Смърт край Нил

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Еркюл Поаро не бе сгрешил. Перлите не бяха на масичката до леглото на Линет Дойл.

Помолиха Луиз Бурже да потърси в багажа на Линет. Според нея всичко било на мястото си. Само перлите бяха изчезнали.

След като излязоха от каютата, един стюард им съобщи, че в салона за пушене е сервирана закуска. Когато минаваха по палубата, Рейс се спря, sa да погледне през парапета.

— Axa. Виждам, че ви е хрумнало нещо, приятелю.

— Да. Когато Фенторп спомена, че чул някакъв плясък, внезапно си спомних, че и аз бях събуден от нещо такова миналата нощ. Напълно вероятно е след убийството престъпникът да е хвърлил пистолета зад борда.

— Наистина ли мислите така, приятелю? — попита замислено Поаро.

— Това е предположение — сви рамене Рейс. — Все пак не открих никъде пистолета в каютата. Това беше първото нещо, което потърсих.

— Малко вероятно е пистолетът да е бил хвърлен зад борда.

— Къде е тогава?

Поаро отговори бавно:

— Ако не е в каютата на мадам Дойл, то логично е да бъде само на едно друго място.

— Къде?

— В каютата на Жаклин дьо Белфор.

Рейс каза съсредоточено:

— Да, разбирам… Сега тя не е там. Да отидем ли да проверим?

Поаро поклати глава.

— Не, приятелю. Би било прибързано, Може още да не е оставен там.

— Какво ще кажете, ако веднага претърсим целия кораб?

— Така ще се издадем. Трябва да действуваме, много внимателно. Сега сме в деликатно положение. Хайде да поговорим, докато закусваме.

Рейс се съгласи и те влязоха в салона за пушене.

— Е, сега имаме две ясни следи — каза Рейс, като напълни чашата си с кафе, — Изчезналите перли и този Флитууд, Очевидно става дума за кражба, колкото до перлите, но не знам дали ще се съгласите с мен…

— Твърде неподходящ момент за кражба — прекъсна го Поаро.

— Точно така. Кражба на перли сега означава всеки на борда да бъде щателно претърсен. Как иначе би могъл крадецът да избяга с плячката си?

— Би могъл да отиде на брега и да ги скрие.

— Компанията има наблюдателен пост там.

— Тогава това е невъзможно. Може би убийството е било извършено, за да се отклони вниманието от кражбата? Не, това е съвсем неприемливо, дори абсурдно. Да предположим, че мадам Дойл се е събудила и е заловила крадеца на местопрестъплението.

— И той я е застрелял? Но тя е била застреляна, докато е спяла.

— Така че и това предположение отпада. Знаете ли, имам една идея за тези перли. Не, това е невъзможно, защото ако бях прав, не биха изчезнали. Какво е мнението ви за камериерката?

— Питам се — каза Рейс бавно — дали не знае повече, отколкото казва.

— А, и вие сте останали с такова впечатление.

— Това момиче определено не ми харесва.

— Да, не бих й се доверил — съгласи се Еркюл Поаро.

— Мислите, че има нещо общо с убийството?

— Не, не бих казал.

— Може би е замесена в кражбата на перлите?

— Това е по-вероятно. Била е за много кратко време с мадам Дойл. Може да е член на банда, занимаваща се с кражби на бижута. В такива случаи често има камериерка с отлични препоръки. За съжаление не сме в състояние да получим информация по тези въпроси. И освен това такова обяснение не ме задоволява напълно… тези перли… о, господи, догадката ми трябва да е вярна… И все пак никой не би бил такъв идиот. — Той замълча.

— А този Флитууд?

— Трябва да го разпитаме. Може би тук е отговорът на загадката. Ако историята на Луиз Бурже е истинска, той има определена причина за отмъщение. Може би е подслушал скандала между Жаклин и Саймън Дойл и след като са напуснали салона, е влязъл бързо вътре и е взел пистолета. Да, това е напълно възможно. И това Ж, надраскано с кръв на стената, би съответствало на груба и примитивна натура.

