Смърт край Нил

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Мистър Пенингтън беше смаян. Мистър Пенингтън просто не можеше да повярва.

— Е, джентълмени — каза той, — това е много сериозен случай.

— Изключително сериозен за вас, мистър Пенингтън.

— За мен? — изненадано вдигна вежди Пенингтън. — Но, драги, по време на изстрела аз бях тук и кротко пишех писма.

— Може би имате свидетел, който да докаже това.

Пенингтън поклати глава.

— Хм, не, но е съвсем невъзможно да се кача на горната палуба, да застрелям бедната жена (а и защо да я убивам?) и да сляза долу, без никой да ме види. По това време на деня в салона има много хора.

— Как си обяснявате факта, че е използван вашият пистолет?

— Страхувам се, че тук имам вина. Спомням си, че в началото на пътуването говорихме за огнестрелни оръжия една вечер в салона. Тогава споменах, че когато пътувам, винаги нося револвер със себе си.

— Кои бяха там?

— Не мога да си спомня точно. Мисля, че повечето от пътниците. Във всеки случай имаше много хора. — Да, наистина, тук имам вина. — Той поклати глава и продължи: — Първо Линет, след това камериерката й, а сега мисиз Отърбърн. В това няма никаква логика!

— Имаше логика — каза Рейс.

— Така ли?

— Да, мисиз Отърбърн точно ни обясняваше, че е видяла едно лице да влиза в каютата на Луиз. Преди да успее да ни каже името му, бе застреляна на място.

Андру Пенингтън избърса лицето си с тънка копринена кърпа.

— Това е ужасно — прошепна той.

Поаро каза:

— Мосю Пенингтън, бих искал да обсъдя е вас някои аспекти на този случай. Ще дойдете ли в каютата ми след половин час?

— С удоволствие.

Но тонът му не беше очарован. Нито той самият изглеждаше очарован. Рейс и Поаро се спогледаха и бързо излязоха от стаята.

— Хитър, стар дявол. Но е уплашен, нали? — каза Рейс.

— Да, разтревожен е нашият мистър Пенингтън.

Те се качиха отново на горната палуба. Мисиз Алертън излезе от каютата си и като видя Поаро, му махна настойчиво с ръка.

— Мадам?

— Бедното дете! Кажете ми, има ли двойна каюта, където да се настаня с нея? Тя не бива да се връща в каютата, в която е била с майка си, а моята е единична.

— Това може да се уреди. Много сте любезна.

— Най-обикновено внимание. Освен това наистина обичам това момиче. Винаги съм имала слабост към нея.

— Много ли е разстроена?

— Ужасно. Изглежда, че е била силно привързана към тази непоносима жена. Затова е толкова трогателна. Според Тим майката пиела. Вярно ли е?

Поаро кимна.

— О, бедната жена, не трябва да я съдим. Но животът на дъщеря й, изглежда, не е бил лек.

— Да, мадам. Тя е много горда и много предана.

— Високо ценя предаността. Днес не е на мода. Тя е странно момиче — сдържана, горда, решителна и, както предполагам, с много добро сърце под навъсената външност.

— Виждам, че съм я поверил в добри ръце.

— Да, не се безпокойте. Ще се грижа за нея. Мисля, че ще станем приятелки.

Мисиз Алертън се върна в каютата. Поаро се отправи към мястото на трагедията.

Корнелия все още беше там. С разширени от ужас очи тя го запита:

— Не разбирам как човекът, който я е застрелял, е избягал, без да го видите, мосю Поаро?

— Да, как? — като ехо се обади Жаклин.

— Не е изчезнал като по чудо, мадмоазел. Имало е три различни начина, по които е могъл да се измъкне.

Жаклин го погледна учудено.

— Три начина?

— Може да е избягал надясно или наляво, но не виждам къде другаде — каза с недоумение Корнелия.

Жаклин се засмя и сви вежди.

