Смърт край Нил

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

В тихата гореща вечер на следващия ден Корнелия Робсън стоеше в храма на Абу Симбел. „Карнак“ отново бе хвърлил котва там, за да могат туристите още веднъж да разгледат храма, този път на изкуствено осветление. Разликата беше значителна и Корнелия отбеляза това с учудване на мистър Фергюсън, който стоеше до нея.

— Сега всичко се вижда толкова добре! — възкликна тя. — Кралят и обезглавените от него врагове изпъкват много по-ясно. И самата постройка е много интересна, не бях обърнала внимание на това преди. Ако доктор Беснер беше тук, щеше да ми обясни по-подробно.

— Не мога да разбера как понасяте този стар глупак! — каза мрачно Фергюсън.

— Защо, той е един от най-симпатичните мъже, които съм срещала.

— Надут стар досадник.

— Мисля, че не трябва да говорите по този начин.

Когато излизаха от храма в лунната нощ, младият мъж внезапно я сграбчи за ръката.

— Защо търпите досадни, дебели старци и позволявате на една злобна, дърта вещица да ви оскърбява и тормози?

— Мистър Фергюсън!

— Нямате ли капка смелост? Не знаете ли, че и вие струвате колкото тях?

— Не, не е така — каза Корнелия с искрено убеждение.

— Не сте толкова богата, това е всичко.

— Не е това. Леля Мари е много образована и…

— Образована! — Младият мъж пусна ръката й така внезапно, както я бе сграбчил. — Повръща ми се от тази дума.

Корнелия го погледна с безпокойство.

— Не й е приятно, че говорите с мен, нали? — попита той.

Тя се смути и изчерви.

— И защо? Защото счита, че не съм й равен в обществено положение. Пфу. Това не ви ли вбесява?

— Не бих искала да взимате толкова присърце нещата — заекна Корнелия.

— Не разбирате ли, и то вие, една американка, че всички са родени свободни и равни?

— Не е вярно — каза Корнелия със спокойна увереност.

— Но, скъпо мое момиче, това е записано във вашата конституция!

— Леля Мари казва, че политиците не са джентълмени. И хората не са равни, разбира се. Това е безсмислено. Знам, че съм грозничка, и това много ме разстройваше, но вече го преодолях. Бих искала да съм се родила красива и елегантна като мисиз Дойл, но не съм, така че няма за какво да се тревожа.

— Мисиз Дойл! — възкликна Фергюсън с дълбоко презрение. — Тя е от жените, които трябва да бъдат разстреляни за назидание.

Корнелия го изгледа загрижено.

— Сигурно имате лошо храносмилане — каза тя мило. — Имам специален вид пепсин. Леля Мари го взе веднъж. Искате ли да го пробвате?

— Вие сте невъзможна! — каза Фергюсън и се отдалечи.

Корнелия продължи към кораба. Точно когато се качваше на мастика, той отново я настигна и заяви:

— Вие сте най-добрият човек на кораба. Помнете това.

Като се зачерви от удоволствие, Корнелия се отправи към панорамния салон.

Мис ван Шойлер водеше приятен разговор с доктор Беснер за някои негови пациенти с кралска кръв.

— Надявам се, че не съм закъсняла, лельо Мари?

Поглеждайки часовника си, старата дама я сряза:

— Не мога да кажа, че много си бързала, скъпа. Какво направи с кадифения ми шал?

Корнелия се огледа.

— Да го потърся ли в каютата, лельо Мари?

— Разбира се, че не е там. Беше тук, точно на този стол, а след вечеря не съм излизала никъде.

Корнелия хвърли бърз поглед наоколо.

— Не го виждам никъде, лельо Мари.

— Глупости — каза мис ван Шойлер. — Виж внимателно!

Като че ли заповядваше на куче. Корнелия, както винаги, покорно се подчини. Мълчаливият мистър Фенторп, който седеше наблизо, стана и започна да й помага. Но шалът не се намери.

Денят беше толкова горещ и зноен, че повечето от туристите се бяха прибрали в каютите си почти веднага след посещението на храма. Саймън и Линет Дойл играеха бридж с Пенингтън и Рейс на една маса в ъгъла. Единственият друг обитател на салона беше Еркюл Поаро, който дремеше на една маса близо до вратата.

Мис ван Шойлер, която се беше запътила царствено към покоите си, придружена от Корнелия и мис Бауърс, се опря до стола му. Той скочи любезно на крака, като преглътна прозявка с великански размери.

— Току-що разбрах кой сте, мосю Поаро. Трябва да ви кажа, че много съм слушала за вас от моя добър стар приятел Руфус ван Олдин. Някога трябва да ми разкажете за случаите си.

Като примигваше сънливо, Поаро направи нисък поклон. Мис ван Шойлер кимна любезно, но снизходително и отмина.

