Смърт край Нил

ТРЕТА ГЛАВА

Вечерята свърши. Терасата на хотел „Водопадът“ беше залята с мека светлина. Повечето от гостите на хотела бяха там, край малките маси.

Саймън и Линет Дойл се появиха, придружена от висок, изискан посивял мъж, с умно и гладко избръснато лице. Докато тримата се колебаеха при вратата, Тим Алертън стана от стола си и пристъпи към тях.

— Сигурен съм, че не си спомняте за мен — каза той учтиво на Линет, — но аз съм братовчедът на Джоана Саутууд.

— Разбира се, колко съм глупава! Вие сте Тим Алертън. Това е моят съпруг (със слаб трепет в гласа — гордост, свенливост?) и това е моят американски попечител, мистър Пенингтън.

— Трябва да се запознаете с майка ми — каза Тим.

След няколко минути те седяха заедно на масата — Линет в ъгъла, а от двете й страни Тим и Пенингтън се бореха за вниманието й, като говореха един през друг. Мисиз Алертън поведе разговор със Саймън Дойл.

Двукрилата врата се разтвори. Красивата, права фигура в ъгъла между двамата мъже внезапно се изопна с напрежение. Напрежението изчезна, когато се появи нисък мъж, който прекоси терасата.

— Вие не сте единствената знаменитост тук, скъпа. Това смешно човече е Еркюл Поаро — каза мисиз Алертън.

Каза го небрежно, с усет на светска дама, която иска да запълни неловка пауза, но думите й, изглежда, направиха голямо впечатление на Линет.

— Еркюл Поаро? Разбира се, слушала съм за него…

Тя като че ли потъна в някакъв унес. Двамата мъже до нея изпаднаха в недоумение как да поддържат разговора.

Поаро беше отишъл до края на терасата, когато го заговориха.

— Седнете, мосю Поаро. Каква прекрасна нощ!

Той се подчини.

— Но да, мадам, прекрасна е наистина.

Той се усмихна учтиво на мисиз Отърбърн. Какъв смешен тюрбан и тези черни одежди! Тя продължи с високия си, недоволен глас:

— Колко много знаменитости има тук, нали? Очаквам да видя някоя статия във вестниците скоро. Светски красавици, известни писатели…

Замълча и се засмя е леко подигравателен, престорено скромен глас.

Поаро по-скоро почувствува, отколкото видя, че намръщеното момиче отсреща трепва и свива още по-намусено устни.

— Пишете ли някаква книга сега, мадам? — попита той.

Мисиз Отърбърн отново се засмя тщеславно:

— Ужасно съм мързелива. Наистина трябва да се хвана на работа. Читателите ми са безкрайно нетърпеливи, а издателят ми, бедният човек. С всяка поща получавам умолителни писма! Дори телеграми!

Поаро почувствува, че момичето отново се раздвижва в полумрака.

— Нямам нищо против да ви кажа, мосю Поаро, че съм тук отчасти заради местния колорит. „Сняг по лицето на пустинята“ — това е заглавието на новата ми книга. Силна е… кара те да размислиш. Сняг — в пустинята, стопен от първия огнен дъх на страстта.

Розали стана и като измърмори нещо, изчезна в тъмната градина.

— Човек трябва да бъде проницателен — продължи мисиз Отърбърн, поклащайки енергично тюрбана си. — Всичко в моите книги е важно, те не са лесни за разбиране. Били забранени в библиотеките — няма значение! Аз казвам истината. Да, сексът! Защо всеки се страхува от секса, мосю Поаро? Центърът на Вселената! Чели ли сте моите книги?

— Уви, мадам! Не чета много романи, вие разбирате. Професията ми…

— Трябва да ви дам да прочетете „Под смокиновото дърво“ — каза твърдо мисиз Отърбърн. — Мисля, че ще ви хареса. Смела е, но е истинска!

— Много мило от ваша страна, мадам. Ще я прочета с удоволствие.

Мисиз Отърбърн помълча една-две минути. Тя опипваше дългата огърлица, увита два пъти около шията й. Озърна се нервно и каза:

— Ако искате, ще изтичам да ви я донеса още сега…

— О, мадам, моля ви, не се безпокойте. По-късно…

— Не, не, няма значение. — Тя стана. — Бих искала да ви покажа…

— Какво има, мамо? — Розали внезапно се бе появила край нея.

— Нищо, скъпа. Точно мислех да донеса една книга на мосю Поаро.

