всички, сега ще им кажа как ме пренебрегва, колко е безсърдечна… накара ме да дойда на тази екскурзия… Отегчих се до смърт… Сега ще им кажа…

И тя се втурна напред, Поаро внимателно я спря.

— Ще я изпратя при вас, мадам. Влезте в каютата си, така с най-добре…

— Не, на всички… на всички искам да разкажа.

— Опасно е, мадам. Водата е много бурна. Може да паднете през борда.

Мисиз Отърбърн го изгледа недоверчиво.

— Така ли? Наистина ли така мислите?

— Да.

Успя да я убеди. Тя се поколеба, залитна и се прибра в каютата си.

Ноздрите на Поаро потрепнаха, той поклати глава и се отправи, към Розали Отърбърн, която седеше между мисиз Алертън и Тим.

— Майка ви ви търси, мадмоазел.

Тя весело се смееше, но сега лицето й внезапно се помрачи. Стрелна го с мигновен, подозрителен поглед и забърза по палубата.

— Не мога да разбера това дете — каза мисиз Алертън. — Толкова е променлива. Веднъж е сърдечна, след това определено груба.

— Съвсем е разглезена и има много лош характер — обади се Тим.

Майка му поклати глава.

— Не, не е така. Мисля, че е нещастна.

Тим сви рамене.

— Е, може би. Всички си имаме лични проблеми.

Гласът му прозвуча студено и рязко. Чу се вой на сирена.

— Обяд — извика радостно мисиз Алертън. — Умирам от глад.

Същата вечер Поаро забеляза, че мнсиз Алертън разговаря с мис ван Шойлер. Когато мина край тях, тя му смигна, докато казваше:

— Разбира се, в замъка Калфриз… скъпият херцог.

Корнелия, освободена от задължения, беше на палубата и слушаше с дълбоко внимание доктор Беснер, който монотонно й преподаваше египтология от бедекера.

Тим Алертън се облегна на перилото и каза:

— Както и да е, това е един прогнил свят…

Розали Отърбърн отговори:

— Някои хора имат всичко. Несправедливо е.

Поаро въздъхна. Доволен беше, че вече не е млад.