Поаро се прозя още веднъж. Чувствуваше главата си натежала и замаяна и очите му се затваряха за сън. Погледна играчите на бридж, погълнати от играта, след това младия Фенторп, зачел се дълбоко в някаква книга. Освен тях нямаше никой друг в салона.

Детективът излезе през двукрилата врата на палубата и за малко не се сблъска с Жаклин дьо Белфор, която бързаше нанякъде.

— Пардон, мадмоазел.

— Изглежда, че ви се спи, мосю Поаро?

Той призна откровено:

— Да, умирам за сън. Очите ми се затварят. Денят беше много горещ и задушен.

— Да — каза замислено тя. — Беше ден, когато всичко се руши! И рухва! Когато повече не се издържа…

Гласът й беше глух и пълен с напрежение. Тя не гледаше него, а песъчливия бряг. Ръцете й бяха здраво стиснати в юмруци.

Внезапно напрежението изчезна. Тя каза:

— Лека нощ, мосю Поаро.

— Лека нощ, мадмоазел.

За част от секундата очите им се срещнаха. Когато на другия ден мислеше за това, Поаро заключи, че бе видял молба в погледа й. Той щеше да си опомни това по-късно.

После се отправи за каютата си, а тя продължи към салона.

След като угоди на многото капризи и желания на мис ван Шойлер, Корнелия взе ръкоделието си и се върна в салона. Никак не й се спеше, напротив, беше съвсем бодра и леко развълнувана.

Четиримата продължаваха да играят. Седнал наблизо, мълчаливият Фенторп четеше книга. Корнелия се залови с ръкоделието си.

Внезапно вратата се отвори и се появи Жаклин дьо Белфор. Тя застана на входа с отметната глава. След това натисна звънеца за прислугата, запъти се бавно към Корнелия и седна до нея.

— Бяхте ли на брега? — попита тя.

— Да. Всичко е толкова омагьосващо на лунната светлина.

Жаклин кимна.

— Да, очарователна нощ… Съвсем като за меден месец.

Погледът й се отправи към масата за бридж и спря за момент върху Линет Дойл.

Момчето пристигна и тя поръча двоен джин. Когато даваше поръчката, Саймън Дойл я стрелна бързо с очи и веждите му се свиха с леко безпокойство.

Съпругата му каза:

— Саймън, твой ред е.

Жаклин тихо си затананика, Когато донесоха джина, тя го взе и каза:

— Е, да пием за отмъщението.

След това пресуши чашата н поръча още една.

Саймън отново я погледна от масата бридж. Заигра разсеяно и партньорът му Пенингтън му напомни да внимава.

Жаклин отново си затананика, отначало по-тихо, после високо: „Тя му бе любима, а той я нарани…“

— Извинете — каза Саймън на Пенингтън. — Глупаво беше, че не играх с вашия цвят. Сега ще направя робер.

Линет се изправи.

— Спи ми се. Ще си лягам.

— Време е за сън — подкрепи я полковник Рейс.

— Прав сте — съгласи се Пенингтън.

— Идваш ли, Саймън?

Дойл каза бавно:

— Не още. Първо ще пия нещо.

Линет кимна и излезе. Рейс я последва. Пенингтън си изпи чашата и също си тръгна. Корнелия започна да сгъва ръкоделието си.

— Не си отивайте, мис Робсън, моля ви се — каза Жаклин. — Иска ми се да се веселя. Не ме изоставяйте.

Корнелия седна отново.

— Ние, момичетата, трябва да се поддържаме — заяви Жаклин, отметна глава и се изсмя остро и безрадостно.

Втората чаша с джин бе сервирана.

— Ще пиете ли нещо? — попита Жаклин.

— Не, благодаря — отговори Корнелия.

Жаклин наклони назад стола си и продължи да си тананика, сега вече високоз „Тя му бе любима, а той я нарани…“

Мистър Фенторп обърна една страница от „Европа без маска“.

Саймън Дойл започна да разглежда някакво списание.

— Наистина мисля, че трябва да си лягам каза Корнелия. — Стана много късно.

— Няма още да си лягате — заяви Жаклин. — Забранявам ви. Разкажете ми за себе си.

— Е, не зная, няма много за разказване — заекна Корнелия. — Повечето време съм живяла доста затворено и не съм пътувала много. Това е първото ми пътуване в Европа и всичко ми е толкова интересно.

Жаклин се засмя.

— Щастлив човек сте вие, нали? Господи, как бих искала да съм като вас!

— Така ли? Но мисля… сигурна съм…

Корнелия се смути. Без съмнение мис дьо Белфор пиеше много. Това не беше нещо ново за Корнелия. Тя беше видяла много пиянски сцени по време на сухия режим. Но имаше нещо друго… Жаклин дьо Белфор й говореше, гледаше я и все пак Корнелия чувствуваше, че по някакъв начин тя се обръща към другиго.