— Но, разбира се — каза след малко тя. — В една плоскост той би могъл да се движи в две посоки, но също и под прав ъгъл, тоест трудно би могъл да се изкачи, но лесно да слезе.

Поаро се усмихна.

— Мисълта ви работи бързо.

— Много съм глупава. Все още не разбирам — каза Корнелия.

— Мосю Поаро иска да каже, скъпа, че е могъл да скочи през парапета на долната палуба — обясни Жаклин.

— Господи! — ахна Корнелия. — Никога не бих се досетила за това. Но как е успял да го направи? Трябва да е бил много бърз.

— Лесно се е справил — намеси се Тим Алертън. — Спомнете си, че в такива случаи хората винаги остават като вцепенени за няколко секунди. Човек чува изстрел и за една-две секунди е парализиран.

— И вие ли изпитахте същото, мосю Алертън?

— Да. Стоях като закован около пет секунди, а след това побягнах по палубата.

Рейс излезе от каютата на Беснер и каза властно:

— Бихте ли се разотишли? Трябва да изнесем тялото.

Всички се отдалечиха покорно. Поаро тръгна с тях. Корнелия му каза сериозно и тъжно:

— Ще помня това пътуване до края на живота си. Три убийства… Какъв кошмар!

Фергюсън я чу и каза предизвикателно:

— Това е, защото сте прекалено цивилизована. Трябва да приемате смъртта като ориенталците. Според тях тя е нещо обикновено и съвсем естествено.

— Да, интересно схващане. Но те не са образовани, бедните — каза Корнелия.

— И по-добре. Образованието отне жизнеността на бялата раса. Например тази културна вакханалия, която залива Америка. Отвратително.

Корнелия пламна.

— Мисля, че говорите глупости. Всяка зима слушам лекции за Ренесанса и гръцкото изкуство, а също и за известните жени в историята.

— Гръцко изкуство, Рецесанс, известните жени в историята! — изстена мистър Фергюсъи. — Става ми лошо, като ви слушам. Бъдещето има значение, драга моя, а не миналото. Три жени загинаха на този кораб. Е, и какво от това? Никой нищо не е загубил! Линет Дойл и парите й! Камериерката французойка, този домашен паразит. И онази глупава, безполезна жена — мисиз Отърбърн. Мислите ли, че някой наистина го е грижа дали са живи, или не? Мен не ме е грижа и изобщо не съжалявам за това!

— Тогава грешите! — избухна Корнелия. — А на мене ми става лошо, като ви слушам да говорите надълго и нашироко като че ли за вас никой няма значение. Не харесвах много мисиз Отърбърн, но дъщеря й толкова много я обичаше и сега е ужасно разстроена от смъртта й. Не познавах добре френската камериерка, но сигурно някой някъде я е обичал. А Линет Дойл освен всичко друго беше наистина прекрасна! Беше толкова красива, че когато я гледах, ми се искаше да се разплача. Аз не съм хубава и затова така ценя красотата. Беше прекрасна като произведение на гръцкото изкуство. А когато едно красиво създание умре, това е загуба за света. Така е!

Мистър Фергюсън направи крачка назад, хвана се с две ръце за главата и извика:

— Предавам се! Вие сте невероятна. Във вас няма дори и малко от естествената женска злоба. — Той се обърна към Поаро: — Знаете ли, сър, че бащата на Корнелия е бил напълно разорен от стария Риджуей? Но тя каза ли нещо, когато наследницата се разкарваше пред нея с перли и парижки тоалети? Не, тя само блее като кротко агънце: „Нали е прекрасна?“ Сигурен съм, че дори не я е погледнала накриво.

Корнелия се изчерви.

— Отначало ми беше малко неприятно. Виждате ли, татко беше съкрушен, че не успя да осигури семейството си. Мисля, че това го уби.

— Било й малко неприятно! Чувате ли я?

Корнелия го погледна гневно.

— Не казахте ли току-що, че бъдещето има значение, а не миналото? А това е било в миналото, нали? Било е отдавна.

