Смърт край Нил

ШЕСТА ГЛАВА

На другата сутрин Саймън Дойл заговори Еркюл Поаро, когато той излизаше от хотела, за да отиде в града.

— Добро утро, мосю Поаро.

— Добро утро, мосю Дойл.

— В града ли отивате? Имате ли нещо против, ако дойда с вас?

— Не, разбира се. С най-голямо удоволствие.

Двамата мъже закрачиха един до друг, излязоха през вратата и се отправиха към хладните сенки на градините. Саймън извади лулата от устата си и каза:

— Доколкото разбрах, мосю Поаро, снощи жена ми е говорила с вас.

— Да.

Саймън Дойл се намръщи леко. Той беше от тези мъже на действието, за които е трудно да се изразяват ясно и да обличат мислите си в думи.

— Доволен съм от едно — каза той, — накарали сте я да разбере, че сме повече или по-малко безсилни в този случай.

— Няма никакво законно основание, за да предприемете нещо — съгласи се Поаро.

— Точно така. Изглежда, че Линет не може да разбере това. — Той се усмихна леко. — Линет е възпитана така, че за всяка неприятност веднага се обръща към полицията.

— Би било добре, ако случаят е такъв.

След кратка пауза Саймън внезапно заговори, като лицето му силно се зачерви:

— Истински позор е, че я измъчва по този начин. Тя нищо не е направила. Ако някой иска да каже, че съм се държал като негодник, спокойно може да го направи! Така беше! Но няма да позволя да припишат всичко на Линет. Тя няма нищо общо.

Поаро поклати мрачно глава, но нищо не каза.

— Говорихте ли… с Джеки… с мис дьо — Белфор?

— Да, говорих с нея.

— И успяхте ли да я вразумите?

— Боя се, че не.

Саймън избухна раздразнено:

— Не вижда ли на каква глупачка се прави? Не разбира ли, че нито една почтена жена няма да се държи така? Няма ли никакво чувство на гордост или самоуважение?

Поаро сви рамене.

— Тя, как да кажа, има само чувството, че е… наранена.

— Да, но, по дяволите, човече, почтените момичета не се държат така! Признавам, че вината е изцяло моя. Държах се с нея отвратително и така нататък. Щях да разбера, ако тя ме ненавижда и не иска никога повече да ме види. Но да ме преследва така навсякъде, това е… това е непочтено. Така да се излага! Какво, по дяволите, се надява да постигне с това!

— Отмъщение може би!

— Глупости! По-естествено би било, ако беше направила нещо мелодраматично — да стреля, без да мисли, по мен например.

— Това по би й подхождало, така ли?

— Откровено казано, да. Тя е с гореща кръв и не отговаря за действията си. Не бих се учудил, ако беше направила нещо такова в припадък на бясна ярост. Но така да ме шпионира… — той поклати глава.

— Така е по-коварно, нали? И по-умно!

Дойл се вгледа в него.

— Вие не разбирате. Тя играе страшно по нервите на Линет.

— А по вашите?

— Моите? — Саймън го погледна с мигновена изненада. — Иска ми се да извия врата на малкия дявол.

— Значи нищо не е останало от предишните чувства?

— Скъпи мосю Поаро, как да ви обясня? Така е, когато луната и слънцето се срещнат. Повече не виждате луната. Когато срещнах Линет, Джеки престана да съществува.

— Странно! — промърмори Поаро.

— Моля?

— Сравнението ми се стори интересно.

Като отново се изчерви, Саймън каза:

— Сигурно Джеки ви е казала, че съм се оженил за Линет заради парите й. Това е проклета лъжа! За пари не бих се оженил за нито една жена! Джеки не разбира, че за един мъж е трудно, когато… жената държи толкова много на него.

— А? Моля? — изгледа го остро Поаро.

Саймън продължи да се запъва.

— Знам, че звучи отвратително, но Джеки прекалено много ме обичаше.

— Едно момиче, което обича, и един мъж, който се оставя да бъде обичан — измърмори отново Поаро.

— Моля? Какво казахте? Виждате ли, на мъжа не е приятно да чувствува, че жената е по-привързана към него, отколкото той. — Гласът му стана по-топъл и той продължи: — Мъжът не желае тялото и душата му да бъдат притежавани. Всичко е заради това проклето чувство на собственост. Този мъж е мой, той ми принадлежи! С това не мога да се примиря, и нито един мъж не може. Всеки иска да избяга, да се освободи. Мъжът иска да притежава жената, а не тя него.