Но имаше само още двама души в залата, мистър Фенторп и мистър Дойл. Мистър Фенторп изглеждаше погълнат от книгата си, а мистър Дойл седеше със странно, напрегнато изражение.

Жаклин каза отново:

— Разкажете ми всичко за себе си.

Покорна както винаги, Корнелия се подчини. Тя говореше мудно, впусна се в ненужни подробности за всекидневието си. Никак не беше свикнала да говори. Ролята й в живота беше винаги да слуша другите. И все пак мис дьо Белфор изглеждаше заинтересувана. Когато Корнелия объркано млъкна, тя веднага я подкани да продължи.

— Разказвайте още.

И Корнелия продължи да разказва. (Разбира се, мама е много фина, понякога не хапва нищо освен малко сладки на закуска…) Тя чувствуваше с отчаяние, че всичко, което казва, е изключително безинтересно, въпреки че другата я ласкаеше с привидния си интерес. Но наистина ли се интересуваше? Не слушаше ли по някакъв начин нещо друго, или може би се ослушваше за нещо друго? Да, тя гледаше Корнелия, но нямаше ли някой друг там, в салона?

— Разбира се, часовете по живопис са много интересни. Миналата зима ходих на курс по…

(Колко ли беше часът? Сигурно беше много късно. А тя говореше ли, говореше. Поне да беше се случило нещо наистина интересно…)

И веднага като че ли в отговор на желанието й, нещо се случи. Само че в този момент това изглеждаше напълно естествено.

Жаклин обърна глава и произнесе:

— Натисни звънеца, Саймън. Искам още един джин.

Саймън Дойл вдигна очи от списанието и каза тихо:

— Стюардите са си легнали. Минава полунощ.

— Казвам ти, че искам още един джин.

— Достатъчно пи тази вечер, Джеки.

Тя се обърна рязко към него.

— Какво, по дяволите, те засяга това?

— Никак не ме засяга — сви рамене той.

Очите й се втренчиха в него една-две минути.

След това тя изрече:

— Какво става с теб, Саймън? Страхуваш ли се?

Той не отговори и демонстративно взе списанието си.

Корнелия измърмори:

— О, скъпа, толкова е късно, аз трябва… Тя започна да рови в ръкоделието си, изпусна един напръстник…

Жаклин каза:

— Няма да си лягате. Искам тук да има още една жена, да ме подкрепя. — И пак се разсмя. — Знаете ли от какво се страхува Саймън? Страхува се, че ще ви разкажа историята на своя живот.

— О, така ли?

Корнелия беше жертва на противоречиви чувства. Беше ужасно смутена, но в същото време и приятно развълнувана. Колко, колко мрачен беше Саймън Дойл!

— Това е много тъжна история — каза Жаклин с нежен, но глух и подигравателен глас. — Той се държа доста лошо с мен, нали, Саймън?

— Отивай да спиш, Джеки. Ти си пияна — каза грубо Саймън Дойл.

— Ако се притесняваш, скъпи Саймън, по-добре си иди.

Саймън Дойл я изгледа. Ръката, с която държеше списанието, леко трепереше, но той каза твърдо:

— Ще остана.

Корнелия избъбра за трети път:

— Аз наистина трябва… толкова е късно…

— Няма да си тръгвате — каза Жаклин и със светкавичен жест я накара отново да седне. — Вие ще стоите тук и ще чуете какво ще кажа.

— Джеки — каза Саймън рязко, — не ставай глупачка! За бога, върви да спиш.

Жаклин внезапно се надигна от стола. Порой от свистящи, тихи звуци се заизлива от устата й.

— Страхуваш се от скандал, нали? Защото си типичен англичанин, толкова благовъзпитан! Искаш да се държа „прилично“, нали? Но мен не ме е грижа дали се държа прилично, или не! По-добре се махай веднага оттук, защото имам намерение да говоря… дълго.

Джим Фенторп внимателно затвори книгата си, прозя се, погледна часовника си, стана и бавно излезе — типична английска постъпка, но много неубедителна.

Жаклин се извъртя на стола си и погледна с гняв Саймън.

— Проклет глупак — каза тя прегракнало, да не би да мислиш, че ще се държиш с мен по този начин и ще ти се размине безнаказано?

Саймън Дойл разтвори устни, после пак ги стисна. Седеше безмълвен, като че ли се надяваше, че яростта й ще утихне, ако не я предизвиква с думи.

Хрипкавият и неясен глас на Жаклин зашемети Корнелия, която съвсем не беше свикнала с такива бурни емоции.

— Казах ти, че ще те убия, ако ме изоставиш заради друга жена… Мислиш, че се шегувам? Грешиш. Досега само чаках! Ти си моят мъж! Чуваш ли? Ти ми принадлежиш…

Саймън все още мълчеше, Жаклин бръкна за секунда в чантичката си и се наклони напред.