— В същност този е човекът, който търсим?

— Да, само че… — Поаро потърка нос и каза с лека гримаса: — Виждате ли, познавам собствените си слабости. За мен казваха, че обичам да усложнявам случаите. Разрешението, което ми предлагате, е твърде лесно, твърде банално. Не мога да си представя, че наистина така се е случило. А може би това са обикновени предразсъдъци от моя страна.

— По-добре да разпитаме Флитууд.

Рейс позвъни и даде нареждане да го извикат. След това попита:

— Някакви други идеи?

— Много, приятелю. Американският попечител например.

— Пенингтън?

— Да, Пенингтън. Онзи ден наблюдавах една любопитна сценка. — И той разказа случката на Рейс. — Според мен това е от значение. Линет Дойл поиска да прочете всички документи, преди да ги подпише. Той отложи това за някой друг ден. Тогава съпругът направи една много интересна забележка.

— Каква?

— Той каза; „Никога не чета нищо. Подписвам, където ми посочат“. Разбирате ли какво означават тези думи? Пенингтън разбра. Видях това в очите му, когато погледна Дойл. Сякаш някаква съвсем нова мисъл се бе появила в главата му. Представете си, приятелю, че сте попечител на дъщеря на много богат човек. Може би използвате парите, за да играете на борсата или за рисковани сделки. Зная, че е така във всички детективски романи, но и във вестниците четем за това. Това се случва, приятелю, случва се.

— Безспорно — каза Рейс.

— Все още има време да натрупаш пари, като играеш активно на борсата. Повереницата ти е малолетна. Но внезапно тя се омъжва! Контролът върху имуществото преминава от твоите ръце в нейните при първо поискване! Истинска катастрофа! Но има някакъв шанс. Тя е на сватбено пътешествие и може би няма да бъде много внимателна. Един лист, небрежно пъхнат между другите за подпис… Но Линет Дойл не беше такава. Тя беше делова жена, дори и през медения си месец. Съпругът й казва нещо и една нова идея се появява в главата на отчаяния човек, който търси изход от фалита. Ако Линет Дойл умре, съпругът ще наследи богатството й, а с него той лесно ще се справи; за ловкия Андру Пенингтън това би било детска игра. Казвам ви, че видях как тази мисъл мина през главата на Андру Пенингтън. „Ако с Дойл ще трябва да се оправям…“ Точно това си помисли.

— Много вероятно, бих казал, но нямате никакви доказателства — отбеляза сухо Рейс.

— Уви, не.

— Да не забравяме младия Фергюсън. Той обвинява всичко и всички. Не мисля, че това е от голямо значение, но все пак той би могъл да бъде човекът, чийто баща е бил разорен от стария Риджуей. Може да изглежда преувеличено, но е възможно. Твърде често хората не забравят злините от миналото. — Той замълча за миг и след това каза: — И остава моят човек.

— Да, „вашият човек“, както казвате.

— Той е убиец. Знаем това. Но, от друга страна, не виждам как би могъл да се сблъска с Линет Дойл. Пътищата им са толкова различни.

— Освен, ако случайно не е научила нещо за самоличността му.

— Възможно, но малко вероятно. — Някой почука на вратата. — А, това е нашият неуспял двуженец.

Флитууд беше едър, грубоват човек. Когато влезе в стаята, той ги изгледа с недоверие. Поаро се досети, че той е човекът, когото бе видял да говори с Луиз Бурже.

— Искали сте да ме видите? — попита с подозрение той.

— Да — каза Рейс. — Може би знаете, че на този кораб снощи бе извършено убийство?

Флитууд кимна.

— Вярно ли е, че сте имали причина да мразите жената, която бе убита?

Сянка на безпокойство се мярна в очите му.

— Кой ви каза?

— Заявили сте, че мисиз Дойл се е намесила в отношенията ви с една млада жена.