Той спря рязко и запали цигара с леко потреперващи пръсти.

— Това ли чувствахте с мадмоазел Жаклин?

— Моля? — каза разсеяно Саймън. — Е, да, в същност беше точно така — призна той. — Тя не осъзна това, разбира се. И аз никога не бих й го казал. Но се чувствах неспокоен. Тогава срещнах Линет и тя буквално ме зашемети! Избра такъв бедняк като мен, а всички й се кланяха. Не бях виждал такава красавица. Беше като в приказките.

Гласът му се изпълни с момчешка гордост и удивление.

— Да, разбирам — кимна замислено Поаро.

— Защо Джеки не се държи мъжки? — възкликна Саймън с негодувание.

Лека усмивка се плъзна по устните на Поаро.

— Виждате ли, мосю Дойл, първо тя не е мъж.

— Не, не, исках да кажа, да приеме нещата като разбран човек. Трябва да глътнеш горчивия хап, когато си болен, нали? Вината е моя, признавам. Но какво да се прави! Чиста лудост е да се ожениш за момиче, което не обичаш вече. И сега, когато разбрах на какво е способна Джеки, чувствувам, че леко се отървах.

— На какво е способна — повтори замислено Поаро. — Имате ли представа на какво е способна, мосю Дойл?

Саймън го погледна стреснато.

— Не…, но в същност какво искате да кажете?

— Знаете ли, че носи пистолет със себе си?

Саймън се намръщи и поклати глава.

— Не вярвам, че ще го използува сега. Преди би било по-вероятно. Мисля, че това време отмина. Сега тя е пълна със злоба и се опитва да си го изкара на нас.

Поаро сви рамене и каза със съмнение:

— Може би е така.

— Безпокоя се само за Линет — заяви Дойл някак не на място.

— Да, да, разбирам — каза Поаро.

— Не се страхувам, че Джеки ще направи нещо мелодраматично, като стреля по мен, но това шпиониране и преследване напълно изкараха Линет от строя. Ще ви изложа плана си и вие може би ще предложите някакви подобрения. Като начало обявих открито, че ще останем тук десет дни. Но утре параходът „Карнак“ тръгва от Ше-лал за Вади Халфа. Възнамерявам да резервирам места под фалшиви имена. Утре ще заминем на екскурзия за Филе. Прислужницата на Линет ще вземе багажа. Ще се качим на „Карнак“ в Ше-лал. Когато Джеки разбере, че ни няма, ще бъдем вече много далеч оттук. Тя ще помисли, че сме се изплъзнали и сме заминали за Кайро. А мога и да подкупя носача, за да потвърди това. Какво ще кажете?

— Добре измислено. Но представете си, че остане тук да ви чака?

— Можем да не се върнем. Ще продължим за Хартум и след това може би със самолет за Кения. Не може да ни следва навсякъде по света.

— Не може, защото финансовите й възможности няма да позволят. Тя има много малко пари, доколкото знам.

Саймън го погледна с възхищение.

— Точно така. Знаете ли, не бях се сетил за това. Джеки е бедна като църковна мишка.

— И все пак е успяла да ви следва досега?

— Безспорно тя има малък доход — каза колебливо той. — Мисля, някъде по-малко от двеста на година. Предполагам, че е продала нещо, за да събере пари.

— Така че ще дойде време, когато ще изхарчи всичките си средства и ще остане без нищо?

— Да…

Саймън се смути. Изглежда, тази мисъл не му беше много приятна. Поаро внимателно го наблюдаваше.

— Е, не е много блестяща перспектива — отбеляза той.

— Нищо не мога да направя! — каза ядосано Дойл и прибави: — Какво ще кажете за плана ми?

— Добър е. Но това е отстъпление, разбира се.

Саймън се изчерви.

— Искате да кажете, че бягаме? Да, истина е… Но Линет…

Поаро го наблюдава известно време, след това леко кимна.

— Според вас това навярно е най-добрият начин. Но помнете, че мадмоазел дьо Белфор не е глупава.

— Чувствувам, че някой ден ще трябва да спрем и да си поговорим с нея — каза Дойл мрачно. — Тя не се държи разумно.

— Разумно, боже мой! — извика Поаро.

