Смърт край Нил

ОСМА ГЛАВА

Мисиз Алертън, спокойна и изискана във вечерната си рокля от черна дантела, се отправи към трапезарията на най-долната палуба.

Синът й я настигна при вратата.

— Не зная къде ще седнем.

Салонът беше пълен с малки маси. Мисиз Алертън изчака стюарда, който настаняваше една компания, да им обърне внимание.

— Между другото поканих Еркюл Поаро на нашата маса.

— Но защо, майко! — Тим беше наистина смаян и ядосан.

Майка му го погледна с изненада. Обикновено беше толкова общителен.

— Имаш ли нещо против, мили?

— Да, имам. Той е съвсем нищожно, дребно парвеню!

— О, не е вярно, Тим! Не съм съгласна.

— Както и да е, но за какво ни е притрябвал този чужд човек? Това е толкова досадно, както сме се наблъскали на това корабче! Той ще бъде с нас от сутрин до вечер.

— Съжалявам, скъпи — каза съкрушено мисиз Алертън. — Мислех, че ще ти бъде приятно. Все пак той има такъв опит. А ти обичаш детективски истории.

— Бих искал да не ти идват такива гениални идеи, мамо. Късно е вече да направим нещо, нали? — изръмжа Тим.

— Да, мисля, че наистина е късно, Тим.

— Е, добре, ще трябва да се примирим.

Стюардът дойде при тях в тази минута и ги поведе към една маса. Мисиз Алертън го последва с озадачен вид. Тим обикновено беше толкова добър и приветлив. Този изблик не му подхождаше. Той не споделяше обичайните за англичаните недоверие и враждебност към чужденците. Беше космополит. „Е, да — въздъхна тя. — Мъжете са толкова неразбираеми. Дори и най-близките и скъпите същества имат такива странни чувства и реакции.“

Докато сядаха, Еркюл Поаро влезе бързо и безшумно в трапезарията. Спря се с ръка на облегалката на третия стол и попита:

— Наистина ли мога, мадам, да се възползувам от учтивата ви покана?

— Разбира се. Седнете, мосю Поаро.

— Много сте любезна.

Тя почувствува със смущение, че докато сяда, Поаро поглежда бързо Тим, а той не успява да прикрие недоволната си гримаса.

Мисиз Алертън си постави за задача да създаде приятно настроение. Докато ядяха супата си, тя издърпа списъка на пътниците, който беше под чинията й.

— Да се опитаме да идентифицираме всички присъстващи. Това винаги е забавно — каза тя весело и зачете: — Мисиз и мистър Алертън. Дотук съвсем лесно! Мис дьо Белфор. Както виждам, сложили са я на една маса с Отърбърнови. Питам се, какво могат да си кажат с Розали? Кой е следващият? Доктор Беснер. Доктор Беснер? Кой може да познае доктор Беснер? — Тя хвърли поглед към една маса с четирима мъже. — Трябва да е дебелият с мустаците и обръснатата глава. Сигурно е германец. Изглежда, че супата много му харесва.

Звуци от мляскане и сърбане долетяха до тях.

— Мис Бауърс — продължи мисиз Алертън. — Можем ли да отгатнем коя е мис Бауърс? Там има три или четири жени, не, засега ще ги оставим. Мистър и мисиз Дойл. Да, наистина знаменитостите на тази екскурзия. Тя действително е много красива и е облечена в прекрасна рокля.

Тим се обърна да я види. Линет, съпругът й и Андру Пенингтън бяха на една маса в ъгъла. Линет беше с бяла рокля, украсена с перли.

— Най-обикновен тоалет — каза той. — Малко плат с връв по средата.

— Да, скъпи — обади се майка му. — Чудесно мъжко описание на модел за осемдесет гвинеи.

— Не мога да разбера защо жените дават толкова много пари за дрехи. Струва ми се абсурдно.

Мисиз Алертън продължи да изучава пасажерите.

— Мистър Фенторп трябва да е един от четиримата на онази маса. Напрегнатият млад мъж, който винаги мълчи. Приятно, внимателно и интелигентно лице.

— Да, интелигентен е — съгласи се Поаро. — Той не говори, само слуша и наблюдава. Добре използува очите си. Не е от тези, които биха пътували в тази част на света за удоволствие. Чудя се какво прави тук.

— Мистър Фергюсън — прочете тя. — Чувствам, че това е нашият антикапиталистически настроен приятел. Мисиз Отърбърн, мис Отърбърн. Знаем всичко за тях. Мистър Пенингтън? Наричан още чичо Андру. Той е симпатичен мъж и мисля…

— Хайде, мамо — каза Тим.