— Зная кой ви е казал това, онази лъжлива френска уличница. Това момиче е страшна измамница.

— Да, но тази история е истинска.

— Това е мръсна лъжа!

— Заявявате това, без да знаете дори за какво става дума.

Изстрелът попадна в целта. Той се смути и преглътна.

— Вярно ли е или не че сте имали намерение да се ожените за момиче на име Мари и тя ви е изоставила, когато е разбрала, че вече сте женен?

— Какво й влизаше това в работата?

— Искате да кажете, че не е било работа на мисиз Дойл? Е, както знаете, двуженството е наказуемо.

— Не беше така. Ожених се за една от тукашните, но не ни провървя. Тя се върна при роднините си. Не съм я виждал от шест години.

— И все още сте женен за нея?

Мъжът замълча. Рейс продължи:

— Мисиз Дойл или мис Риджуей, както тогава се е наричала, е разкрила това, нали?

— Да, дявол да я вземе! Пъхаше си носа навсякъде, където не й бе работа. Бях почтен с Мари. Бих направил всичко за нея. И тя никога не би разбрала за другата, ако не беше тази интригантка. Да, признавам, че й имах зъб и ми причерня, когато я видях на този кораб, цялата обкичена с перли и диаманти, пристъпвайки наоколо като кралица, без дори да се досеща, че завинаги е разбила живота на един човек! Вярно е, не можех да я гледам, но ако мислите, че съм долен убиец, ако мислете, че съм я застрелял, това е проклета лъжа! Никога не съм я докосвал. И това е чистата истина.

Той млъкна. Пот се стичаше по лицето му.

— Къде бяхте снощи между дванайсет и два часа?

— Спях в леглото си и приятелят ми ще потвърди това.

— Ще проверим. Това е достатъчно — каза Рейс и му кимна рязко да си върви.

— Какво ще кажете? — запита Поаро, когато вратата се затвори след Флитууд.

Рейс сви рамене.

— Беше доста откровен. Нервен е, разбира се, но не прекалено. Ще трябва да проверим алибито му, въпреки че това едва ли ще ни помогне много. Другият сигурно е спял и този приятел е можел да се измъкне навън и отново да се прибере в каютата си. Трябва да разберем дали някой друг не го е видял.

— Да, трябва да разследваме това.

— Мисля, че е важно да разберем дали някой е чул нещо, което може да ни помогне да определим часа на убийството. Според Беснер това се е случило между дванайсет и два. Твърде вероятно е някои от пътниците да са чули изстрела, дори и ако не са разбрали, че това е изстрел. Аз не чух нищо подобно. А вие?

Поаро поклати глава.

— Спах много дълбоко и не чух абсолютно нищо. Сигурно са ми дали приспивателно.

— Жалко. Да се надяваме, че пътниците, чиито каюти са от дясната страна, ще ни помогнат. С Фенторп вече говорихме. Да разпитаме мисиз Алертън и сина й. Ще изпратя стюарда да ги извика.

Мисиз Алертън влезе с енергична стъпка. Беше облечена в светлосива, раирана копринена рокля. Изглеждаше разстроена.

— Това е прекалено ужасно — каза тя, като седна на стола, който Поаро й предложи. — Просто не мога да повярвам. Това красиво създание, което имаше всичко, за да се наслаждава на живота, сега е мъртво. Не мога, не мога да го повярвам.

— — Зная какво чувствате, мадам — каза със съчувствие Поаро.

— Радвам се, че вие сте на кораба, — каза просто тя. — Вие ще откриете кой е извършил това. Толкова се радвам, че не е онова бедно, нещастно момиче.

— Имате пред вид мадмоазел дьо Белфор. Кой ви каза, че не е тя?

— Корнелия Робсън — отговори с бегла усмивка мисиз Алертън. — Виждате ли, тя е като замаяна от случилото се. Сигурно това е единственото вълнуващо преживяване в живота и и вероятно последното. Но тя е толкова мила и ужасно се срамува, че й е толкова интересно. Уверена е, че се държи много грозно. — Мисиз Алертън погледна Поаро и прибави: — Но защо говоря глупости. Вие искате да ми зададете някои въпроси.

