Смърт край Нил

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Рейс го намери все още да седи там.

— Е, Поаро, какво има? Пенингтън ще дойде след десет минути. Предоставям това на вас.

Поаро бързо се изправи.

— Първо намерете младия Фенторп.

— Фенторп? — учуди се Рейс.

— Да. Доведете го в каютата ми.

Рейс кимна и излезе. Поаро се отправи към каютата си. Полковникът пристигна с Фенторп след една-две минути. Поаро ги покани да седнат и им предложи цигари.

— Е, мосю Фенторп, на въпроса — каза той. — Доколкото виждам, носите същата връзка като моя приятел Хейстингс.

Джим Фенторп погледна връзката си, леко смутен, и каза:

— Да, английска вратовръзка.

— Точно така. Имайте пред вид, че въпреки че съм чужденец, познавам доста добре английските обичаи. Знам например, че има „допустими“ и „недопустими“ неща.

Фенторп се усмихна.

— Днес вече не обръщаме голямо внимание на това, сър.

— Може би, но обичаят си е обичай. Традициите не се променят и има някои неща (зная го от личен опит), които не бива да се правят! Едно от тях, мосю Фенторп, е да се намесвате в чужди разговори между хора, които не познавате, без да ви молят за това.

Фенторп го погледна изумен. Поаро продължи:

— Преди няколко дни вие направихте точно това. Някои хора тихо обсъждаха делови въпроси от частен характер в панорамния салон. Вие се приближихте към тях, очевидно с намерение да чуете какво говорят, след това се обърнахте и поздравихте една дама — мадам Дойл, заради деловите й качества.

Лицето на Джим Фенторп пламна. Поаро бързо продължи, без да чака отговор:

— А това, мосю Фенторп, съвсем не беше поведение, достойно за човека, който носи същата връзка като моя приятел Хейстингс! Хейстингс е толкова деликатен, че би умрял от срам, ако направи такова нещо! И така, като свържем тази постъпка с факта, че сте твърде млад, за да си позволите скъпа екскурзия и че сте член на провинциална адвокатска кантора и следователно не тънете в охолство, както и че не показвате признаци на неотдавнашно заболяване, което да изисква продължителен престой в чужбина, то аз се питам и сега питам вас — каква е причината за присъствието ви на този кораб?

— Отказвам да ви дам каквато и да било информация, мосю Поаро. Мисля, че сте луд.

— Не съм луд, а съм с напълно здрав разсъдък. Къде е вашата кантора? В Нортхемптън; това е близо до Уод Хол. Какво се опитвахте да подслушате? Разговор за правни документи. Каква беше целта на забележката ви, която произнесохте с явно смущение и тревога? Намерението ви бе да попречите на Линет Дойл да подпише какъвто и да е документ, преди да го е прочела предварително. — Той замълча. — На този кораб бе извършено убийство; други две последваха почти веднага след това. Ако продължа и ви кажа, че оръжието, с което беше убита Розали Отърбърн, беше револвер, собственост на Андру Пенингтън, тогава може би ще разберете, че е ваше задължение да ни кажете всичко, което знаете.

След няколкоминутно мълчание Джим Фенторп каза:

— По странен начин работите, но мисля, че аргументите ви са справедливи. Работата е там, че нямам точна информация за вас.

— Искате да кажете, че това е случай, базиран само на подозрения и догадки?

— Да.

— И следователно считате, че е неразумно да говорите? Това може би е вярно от правна гледна точка. Но тук не е съд. Полковник Рейс и аз се опитваме да открием един убиец. Всичко, което може да ни помогне, е от значение за нас.

Джим Фенторп отново се замисли. След това каза:

— Много добре. Какво искате да знаете?

— Защо дойдохте на тази екскурзия?

— Изпрати ме чичо ми, мистър Кармайкъл, английският адвокат на мисиз Дойл. Той се занимаваше с много от нейните дела и поддържаше кореспонденция с мистър Андру Пенингтън, американския попечител на мисиз Дойл. Няколко дребни инцидента (не мога да ги изброя всичките) накараха чичо ми да заподозре, че не всичко е както трябва.

— С една дума, чичо ви е подозирал, че Пенингтън е мошеник?

Фенторп кимна с лека усмивка.

