Смърт край Нил

ПЕТА ГЛАВА

Еркюл Поаро намери Жаклин дьо Белфор на скалите с изглед право към Нил. Той беше съвсем сигурен, че не се е прибирала в хотела и че ще я намери някъде наблизо. Седеше, подпряла брадичка с ръка, и не обърна глава при звука от стъпките му.

— Мадмоазел дьо Белфор? — попита Поаро. — Разрешете ми да поговоря с вас за малко.

Тя помръдна леко глава. Слаба усмивка заигра по устните й.

— Разбира се. Вие сте мосю Еркюл Поаро, нали? Да се опитам ли да отгатна? Вие работите за мисиз Дойл, която ви е обещала щедро възнаграждение, ако успеете в мисията си.

Поаро седна на пейката до нея.

— Вашето предположение е отчасти вярно — каза той с усмивка. — Току-що се срещнах с мадам Дойл, но не получавам възнаграждение от нея, по-точно казано, не работя за нея.

— О! — Жаклин го изгледа внимателно и попита рязко: — Тогава защо сте тук?

Еркюл Поаро отговори с въпрос:

— Виждали ли сте ме преди, мадмоазел?

Тя поклати глава.

— Не, не мисля.

— А аз съм ви виждал. Седях веднъж до вас в ресторанта „При леля ми“. Вие бяхте там със Саймън Дойл.

Странно изражение, подобно на маска, се появи върху лицето на момичето.

— Спомням си тази вечер… — проговори тя.

— Оттогава — продължи Поаро — се случиха много неща.

— Да, много неща се случиха. Гласът й натежа от мъка и отчаяние.

— Мадмоазел, говоря ви като приятел. Забравете миналото!

Тя го погледна с изненада.

— Какво искате да кажете?

— Забравете миналото! Погледнете към бъдещето! Каквото е сторено, е сторено. Непримиримостта няма да го поправи.

— Сигурна съм, че това би било много удобно за скъпата Линет.

Поаро направи лек жест.

— Не мисля за нея в този миг! Мисля за вас. Вие сте страдали, но това, което правите, само ще удължи страданието ви.

Тя поклати глава.

— Грешите. Има моменти, когато почти съм доволна.

— Това, мадмоазел, е най-лошото от всичко.

Тя го погледна бързо.

— Не сте глупав. — И прибави бавно: — Вярвам, че нямате лоши намерения.

— Идете си в къщи, мадмоазел. Вие сте млада, умна, животът е пред вас.

Жаклин поклати бавно глава.

— Не разбирате или не искате да разберете. Саймън е моят живот.

— Любовта не е всичко, мадмоазел — каза меко Поаро. — Само когато сме млади, мислим така.

Но момичето поклати отново глава.

— Не разбирате. — И като го стрелна с очи, каза: — Знаете всичко, нали? Говорили ли сте с Линет? И бяхте в ресторанта онази вечер… Саймън и аз се обичахме.

— Знам, че го обичахте.

Тя реагира бързо на лекия намек и повтори натъртено:

— Ние се обичахме. Обичах и Линет… Доверявах й се. Тя беше най-добрата ми приятелка. През целия си живот Линет винаги е имала всичко, каквото пожелае. Никога не се е отказвала от нищо. Когато видя Саймън, тя го пожела — протегна ръка и го взе.

— И той позволи да бъде… купен?

Жаклин поклати бавно тъмнокосата си глава.

— Не, не е съвсем така. Ако беше така, нямаше да съм тук сега… Намеквате, че Саймън не заслужава… Ако се беше оженил за Линет заради парите й, това би било вярно. Но той не се ожени за нея заради парите й. Всичко е по-сложно. Има едно друго нещо — блясъкът, мосю Поаро. И парите в прибавка. Виждате ли, Линет беше жена с обаяние. Тя беше господарката на едно кралство, младата принцеса, потънала в разкош до върха на пръстите си. Това беше като сцена от театър. Светът беше в краката й, един от най-богатите и търсени лордове на Англия искаше да се ожени за нея. И вместо това тя благоволява да избере невзрачния Саймън. Учудвате ли се, че това му замая главата? — Тя внезапно простря ръка. — Вижте луната. Добре я виждате, нали? Съвсем е истинска. Но ако слънцето изгрее, повече няма да я виждате. И при нас беше така. Аз бях луната… Когато слънцето изгря, Саймън беше заслепен. Той беше омаян, не можеше да вижда нищо друго освен слънцето — Линет.

Тя замълча и след миг поде:

— Така че блясъкът беше всичко. Той го упои. И освен това нейната абсолютна увереност, навикът й да заповядва. Тя е толкова уверена в себе си, че кара и другите да вярват. Може би Саймън беше слаб, но той е съвсем обикновен човек. Той щеше да обича мен и само мен, ако Линет не го бе отнесла в златната си колесница. И знам, прекрасно знам, че никога не би се влюбил в нея, ако тя не беше пожелала това.