— В колко часа си легнахте?

— Малко след десет и половина.

— Веднага ли заспахте?

— Да. Бях уморена.

— Чухте ли нещо каквото и да е, през нощта?

Мисиз Алертън сви вежди.

— Да, мисля, че чух плясък и като че ли някой тичаше или обратното. Не си спомням добре. Стори ми се, че някой падна зад борда, в полусън, нали разбирате; тогава се събудих и се ослушах, но беше съвсем тихо.

— Знаете ли в колко часа беше това?

— Боя се, че не. Но не мисля, че беше дълго след като заспах. Може би след около един час.

— Уви, мадам, това не е много точно.

— Зная. Но няма смисъл да се опитвам да гадая, след като нямам и най-малката представа, нали?

— И това ли е всичко, което можете да ни кажете?

— Боя се, че да.

— Познавахте ли преди мисиз Дойл?

— Не, Тим я познаваше. Слушала съм много за нея от една наша братовчедка, Джоана Саутууд, но я видях за пръв път в Асуан.

— Ако позволите, мадам, имам още един въпрос.

Мисиз Алертън промърмори с усмивка:

— Обичам да ми задават недискретни въпроси.

— Става, дума за следното. Дали вие и вашето семейство сте понасяли някога парични загуби поради финансовите операции на бащата на мадам Дойл, Мелхюш Риджуей?

— О, не! — изумя се мисиз Алертън. — Семейните финанси никога не са претърпявали никакви големи загуби, освен когато просто намаляваха поради ниските лихви. Никога не е имало драматичен фалит, който да ни докара до бедност. Съпругът ми остави много малко пари, но те не са изхарчени, въпреки че носят по-малък доход отпреди.

— Благодаря ви. Ще помолите ли сина си да дойде при нас?

Тим каза весело, като видя майка си:

— Е, издържа ли изпитанието? Сега е мой ред! За какво те питаха?

— Само дали съм чула нещо снощи — каза мисиз Алертьн. — А за нещастие абсолютно нищо не чух. Не зная защо. Все пак каютата на Линет Дойл е през една от моята. Мисля, че трябваше да чуя изстрела. Отивай, Тим; чакат те.

Поаро зададе на Тим Алертън предишните въпроси.

— Легнах си рано, около десет и половина. Четох малко. Изгасих лампата няколко минути след единайсет часа.

— — Чухте ли нещо след това?

— Чух някъде наблизо мъжки глас да казва лека нощ.

— Това бях аз, пожелавах лека нощ на мисиз Дойл — каза Рейс.

— Да. После заспах. По-късно чух врява, спомням си, че някой викаше Фенторп.

— Мадмоазел Робсън, когато е изтичала от панорамния салон.

— Да, предполагам, че беше тя. След това се разнесоха различни гласове, някой изтича на палубата и тогава чух някакъв плясък и гласа на стария Беснер, който гърмеше нещо като „Внимателно сега“ и „Не толкова бързо“.

— Чули сте плясък?

— Да, нещо такова.

— Сигурен ли сте, че не сте чули изстрел?

— Да, мисля, че би могло и това да бъде… Чух гърмеж от тапа. Може би това е бил изстрелът. Възможно е представата за плясък да се е породила в съзнанието ми, като съм свързал тапа с течност, бликаща в чаша… Спомням си, че смътно си помислих, че горе има някакво събиране и ми се искаше да се разотидат по каютите и да млъкнат.

— Да сте чули нещо друго след това?

Тим се замисли.

— Само Фенторп, който трополеше в съседната каюта. Мислех, че никога няма да си легне.

— А след това?

Тим сви рамене.

— След това нищо — мрак.

— Нищо друго ли не чухте?

— Абсолютно нищо.

— Благодаря ви, мосю Алертън.

Тим стана и излезе от каютата.