— Няма причина, поради която жените да не се държат като разумни същества — заяви упорито Дойл.

— Много често се държат така, което е много неприятно — каза сухо Поаро и прибави: — Аз също ще бъда на „Карнак“. Това е част от маршрута ми.

— О! — поколеба се Дойл и продължи донякъде смутено: — Не сме имали това пред вид. Искам да кажа, че… не бих искал да мислите…

Поаро бързо го извади от затруднението:

— Съвсем не. Всичко беше проектирано, преди да напусна Лондон. Винаги съставям плановете си предварително.

— Не пътувате ли от място на място, когато си поискате? Това не е ли по-приятно?

— Може би. Но за да успееш в живота, трябва да обмислиш добре всяка подробност предварително.

— Сигурно така действува ловкият убиец? — засмя се младият мъж.

— Да, но трябва да призная, че най-гениалното и най-трудното за разкриване престъпление, което си спомням, беше извършено в мига, в който бе замислено.

— Трябва да ни разкажете за случаите си на борда на „Карнак“ — каза въодушевено Саймън.

— Не, не, това би означавало — как казват? — да говорим за служебни въпроси.

— Да, но вашите са много интересни. Мисиз Алертън мисли така и копнее да ви подложи на кръстосан разпит.

— Мисиз Алертън? Онази очарователна сивокоса жена, която има толкова предан син?

— Да. Тя също ще бъде на „Карнак“.

— Знае ли, че вие…

— Разбира се, че не — каза натъртено Дойл. — Никой не знае. Следвам принципа, че е по-добре да не се доверявам на никого.

— Чудесен принцип. И аз винаги се придържам към него. Между другото кой е третият член на компанията ви, високият мъж с прошарената коса?

— Пенингтън?

— С вас ли пътува?

— Доста необикновено за меден месец, нали? — каза мрачно Саймън. — Пенингтън е американският попечител на Линет. Срещнахме го случайно в Кайро.

— А, да. Разрешавате ли един въпрос? Съпругата ви пълнолетна ли е?

— В същност още не е навършила двадесет и една години, но не е трябвало да се съобразява с никого, преди да се ожени за мен — каза с усмивка Саймън. — Това беше най-голямата изненада за Пенингтън. Той заминал с „Карманик“ от Ню Йорк два дни, преди да пристигне писмото на Линет с новината за брака ни, така че нищо не знаеше.

— „Карманик“… — прошепна Поаро.

— Беше смаян, когато случайно се срещнахме в „Шепърдс“ в Кайро.

— Наистина удивително съвпадение!

— Да, и като разбрахме, че заминава на тази екскурзия по Нил, решихме, естествено, да пътуваме заедно, иначе би било неучтиво. Освен това… за нас така е по-леко. — Той отново се смути. — Виждате ли, сега Линет е толкова напрегната, очаква Джеки да се появи навсякъде и отвсякъде. Когато сме само двамата, постоянно говорим за това, а с Андру Пенингтън разговаряме на други теми.

— Съпругата Ви не се ли е доверила на мистър Пенингтън?

— Не — отговори решително Саймън. — Това е наша работа. Освен това мислехме, че тази история е приключена, когато тръгнахме на това пътуване по Нил.

Поаро поклати глава.

— Няма да я приключите толкова скоро, сигурен съм. Не, краят е още далеч. Абсолютно сигурен съм в това.

— Бих казал, че не давате големи надежди, мосю Поаро.

Поаро го погледна леко раздразнен и си каза: „Типичен англосаксонец. Мисли си, че всичко е на шега. Няма да порасне.“

И Линет Дойл, и Жаклин дьо Белфор смятаха, че положението е много сериозно. Но в отношението на Саймън нямаше нищо друго освен мъжко нетърпение и раздразнение.

— Ще ми позволите ли един неучтив въпрос? Ваша ли беше идеята да прекарате медения си месец в Египет?

Саймън се изчерви.

— Не, разбира се, че не. В същност с радост бих отишъл навсякъде другаде, но Линет беше непреклонна. Така че…

И той неловко замълча.

— Естествено — каза строго Поаро.

Отлично разбираше, че ако Линет е непреклонна за нещо, то непременно трябва да стане. Помисли си: „Досега чух три различни версии на тази история — на Линет Дойл, Жаклин дьо Бел-фор и Саймън Дойл. Коя от тях е най-близката до истината?“