— Тук ме улучихте — каза Фергюсън. — Корнелия Робсън, вие сте единствената почтена жена, която познавам. Ще се омъжите ли за мен?

— Не ставайте смешен.

— Но това е сериозно предложение, независимо от присъствието на Стария Детектив. Във всеки случай вие сте свидетел, мосю Поаро. Против всичките си принципи предложих умишлено брак на тази жена. Аз не вярвам в законните връзки между двата пола, но тъй като мисля, че тя няма да се съгласи на нищо друго, считам женитбата за единствения изход. Хайде, Корнелия, кажете да.

— Вие сте ужасно смешен. — Корнелия се изчерви отново.

— Защо не искате да се омъжите за мен?

— Не сте сериозен.

— Предложението ми не е сериозно или аз не съм сериозен човек?

— И двете, но в същност не сте сериозен. Присмивате се на всички важни неща. На образованието, културата и… смъртта. Не сте разумен.

Тя млъкна и с пламнало лице изтича към каютата си.

Фергюсън погледна с удивление след нея.

— Дявол да го вземе! Мисля, че беше искрена. Тя иска мъжът да бъде разумен. Разумен, господи! — Той замълча и попита с любопитство: — Какво става с вас, мосю Поаро? Изглеждате толкова унесен.

— Мисля, просто мисля — стресна се Поаро. — Размишления върху Смъртта. „Смъртта, изразена в десетични дроби“ от Еркюл Поаро. Една от известните му монографии.

— Мосю Фергюсън — каза Поаро, — вие сте много нахален млад човек.

— Извинете, обичам да нападам символите на властта.

— Аз символ на властта ли съм?

— Разбира се. Какво мислите за нея?

— За мис Робсън?

— Да.

— Мисля, че е решително момиче.

— Прав сте. В нея има пламък и воля. Само привидно изглежда кротка. Тя е… по дяволите, колко я харесвам. Не би било лошо да се заема със старата дама. Ако я настроя напълно срещу себе си, ще имам по-големи шансове при Корнелия.

Той се завъртя на пети и влезе в панорамния салон. Мис ван Шойлер седеше на обичайното си място и плетеше. Изглеждаше по-надменна отвсякога. Фергюсън се отправи към нея. Поаро влезе тихо и седна на дискретно разстояние, като си даде вид, че е погълнат от някакво списание.

— Добър ден, мис ван Шойлер.

Тя вдигна за секунда очи и измърмори студено:

— Добър… ден.

— Вижте, мис ван Шойлер, искам да говоря с вас за нещо много важно. Става дума за следното. Искам да се оженя за вашата племенница.

Кълбото прежда на мис ван Шойлер падна на земята и се затъркаля стремително по пода.

— Трябва да сте обезумели, млади човече — каза тя със смразяващ глас.

— Съвсем не. Реших да се оженя за нея и я помолих да стане моя жена!

Мис Ван Шойлер му хвърли леден поглед; със същия поглед би удостоила и някой странен вид бръмбар.

— Така ли? И предполагам, че тя ви е отговорила както трябва?

— Отказа ми.

— Естествено.

— Съвсем не е „естествено“. Ще продължа да я моля, докато се съгласи.

— Уверявам ви, сър, че ще взема мерки, за да предпазя младата си племенница от подобно преследване — отсече тя.

— Какво имате против мен?

Мис ван Шойлер само сви вежди и силно дръпна преждата, за да я навие отново, като даде да се разбере, че разговорът е приключил.

— Хайде, кажете какво имате против мен? — настоя мистър Фергюсън.

— Мисля, че това е съвсем очевидно, мистър… не знам името ви.

— Фергюсън.

— Мистър Фергюсън. — Мис ван Шойлер произнесе името му с явно отвращение. — Абсолютно безполезно е да се обсъжда подобно предложение.

— Искате да кажете, че не съм достоен за нея?

