Смърт край Нил

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Бихте ли ми обяснили, мадам, значението на думата „fey“?

Мисиз Алертън леко се учуди. Тя и Поаро се катереха, задъхани, по скалата с изглед към Втория водопад. Повечето се изкачваха с камили, но Поаро считаше, че движението на камилата напомня люшкането на кораб, а мисиз Алертън бе решила, че е въпрос на лично достойнство да се изкачи сама.

Бяха пристигнали във Вади Халфа миналата вечер. Тази сутрин две моторни лодки закараха цялата група до Втория водопад с изключение на синьор Рикети. Италианецът бе настоял да замине сам на екскурзия до едно отдалечено място, наречено Семна, което, както той обясни, представлявало голям интерес, защото там били вратите към Нубия по времето на Аменемхет III; там имало стела3 с надпис, гласящ, че негрите трябва да плащат митнически такси, преди да влязат в Египет. Всичко бе направено, за да се предотврати тази проява на индивидуализъм, но без успех. Синьор Рикети беше непреклонен и отхвърли всички възражения с аргументите; 1. Екскурзията била безсмислена. 2. Екскурзията била неосъществима, защото било невъзможно да се използува превозно средство. 3. Нямало възможност да се осигури кола. 4. Ако все пак се намери кола, трябвало да се плати голяма сума.

След като се надсмя над първата точка, изрази съмнение по втората, предложи сам да намери кола (трето) и се пазари на много добър арабски (четвърто), синьор Рикети най-после замина в пълна тайна, да не би и някой от другите пътници да се отклони от утъпканата пътека на туристическите забележителности.

— Fey — мисиз Алертън наклони глава, за да обмисли отговора си. — Това е шотландска дума, която значи прекален възторг, извънмерно щастие, което предшествува беда. С други думи, твърде хубаво е, за да е истина.

Поаро слушаше внимателно подробните й обяснения.

— Благодаря ви, мадам, сега разбрах. Но колко странно, вчера употребих същата дума, а скоро след това мадам Дойл за малко не загина.

Мисиз Алертън потрепера.

— Всичко стана за секунди. Мислите ли, че някой от онези малки черни нещастници е блъснал камъка на шега? Момчетата навсякъде по света правят такива работи, без да имат намерение да причинят зло.

Поаро сви рамене.

— Може би, мадам.

Той смени темата и зададе няколко въпроса за цените на храната и хотелите в Майорка, където вероятно щял да отиде на екскурзия.

Нисичкият мъж беше станал много симпатичен на мисиз Алертън отчасти поради желанието й да противоречи на Тим. Тя чувствуваше, че той постоянно се опитва да я откъсне от Еркюл Поаро, когото категорично бе определил като „парвеню от най-лош вид“. Но тя не го наричаше парвеню; предполагаше, че странният начин, по който се облича, събужда предразсъдъците на сина й. Мисиз Алертън считаше, че Поаро е интелигентен и интересен събеседник. Освен кова смяташе, че е изключително отзивчив. Тя откри внезапно, че му доверява неприязънта си към Джоана Саутууд. Беше й по-леко, когато говореше за това. И защо пък не? Той не познаваше Джоана и едва ли някога щеше да я срещне. Защо да не се освободи от това постоиянно бреме от ревниви мисли?

В същия миг Тим и Розали говореха за нея. Тим полу на шега се оплакваше от съдбата си. Здравето му било лошо, но не толкова, че да събуди съчувствие, а и не му позволявало да живее, както той би искал. Не харесвал професията си, бил зле платен.

— Съвсем монотонно, невзрачно съществуване — заключи той с огорчение.

— Имате нещо, за което много хора биха ви завидели — каза внезапно Розали.

— Какво?

— Вашата майка.

Тим беше учуден и поласкан.

— Мама? Да, разбира се, тя е необикновен човек. Много мило от ваша страна.

— Мисля, че е чудесна. Толкова е изискана… спокойна, сдържана… като че нищо не може да я засегне и въпреки това е винаги готова да се смее и шегува.

Розали говореше с въодушевление и леко заекваше.

В Тим се надигна топло чувство към момичето. Той поиска да й върне комплимента, но за нещастие мисиз Отърбърн за него беше олицетворение на най-голямата заплаха за света. Това, че не можеше да бъде толкова сърдечен, го накара да се почувствува неудобно.

Мис ван Шойлер бе останала на катера, защото не можеше да поеме риска да се изкачи нито с камила, нито сама.