— Мисля, че е много симпатичен, но някак суховат. Безмилостна челюст. Сигурно такива са мъжете, за които пишат във вестниците, че действат на Уолстрийт, в същност не е ли в Уолстрийт? Уверена съм, че е изключително богат. Следващият — мосю Еркюл Поаро, чийто талант се прахосва напразно. Не можеш ли да измислиш престъпление за мосю Поаро, Тим?

Но тази добронамерена шега като че ли раздразни сина й отново. Той се намръщи и тя продължи бързо.

— Мистър Рикети. Нашият приятел, италианският археолог. След това мис Робсън и най-накрая мис ван Шойлер. Нея лесно ще познаем. Онази много грозна стара американска дама, която очевидно се чувствува кралицата на борда. Без съмнение ще бъде недостъпна и няма да проговори на никого, ако той не отговаря на определени изисквания. Чудесна е, нали? Прилича на древно изкопаемо. Двете жени с нея трябва да са мис Бауърс и мис Робсън — слабата с пененето може би й е секретарка, а онази трогателна млада жена, която явно се чувствува добре, въпреки че я третират като черна робиня, е бедната роднина. Робсън е секретарката, а Бауърс е бедната роднина.

— Грешиш, мамо — подигравателно каза Тим. Той внезапно си бе възвърнал доброто настроение.

— Откъде знаеш?

— Преди вечеря бях във фоайето и старата тиква каза на компаньонката си: „Къде е мис Бауърс? Веднага я доведи, Корнелия.“ И Корнелия заприпка като послушно кученце.

— Трябва да се запозная с мис ван Шойлер — каза сериозно мисиз Алертън.

Тим отново се усмихна.

— Ще се държи много студено с теб, мамо.

— Съвсем не. Ще подготвя почвата, като седна близо до нея и говоря възпитано и тихо (но проникновено) за всички титулувани приятели и роднини, за които си спомням. Небрежното споменаване на вторият и братовчед, дук Глазгоу, вероятно ще свърши работа.

— Колко си безсъвестна, мамо!

Събитията след вечеря дадоха интересен материал за изследователя на човешката душа.

Младият социалист (мистър Фергюсън, както предполагаха) се уедини в салона за пушене, пренебрегвайки с презрение пътниците, които се бяха събрали в панорамния салон на горната палуба.

Мис ван Шойлер навреме си осигури най-хубавото и уютно място, като се отправи решително към една маса, където седеше мисиз Отърбърн, и каза:

— Извинете, но съм сигурна, че си оставих тук плетката.

Вцепенен и хипнотизиран, тюрбанът сви знамена и мис ван Шойлер се разположи заедно със свитата си. Мисиз Отърбърн седна наблизо и се осмели да направи няколко забележки, които бяха посрещнати с такава ледена любезност, че скоро се отказа. Така мис ван Шойлер остана в царствено усамотение. Семействата Дойл и Алертън бяха заедно, доктор Беснер избра мълчаливия мистър Фенторп за събеседник, а Жаклин дьо Белфор седна сама с книга в ръка. Розали Отърбърн беше неспокойна. Мисиз Алертън я заговори един-два пъти, като се опита да я привлече в тяхната компания, но момичето отговаряше неприветливо.

Еркюл Поаро прекара вечерта, като изслуша разказа на мисиз Отърбърн за мисията й като писател.

Когато се прибираше в каютата си тази вечер, той се натъкна на Жаклин дьо Белфор. Тя се беше облегнала на парапета и когато обърна глава, той беше поразен от мъчителната скръб, изписана на лицето й. Сега нямаше нито безгрижие, нито злобно предизвикателство, нито буйно, мрачно тържество.

— Добър вечер, мадмоазел.

— Добър вечер, мосю Поаро. — Тя се поколеба и каза: — Учудихте ли се, когато ме видяхте тук?

— Не бях толкова учуден, колкото ми стана мъчно… много мъчно — отговори тъжно той.

— Станало ви е мъчно… за мен?

— Точно така. Опасен път избрахте, мадмоазел… Както ние тук на този кораб тръгнахме на пътешествие, така и вие тръгнахте на собственото си пътешествие… по бързей между стръмни скали, устремена към кой знае какви гибелни течения…

— Защо ми казвате това?

— Защото е истина… Обърнахте гръб на разума и избрахте пътя на риска. Съмнявам се дали ще можете да спрете, дори и да искате.

— Вярно е — изрече тя и отметна глава. — Човек трябва да следва звездата си където и да води тя.

— Но внимавайте, мадмоазел, това може да е злощастна звезда.

Тя се засмя и имитира папагалския вик на магаретарчетата:

— Тази злощастна звезда, сър. Тази звезда пада…

Поаро се унасяше в сън, когато го събудиха приглушени гласове. Чу Саймън Дойл да повтаря същите думи, които бе изрекъл, когато параходът напускаше Шелал.

— Всичко сега трябва да се реши…

„Да — каза си Еркюл Поаро. — Всичко сега трябва да се реши…“ Той не беше доволен.