— Казахте го по-безцеремонно, отколкото аз бих направил това, но в основни линии е вярно. Най-различни оправдания на Пенингтън, както и някои неубедителни обяснения относно прехвърлянето на сумите събудиха недоверието на чичо ми. Докато неговите подозрения не бяха още потвърдени, мис Риджуей ненадейно се омъжи и замина на сватбено пътешествие в Египет. Бракът й успокои чичо ми, защото знаеше, че когато тя се върне в Англия, формалностите около имението ще бъдат уредени и тя ще поеме контрол върху него. Обаче в едно писмо от Кайро тя спомена между другото, че неочаквано е срещнала Андру Пенингтън. Подозренията на чичо ми се възвърнаха с нова сила. Беше сигурен, че Пенингтън, може би вече в отчаяно положение, се опитва да получи подписи от нея, с които да прикрие злоупотребите си. Чичо ми изпадна в голямо затруднение, тъй като нямаше точни доказателства, за да я убеди в това. Единственото нещо, което можеше да направи, беше да ме изпрати тук със самолет, за да разбера какво става. Трябваше да си отварям очите и да действам решително, ако се наложи; уверявам ви, това беше много тежка задача. В същност в случая, за който споменахте, трябваше да се държа в известна степен невъзпитано! Беше неприятно, но като цяло бях доволен от резултата.

— Искате да кажете, че събудихте вниманието на мадам Дойл? — запита Рейс.

— Не чак дотам, но мисля, че това послужи като сигнал за Пенингтън. Бях сигурен, че за известно време ще престане с номерата си и дотогава се надявах да стана достатъчно близък с мистър и мисиз Дойл, за да ги предупредя по някакъв начин. В същност се надявах да направя това чрез мистър Дойл. Мисиз Дойл бе толкова привързана към Пенингтън, че би било трудно да й намекна нещо за него. За мен беше по-лесно да действам чрез съпруга.

Рейс кимна.

— Ще ми отговорите ли откровено на следния въпрос? — попита Поаро. — Ако трябваше да измамите някого, кого бихте избрали: мадам Дойл или мосю Дойл?

Фенторп леко се усмихна.

— — Във всички случаи мистър Дойл. Линет Дойл беше делова жена с нюх на бизнесмен. Предполагам, че съпругът й е от онези доверчиви хора, които не разбират нищо от бизнес и винаги са готови да се подпишат на „празното място“, както той самият се изрази.

— Съгласен съм — каза Поаро и погледна Рейс. — И да не забравяме вашия мотив.

— Това са само предположения, но не и доказателства — каза Фенторп.

Поаро бързо отговори:

— А, защо, ще намерим доказателства.

— Как?

— Може би мистър Пенингтън ще ни помогне.

— Не знам дали ще е възможно — усъмни се Фенторп.

Рейс погледна часовника си.

— Той трябва да дойде всеки миг.

Джим Фенторп веднага разбра намека и си тръгна.

Две минути по-късно се появи Андру Пенингтън с учтива усмивка на уста и само твърдата челюст и бдителният блясък в очите му разкриваха опитен и хладнокръвен противник, който е нащрек.

— Е, джентълмени, аз съм тук — каза той, като седна и ги погледна въпросително.

— Помолихме ви да дойдете — започна Поаро, — защото съвсем очевидно вие проявявате особен интерес към този случай.

Пенингтън леко вдигна вежди.

— Така ли?

— Разбира се — спокойно каза Поаро. — Ако не се лъжа, сте познавали Линет Риджуей от дете.

— О, това ли… — лицето му се поотпусна. — Извинете, не ви разбрах съвсем добре. Да, както ви казах тази сутрин, помня Линет, откакто бе малко, мило създание.

— И бяхте големи приятели с баща й?

— Това е така. Мелхюш Риджуей и аз бяхме много близки… много близки.

— И сте били толкова тясно свързан е него, че ви е посочил за опекун при търговските операции на дъщеря си и за попечител на огромното богатство, което е наследила?

— Да, така е в общи линии. — Очите му отново се изпълниха с тревога и той прибави внимателно: — Естествено, не бях единственият попечител. Имаше и други, които бяха във връзка с мен.

— Те починаха, нали?

— Да, двама от тях. Третият, мистър Стърндейл Рокфорд, е жив.

— Той е вашият съдружник?

— Да.

— Доколкото знам, мадмоазел Риджуей се е омъжила, преди да навърши пълнолетие?

— Щеше да навърши двадесет и една година през юли.

— И тогава би поела контрол върху наследството?

— Да.

— Но бракът й е ускорил нещата?