— „Под смокиновото дърво“ ли? Аз ще я взема.

— Ти не знаеш къде е, скъпа. Аз ще отида.

— Знам къде е.

Момичето бързо прекоси терасата и влезе в хотела.

— Позволете ми да ви поздравя за красивата дъщеря, мадам — каза Поаро с лек поклон.

— Розали? Да, да, хубава е. Но има тежък характер, мосю Поаро. И не изпитва никакво съчувствие към болните. Тя винаги знае най-много. Представя си, че знае повече за здравето ми, отколкото аз самата…

Поаро махна с ръка на един минаващ келнер.

— Един ликьор, мадам? Шартрьоз? Ментовка?

Мисиз Отърбърн поклати енергично глава.

— Не, не. В същност аз съм въздържател. Трябва да сте забелязали, че никога не пия нищо освен вода или може би лимонада. Не мога да понасям вкуса на спирта.

— Тогава да ви поръчам цитронада?

Той поръча цитронада и един бенедиктин. Двукрилата врата се разтвори и Розали се запъти към, тях с книга в ръка.

— Заповядайте — каза тя с подчертано безизразен глас.

— Мосю Поаро току-що ми поръча цитронада.

— А вие какво ще пиете, мадмоазел?

— Нищо — и като осъзна резкия си тон, тя прибави: — Нищо, благодаря.

Поаро взе книгата от мисиз Отърбърн. Тя беше с ярката си оригинална обложка, представляваща жена върху тигрова кожа с елегантна прическа и ален маникюр, в традиционния костюм на Ева. Над нея имаше дърво с дъбови листа и големи ябълки с неестествен цвят.

Книгата бе озаглавена „Под смокиновото дърво“ от Саломе Отърбърн. От вътрешната страна имаше бележка на издателя. Там се говореше с ентусиазъм за изключителна дързост и реализъм в това изследване на любовния живот на съвременната жена. „Оригинална, смела, истинска“ — бяха използваните прилагателни.

Поаро се поклони и измърмори:

— За мен е чест, мадам.

Когато вдигна глава, той срещна очите на дъщерята на авторката и несъзнателно направи лек жест. Бе поразен от явната болка, с която бяха пълни.

За щастие точно в този момент пристигнаха напитките и атмосферата се разведри. Поаро вдигна галантно чаша:

— Наздраве, мадам, мадмоазел.

Мисиз Отърбърн промълви, като отпиваше от цитронадата си:

— Толкова освежителна и хубава!

И тримата замълчаха, загледани в блестящите черни скали в Нил. Те изглеждаха някак нереални на лунната светлина. Приличаха на огромни, полулегнали във водата, праисторически чудовища. Слаб вятър внезапно се изви и утихна. Чувство на очакване се носеше във въздуха.

Еркюл Поаро огледа терасата и посетителите. Дали грешеше, или там се носеше същото чувство на очакване? Също като онзи миг на сцената, когато всички очакват появяването на главната героиня.

И точно в този миг двукрилата врата започна да се отваря отново. Този път това като че ли беше от особено значение. Всички бяха замлъкнали и гледаха към нея.

Появи се тъмнокосо, тънко момиче, във виненочервена вечерна рокля. Спря се за миг и после нарочно прекоси цялата тераса и седна край една свободна маса. Нямаше нищо парадиращо, нищо необикновено в поведението му и все пак то сякаш със заучена поза излизаше на сцена.

— Е, това момиче наистина си въобразява, че е нещо! — каза мисиз Отърбърн, като поклати тюрбана на главата си.

Поаро не отговори, защото наблюдаваше новопристигналата. Момичето нарочно седна така, че да може да гледа право Линет Дойл. След малко той забеляза, че Линет Дойл се наведе напред, каза нещо и след миг стана и смени мястото си, така че да гледа в обратна посока.

Поаро поклати замислено глава.

След около пет минути момичето седна в противоположната част на терасата. С лека усмивка и цигара в ръка, тя беше въплъщение на спокойно задоволство. Но винаги, сякаш несъзнателно, мечтателният й поглед не се откъсваше от съпругата на Саймън Дойл.

След петнадесет минути Линет Дойл внезапно, стана и влезе в хотела. Съпругът й я последва почти незабавно.

Жаклин дьо Белфор се усмихна и се завъртя заедно със стола си. Запали цигара и като продължаваше да се усмихва разсеяно, се загледа към Нил.