— Съжалявам, но ще трябва да ви помоля да останете с мен, мис Бауърс — каза тя остро. — Бях решила вие да отидете и да остане Корнелия, но момичетата са такива егоисти. Тя изхвърча навън, без да ми каже нищо. В същност видях я, че говори с този толкова неприятен и невъзпитан млад мъж Фергюсън. Корнелия много ме разочарова. Няма никакво чувство за светски маниери.

Мис Бауърс отговори безизразно:

— Няма значение, мис ван Шойлер. Сигурно там ще е много горещо, а и не мога да си представя разходка върху тия камилски седла. Сигурно са пълни с бълхи.

Тя намести очилата си, като напрегна очи, за да открие групата, слизаща по хълма, и отбеляза:

— Мис Робсън не е вече с онзи млад мъж. Сега е с доктор Беснер.

Мис ван Шойлер измърмори нещо.

След като бе открила, че доктор Беснер е известен и моден лекар в Европа, че притежава голяма клиника в Чехословакия, тя беше станала особено благоразположена към него. Освен това можеше да прибегне до професионалните му услуги преди края на пътуването.

Когато туристите се завърнаха на „Карнак“, Линет извика изненадано:

— Има телеграма за мен! Тя я грабна от таблото и я отвори.

— Но как, нищо не разбирам, картофи, цвекло, какво значи това, Саймън?

Саймън тъкмо се канеше да погледне през рамото й, когато се чу разгневен глас:

— Извинете, но тази телеграма е за мен — синьор Рикети я дръпна грубо от ръцете й, като я изгледа свирепо.

Линет го зяпна с удивление и после обърна; плика.

— О, Саймън, колко съм глупава! Пише Рикети, а не Риджуей, а и моето име сега, разбира се, не е Риджуей. Трябва да се извиня.

Тя се запъти към археолога, който беше при кърмата на кораба.

— Толкова съжалявам, синьор Рикети. Виждате ли, моето име, преди да се омъжа, беше Риджуей, а аз съм отскоро омъжена и…

Тя замълча, а усмихнатото й, покрито с трапчинки лице го умоляваше да прости грешката на една младоженка.

Но на Рикети очевидно не му беше до смях. Кралица Виктория дори когато е била най-строга, едва ли е имала толкова неумолим вид.

— Имената трябва да се четат внимателно. Непростимо е да бъдете небрежна в такива случаи.

Линет прехапа устни и се изчерви. Не беше свикнала да приемат извиненията й по този начин. Тя се обърна и като се върна при Саймън, каза ядосано:

— Тези италианци наистина са непоносими.

— Няма значение, скъпа. Да се върнем да разгледаме онзи голям крокодил от слонова кост, който ти хареса.

И двамата слязоха на брега. Проследявайки ги с очи до кея, Поаро чу някой да вдишва дълбоко. Той се извърна и видя до себе си Жаклин дьо Белфор. Ръцете й бяха вкопчени в парапета. Тя се обърна към него и той се удиви от израза на лицето й. Той не бе вече весел, нито злонамерен. Сега изглеждаше обзета от някакъв вътрешен, изгарящ огън.

— Вече не ги е грижа — изрече тя глухо и бързо. — Сега са далеч от мен, не мога да ги достигна… Не се интересуват дали съм тук, или не… Не мога… не мога вече да ги нараня…

Ръцете й потрепераха.

— Мадмоазел…

Тя избухна.

— О, сега е твърде късно, твърде късно за предупреждения… Вие бяхте прав. Не трябваше да идвам на това пътуване. Как го нарекохте? Пътуване на душата? Не мога да спра вече. Трябва да продължа напред. И продължавам. Няма, няма да бъдат щастливи заедно. По-скоро бих ги убила…

Тя се отдръпна рязко. Поаро, загледан след нея, почувствува ръка на рамото си.

— Приятелката ви изглежда малко разстроена, мосю Поаро.

Той се обърна и остана удивен. Пред него стоеше стар познат.

Полковник Рейс!

Високият мъж със загоряло от слънцето лице се усмихна?

— Малка изненада, а?

Еркюл Поаро се бе видял с полковник Рейс преди една година в Лондон. И двамата бяха поканени на много необичайна вечеря, която бе завършила със смъртта на един странен човек, техния домакин. Той знаеше, че Рейс пътува често на тайни мисии и обикновено се намира на някой от предните постове на империята, където положението беше неспокойно.