Пенингтън стисна здраво челюсти и ги изгледа предизвикателно.

— Извинете ме, джентълмени, но защо ви интересува това?

— Ако въпросът не ви харесва…

— Не е там работата. Нямам нищо против въпросите ви, но не виждам смисъл в тях.

— Но съгласете се, мосю Пенингтън — Поаро се наведе напред и очите му блеснаха, — че когато търсим мотивите за едно убийство, финансовите съображения винаги трябва да се имат пред вид.

Пенингтън каза навъсено:

— Според завещанието на Риджуей Линет щеше да поеме богатството в свои ръце, когато се омъжи или навърши двадесет и една години.

— Имаше ли някакви условия?

— Доколкото знам, става дума за милиони.

— Да, така е.

— Вашата отговорност и тази на съдружника ви е била много голяма — каза меко Поаро.

Пенингтън отвърна рязко:

— Свикнали сме и това не ни безпокои.

— Питам се само…

Нещо в тона му жегна Пенингтън и той запита гневно:

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Питах се дали внезапният брак на Линет Риджуей не е предизвикал паника в кантората ви? — отвърна Поаро с очарователна любезност.

— Паника?

— Да, това имах пред вид.

— За какво, по дяволите, намеквате?

— За нещо много просто. Искам да знам дали документите на Линет Дойл са в пълен ред, както би трябвало да бъдат.

— Достатъчно. Дотегна ми. — Пенингтън стана и се отправи към вратата.

— Но преди това ще отговорите ли на въпроса ми?

— Документите на Линет Дойл са в пълен ред — отсече Пенингтън.

— Но след новината за брака й сте били толкова разтревожен, че сте заминали бързо за Европа с първия кораб и сте инсценирали привидно случайна среща в Египет?

Пенингтън се върна назад. Отново се бе овладял.

— Това са абсолютни глупости! Изобщо не знаех, че Линет е омъжена, и бях изумен, когато я срещнах в Кайро. Сигурно писмото й е пристигнало в Ню Йорк един ден след като съм заминал. Тогава са го препратили и аз го получих след една седмица.

— Дошли сте с „Карманик“, така ли?

— Да.

— И писмото е пристигнало в Ню Йорк, след като „Карманик“ е отплувал?

— Колко пъти трябва да повтарям това?

— Има нещо странно — каза Поаро.

— Какво?

— На багажа ви няма етикети от „Карманик“.

Единствените етикети за презокеанско плаване са от „Нормандия“, а, доколкото си спомням, тя отплава два дни след „Карманик“.

За миг Пенингтън се обърка. В очите му се появи смут.

Но намесата на полковник Рейс беше решаваща.

— Е, хайде, мистър Пенингтън — каза той, — имаме няколко причини да смятаме, че сте пристигнали с „Нормандия“, а не с „Карманик“. В такъв случай сте получили писмото на мисиз Дойл, преди да напуснете Ню Йорк. Няма смисъл да отричате това, защото най-лесно е да проверим в параходните компании.

Андру Пенингтън потърси разсеяно стол и седна с безизразно лице. Но зад тази равнодушна маска проницателният му ум бързо търсеше изход.

— Ще трябва да ви разкажа всичко, джентълмени. Подцених ви. Но имах причини да се държа така.

— Без съмнение — каза рязко Рейс.

— Ще ви дам необходимите обяснения, но разчитам на дискретност от ваша страна.

— Не се безпокойте. Можете да ни имате доверие. Разбира се, не мога да дам големи гаранции.

— Добре, ще говоря направо — въздъхна Пенингтън. — Нещо нередно ставаше в Англия и това ме тревожеше. Писмата нямаше да ми помогнат и затова реших, че единственото, което мога да направя, е да дойда тук и сам да открия причината.

— Какво искате да кажете?

— Бях сигурен, че Линет е мамена.

— От кого?

— От английския си адвокат. В наше време не можеш да отправиш подобно обвинение без точни доказателства, така че реших веднага да дойда тук и да се заема със случая.

— Проявили сте завидна бдителност, но защо трябваше да ни лъжете, че не сте получили писмото?

— Е, как да ви кажа — разпери ръце Пенингтън, — не можеш да се натрапваш на младоженци, без да имаш сериозни причини. Реших, че е най-добре да се срещнем случайно. Освен това не знаех нищо за съпруга. Може би той също беше замесен в измамата.

— И така всичките ви действия са били съвсем безкористни? — попита сухо Рейс.