— Вие мислите така.

— Зная това. Той ме обичаше и винаги ще ме обича.

— Дори и сега?

Тя понечи бързо да каже нещо, но отговорът замря на устните й. Погледна Поаро и гъста, огнена руменина покри лицето й. Отвърна поглед и с наведена глава прошепна задавено:

— Да, зная. Сега той ме мрази, мрази ме… Но по-добре да внимава!

С бързо движение бръкна в копринената си чантичка до нея, после протегна ръка. Като изящна играчка на дланта й лежеше малък пистолет със седефена дръжка.

— Хубава дреболия, нали? Твърде неправдоподобна изглежда, за да е истинска, но е истинска. Един от тези куршуми може да убие мъж или жена. Аз съм добър стрелец. — Тя се усмихна, погълната от спомените. — Когато като малка отидох с майка си в Южна Каролина, дядо ми ме научи да стрелям. Той беше старомоден човек и вярваше, че оскърблението се измива само с кръв. Баща ми също се е дуелирал няколко пъти на младини. Добре владееше сабята. Веднъж уби човек заради една жена. Така че, както виждате, мосю Поаро — тя го изгледа, без да трепне, — имам гореща кръв. Купих това, когато всичко започна. Исках да убия един от двамата — работата беше там, че не можех да реша кого. И не ми харесваше да убия и него, и нея. Надявах се да изплаша Линет, но тя е много смела, няма да трепне при нападение. И тогава си казах: „Почакай!“ Тази тактика ми допадаше все повече и повече. В крайна сметка можех винаги да убия един от тях. По-интересно беше да чакам и да обмислям отмъщението си. И тогава ми дойде тази идея: да ги преследвам! Където и да идеха, на края на света, за да бъдат щастливи заедно, щяха да виждат МЕН! И имаше ефект. Това уязви болезнено Линет, в същност нищо друго не би могло да я засегне. Нарани я право в сърцето… И тогава започнах да се забавлявам. А тя нищо не може да направи! Винаги съм безупречно внимателна и учтива! За нищо не могат да се хванат. Отравям им цялото, цялото щастие.

Смехът й звънна — сребърен и мелодичен.

Поаро хвана ръката й.

— По-тихо. Тихо, ви казвам.

Жаклин го погледна с предизвикателна усмивка:

— Е?

— Мадмоазел, умолявам ви да престанете.

— Да оставя скъпата Линет на мира!

— Това не е толкова важно. Не отдавайте сърцето си на злото.

Устата й се отвори, очите й се изпълниха с недоумение.

Поаро продължи тържествено:

— Защото, ако направите това, злото сигурно ще дойде, то ще ви обладае, ще се засели във вас и след това няма да можете да го прогоните.

Жаклин втренчи в него колеблив, несигурен поглед и прошепна:

— Не зная…

Но внезапно извика решително:

— Не можете да ме спрете!

— Не — каза тъжно Еркюл Поаро, — не мога да ви спра.

— Дори ако съм решила да я убия, не можете да ме спрете.

— Не дори ако сте съгласна да заплатите тази цена.

Жаклин дьо Белфор се изсмя:

— О, не се страхувам от смъртта! За какво да живея повече? Сигурно мислите, че е голям грях да убиеш човек, който те е наранил, който ти е отнел единственото нещо, което си имал на света.

— Да — отговори той твърдо. — Вярвам, че да убиеш е непростимо престъпление.

Тя се изсмя отново.

— Тогава трябва да сте съгласен със сегашния ми план за отмъщение, защото, докато има ефект, няма да използвам пистолета. Но понякога се страхувам… да, наистина се страхувам… причернява ми… искам да й причиня болка, да забия нож в нея или да притисна хубавия си малък пистолет до главата й и тогава само да докосна с пръст… О-о!

Викът й го стресна.

— Какво има, мадмоазел?

Тя се беше обърнала и гледаше към сенките.

— Някой… стоеше там, но сега изчезна.

Еркюл Поаро се огледа внимателно. Мястото изглеждаше безлюдно.

— Мисля, че тук няма никой освен нас, мадмоазел. — Той стана: — Във всеки случай казах онова, за което бях дошъл. Желая ви лека нощ.

Жаклин също се изправи и каза почти умолително:

— Разбирате нали че не мога да направя това, за което ме помолихте?

Поаро поклати глава.

— Не защото можете да го направите! Винаги има време! Вашата приятелка Линет също е имала възможност в определен момент да спре… Но го е пропуснала. А след това човек отдава душата си на злото и няма друг шанс.

— Няма друг шанс — повтори като ехо Жаклин дьо Белфор.

Тя се замисли за миг и после вдигна предизвикателно глава.

— Лека нощ, мосю Поаро.

Той поклати тъжно глава и я последва по алеята към хотела.