— И така вие сте тук във Вади Халфа — отбеляза той замислено.

— Тук, на този кораб съм.

— Искате да кажете, че…

— Ще се върна заедно с вас в Шелал.

Еркюл Поаро вдигна вежди.

— Това е много интересно. Искате ли да пийнем нещо?

Те влязоха в панорамния салон, сега съвсем празен. Поаро поръча уиски за полковника и двойна оранжада с много захар за себе си.

— Значи ще пътувате с нас на връщане — каза той, като отпи от чашата си. — Бихте се върнали по-бързо с правителствения параход, който пътува и денем, и нощем, нали?

Полковник Рейс кимна одобрително.

— Както винаги, сте съвсем прав, мосю Поаро — каза той сърдечно.

— Тогава пътниците?

— Един от тях.

— Кой ли може да бъде? — попита Еркюл Поаро с очи в украсения таван.

— За нещастие и аз не зная — каза тъжно; Рейс.

Поаро изглеждаше заинтригуван.

— Няма нужда да пазя тайни от вас. Преживели сме доста заедно, тук и там. Не преследваме хората, които привидно са начело на метежниците. Интересуваме се от тези, които много хитро доближават клечката до барута. Те бяха трима. Единият е мъртъв. Другият е в затвора. Търся третия. Този човек е извършил пет или шест хладнокръвни убийства и е един от най-умните платени подстрекатели, които някога са действали… Той е тук, на този кораб. Знам това от няколко реда в едно писмо, което мина през ръцете ни. След като го дешифрирахме, прочетохме следното: „X ще пътува на «Карнак» от седми до тринайсети.“ Не пише под какво име ще пътува X.

— Имаше ли някакво описание?

— Не. Само това, че е от американски, ирландски, или френски произход. Нещо като смесена порода. Това много не ни помага. Имате ли някаква идея?

— Е, да, идея… — каза замислено Поаро.

Толкова добре се разбираха, че Рейс престана да го разпитва. Той знаеше, че Еркюл Поаро никога няма да проговори, ако не е сигурен в думите си.

Детективът се почеса по носа и каза загрижено:

— На този кораб става нещо, което ме безпокои.

Рейс го погледна въпросително.

— Представете си, едно лице, да речем А, което жестоко е оскърбило лицето Б. Б жадува за отмъщение и отправя заплахи.

— А и Б са на този кораб?

— Точно така — кимна Поаро.

— Б е жена, нали?

— Съвсем правилно. Полковникът запали цигара.

— Не бих се тревожил. Хора, които разправят наляво и надясно какво ще направят, обикновено си остават само с приказките.

— И е напълно вярно, особено, когато се отнася за жени, бихте казали вие.

Но въпреки това той изглеждаше неспокоен.

— Нещо друго? — попита Рейс.

— Да, има и нещо друго. Вчера лицето, А бе на косъм от смъртта, смърт, която много лесно би могла да се представи за нещастен случай.

— Нещастен случай, режисиран от Б?

— Там е работата, че не. Б не би могъл да има нищо общо.

— Тогава това е било нещастен случай.

— Предполагам, но не ми харесват такива инциденти.

— Напълно ли сте сигурен, че Б не би могъл да има пръст в тази работа?

— Абсолютно.

— Е, случват се съвпадения. Между другото кой е А? Някоя особено противна личност?

— Напротив. А е очарователна, богата, красива млада дама.

Рейс се засмя.

— Звучи ми съвсем като историйка от роман.

— Може би. Но, уверявам ви, приятелю, загрижен съм. Ако съм прав, а все пак аз винаги имам навика да бъда прав — Рейс се усмихна скришом при това обичайно за Поаро изявление, — тогава имаме повод за дълбоко безпокойство. А и сега вие усложнявате нещата. Твърдите, че на „Карнак“ има убиец.

— Той обикновено не убива очарователни млади дами.

Поаро поклати глава в несъгласие.

Страхувам се, приятелю — каза той, — страхувам се… Днес посъветвах тази дама, мадам Дойл, да замине със съпруга си за Хартум и повече да не се връща на този кораб. Но те не се съгласиха. Моля се на небето да пристигнем в Шелал благополучно.

— Не гледате ли прекалено мрачно на нещата?

Другият поклати глава.

— Страхувам се — каза той просто. — Да, аз, Еркюл Поаро, се страхувам…