— Мислех, че това ви е съвсем ясно.

— В какъв смисъл не съм достоен?

Мис ван Шойлер отново не отговори.

— Аз имам две ръце, два крака, добро здраве, здрав разум. Това не е ли достатъчно?

— Има неща като обществено положение, мистър Фергюсън.

— Общественото положение е измислица!

Вратата се отвори и влезе Корнелия. Тя спря като закована, като видя страшната леля Мари да говори с кандидата й за женитба.

Непоносимият мистър Фергюсън обърна глава, усмихна се широко и извика:

— Корнелия, елате тук. Току-що поисках ръката ви в пълно съответствие с доброто възпитание.

— Корнелия, давала ли си надежди на този млад човек? — попита мис ван Шойлер с глас, пълен със заплаха.

— Не, не, разбира се… искам да кажа, че не съвсем…

— Какво искаш да кажеш?

— Не ме е насърчавала — помогна й мистър Фергюсън. — Идеята е само моя. Тя не ми отказа грубо, защото има добро сърце. Корнелия, леля ви мисли, че не съм достоен за вас. Това, разбира се, е истина, но не в този смисъл, който тя има пред вид. Моето чувство за нравственост сигурно не е така високо като вашето, но тя счита, че главна пречка за нашия брак е голямата разлика в общественото ни положение.

— Това според мен е напълно ясно на Корнелия — каза мис ван Шойлер.

— Така ли е? — погледна я въпросително Фергюсън. — Заради това ли не искате да се омъжите за мен?

— Не, не е заради това. — Лицето на Корнелия се покри с гъста руменина. — Ако… ви харесвах, щях да се оженя за вас без значение кой сте.

— Но вие не ме харесвате?

— Мисля, че… сте просто ужасен. Начинът, по който говорите… Нещата, за които говорите… Никога не съм срещала човек като вас. Аз…

Тя се задави и избяга от стаята.

— Като начало не е много лошо — обобщи Фергюсън. Той се настани удобно в стола, погледна към тавана, подсвирна и като кръстоса краката си в мръсни панталони, отбеляза: — Отсега нататък ще се обръщам към вас с „лельо“.

Мис ван Шойлер потрепера от ярост.

— Веднага напуснете тази стая или ще извикам стюарда.

— Платил съм билета си и не могат да ме изгонят от салона, който е за всички. Но да бъде както искате.

И като си затананика безгрижно „Ио, хо, хо и бутилка ром“, той стана и бавно се отправи към вратата.

Задушавайки се от гняв, мис ван Шойлер с мъка се изправи на крака. Като наруши дискретното си усамотение зад списанието, Поаро скочи, за да вземе кълбото с прежда.

— Благодаря ви, мосю Поаро. Бихте ли извикали мис Бауърс? Не се чувствувам добре… Този нагъл млад човек…

— Страхувам се, че е твърде ексцентричен и разглезен. Повечето от семейството са такива. Винаги е готов да се сражава с вятърни мелници. — И той прибави небрежно: — Познахте ли го?

— Да го позная?

— Нарича се Фергюсън и не използува титлата си заради прогресивните си идеи.

— Титлата си? — възкликна мис ван Шойлер.

— Да, това е младият лорд Долиш. Много е богат, разбира се, но е истински чудак.

Обзета от противоречиви чувства, мис ван Шойлер попита:

— Откога знаете това?

— Видях снимката му в някакъв вестник и забелязах приликата. След това намерих пръстен с герб. Уверявам ви, че няма никакво съмнение.

Поаро се наслаждаваше на различните чувства, които се сменяха по лицето на мис ван Шойлер. Най-сетне тя кимна тържествено и каза:

— Много съм ви задължена, мосю Поаро.

Детективът я проследи с усмивка до вратата.

След това седна и лицето му отново стана сериозно. Той се замисли дълбоко, като от време на време кимаше с глава. Накрая каза:

— Е, да, всичко е точно така.