— Точно така, полковник.

Всички замълчаха. Рейс погледна Поаро. Дребничкият мъж се наведе напред.

— Мосю Пенингтън, не вярваме на нито една дума от тази история.

— По дяволите! И какво вярвате?

— Вярваме, че неочакваният брак на Линет Риджуей ви е поставил в трудно финансово положение. Че след това сте дошли бързо тук, за да намерите някакъв изход, тоест опитали сте се да спечелите време и с това намерение сте направили безуспешен опит да получите подписа на мадам Дойл за някои документи. После по време на екскурзията от върха на една скала в Абу Симбел сте блъснали каменен блок, като за малко не сте успели…

— Вие сте луд.

— Предполагаме, че нещо подобно се е случило и на връщане, когато ви се е отдала възможност да премахнете мадам Дойл, и убийството почти със сигурност би било приписано на друго лице. Ние не само предполагаме, но знаем, че с вашия револвер бе застреляна жената, която щеше да ни каже името на човека, за когото имаше сериозни причини да смята, че е убил Линет Дойл и камериерката Луиз…

— Дявол да го вземе! — избухна Пенингтън и прекъсна словесния поток на Поаро: — За какво намеквате? Луд ли сте? Защо да убивам Линет Дойл? Мъжът й ще я наследи, не аз. Защо не разпитате него? Не аз, а той има интерес от смъртта й.

— Дойл изобщо не е напускал салона в онази трагична нощ — каза студено Рейс, — докато не са го ранили в крака. Фактът, че е бил неспособен да пристъпи и една крачка след това, с потвърден от лекар и медицинска сестра — двама обективни свидетели, на които може да се вярва. Саймън Дойл не би могъл да убие и Луиз Бурже; без съмнение не той застреля мисиз Отърбърн. Знаете това не по-зле от нас.

— Знам, че той не я е убил — каза по-спокойно Пенингтън. — Питам се само защо се заяждате с мен, след като нямам интерес от смъртта й.

— Но, драги мой, не съм съгласен с вас — гласът на Поаро напомняше гальовното мъркане на котарак. — Мадам Дойл беше делова и проницателна жена, отлично запозната с финансите см, и тя незабавно би открила каквато и да е нередност. Веднага след завръщането си в Англия тя щеше да поеме контрол върху наследството и тогава неизбежно би заподозряла нещо. Но сега тя е мъртва и съпругът й, както току-що казахте, е наследник на цялото й имущество. А той е различен човек — доверчив и простодушен. Саймън Дойл не знае нищо за финансовото състояние на съпругата си, освен че е била богата. За вас би било лесно да говорите високопарно с него, да прикриете истинското положение под куп цифри, да забавите прехвърлянето на парите, като се оправдаете с юридически формалности и неотдавнашната икономическа криза. Мисля, че за вас е от голямо значение с кого ще имате работа — със съпругата или съпруга.

Пенингтън сви рамене.

— Предположенията ви са абсурдни.

— Времето ще покаже.

— Какво казахте?

— Казах: „Времето ще покаже!“ Налице са три смъртни случая — три убийства. Според закона финансовото състояние на Линет Дойл ще бъде проучено най-щателно.

Той видя, че раменете на другия внезапно се отпуснаха, и разбра, че е спечелил. Подозренията на Джим Фенторп бяха напълно основателни.

— Вие играхте и… загубихте. Няма смисъл да продължавате играта — — добави Поаро.

— Нищо не разбирате — прошепна Пенингтън. — Действително беше така, но за всичко е виновна проклетата криза. На Уолстрийт всички бяха обезумели. Но аз отново ще стъпя на краката си. С малко щастие всичко ще бъде наред в средата на юни.

С треперещи ръце той взе цигара, опита се да я запали, не успя.

Поаро каза замислено:

— Предполагам, че тогава при скалата е било моментно изкушение. Помислили сте, че никой няма да ви види.

— Това беше случайно! Кълна се, че беше случайно! — Лицето му потрепера и той се наведе напред с очи, пълни с ужас: — Спънах се и се облегнах на камъка… Кълна се, че беше случайно…

Двамата мъже мълчаха.

Пенингтън внезапно се овладя. Беше победен, но смелостта не бе го напуснала. Той се отправи към вратата.

— Не можете да ми припишете това, джентълмени. Беше злополука. И не аз я застрелях. Чувате ли? И това не можете да ми припишете, никога няма да можете. И излезе.