— Казах ти, че ще те убия, и не се шегувам… — В ръката й внезапно се появи нещо светло и блестящо. — Ще те застрелям като куче… като мръсно псе, каквото си…

Най-после Саймън се събуди от вцепенението си. Скочи на крака, но в този миг тя натисна спусъка…

Той се сгърчи на две и падна върху един стол… Корнелия изпищя и се втурна към вратата. Джим Фенторп беше на палубата, облегнат на парапета. Тя закрещя:

— Мистър Фенторп… Мистър Фенторп…

Той изтича към нея. Тя го сграбчи и запелтечи несвързано:

— Тя го застреля… О, тя го застреля!

Саймън Дойл беше все още полулегнал на стола… Жаклин стоеше като парализирана. Тялото й силно се тресеше, а разтворените й от ужас очи бяха заковани в аленото петно, което бавно се прецеждаше през крачола му, точно под коляното, където той притискаше кърпичката си към раната…

— Аз не исках… О, господи, наистина не исках… — заекна тя.

Пистолетът падна с трясък на пода от треперещите й пръсти. Тя го ритна встрани и той се плъзна под един диван.

Саймън проговори тихо?

— Фенторп, за бога, някой идва… Кажете, че е станало произшествие, че всичко е наред. Не трябва да има скандал.

Фенторп кимна бързо, с разбиране. Запъти се към вратата, където се показа изплашено лице на нубиец.

— Всичко е наред, всичко е наред! Само на шега!

Черното лице го погледна със съмнение и недоумение, после се успокои. Зъбите блеснаха в широка усмивка. Момчето кимна и си отиде. Фенторп се обърна.

— Всичко е наред. Мисля, че никой друг не е чул. Изстрелът прозвуча като тапа. А сега…

Той млъкна изумен. Жаклин внезапно зарида истерично.

— О, господи, искам да умра… Ще се убия. По-добре да умра… Какво направих, какво направих?

Корнелия бързо пристъпи към нея.

— Тихо, тихо, скъпа.

Саймън с обляно в пот чело и изкривено от болка лице настоя:

— Отведете я. За бога, отведете я оттук! Заведете я в каютата й, Фенторп. Вижте мис Робсън, извикайте вашата медицинска сестра. — Той ги погледна умолително. — Не я оставяйте, преди да сте сигурни, че сестрата е край нея и е в безопасност. След това намерете моя приятел Беснер и го доведете тук. И за бога, внимавайте жена ми да не узнае нищо за това.

Джим Фенторп отново кимна с разбиране. Мълчаливият млад мъж се държеше хладнокръвно и опитно в това извънредно положение.

Двамата с Корнелия извлякоха ридаещото и съпротивяващо се момиче от салона и го поведоха към каютата. Но там се оказаха в по-голямо затруднение. Тя зарида високо и започна да се бори с тях, за да се освободи.

— Ще се удавя… Ще се удавя… Не мога да живея повече… О, Саймън, Саймън!

Фенторп каза на Корнелия:

— По-добре извикайте мис Бауърс, а аз ще остана тук, докато дойдете.

Корнелия кимна и бързо излезе.

Веднага след това Жаклин сграбчи Фенторп.

— Кракът му е счупен… кърви… Кръвта му ще изтече и той ще умре. Трябва да отида при него… О, Саймън, Саймън, как можах?

Повиши глас и Фенторп каза настойчиво:

— Тихо, тихо… той ще се оправи.

Тя отново започна да се боричка с него.

— Пуснете ме! Пуснете ме да се хвърля зад борда… Оставете ме да свърша с всичко!

Фенторп я хвана за раменете и я принуди да седне на леглото.

— Трябва да стоите тук. Не вдигайте шум и се съвземете. Казвам ви, че всичко е наред.

За негово облекчение изтерзаното момиче малко се успокои, но той наистина се зарадва, когато завесата се дръпна и деловата мис Бауърс, увита в ужасно кимоно, влезе, придружена от Корнелия.

— Е — каза мис Бауърс енергично. — Какво има?

И се залови за работа без никаква изненада или безпокойство.

Фенторп с признателност остави съкрушеното момиче във вещите й ръце и забърза към каютата на доктор Беснер. Почука и влезе, без да чака отговор.

— Доктор Беснер?

Дочу се ужасно хъркане и след това стреснат глас:

— А? Какво има?

Фенторп вече бе запалил лампата. Докторът премигна срещу него, подобен на огромен бухал.

— Дойл. Ранен е. Мис дьо Белфор стреля по него. Той е в салона. Можете ли да дойдете?

Храбрият доктор не се смути. Зададе няколко кратки въпроса, обу чехлите си, облече халата, взе малка чанта с необходимите инструменти и се запъти с Фенторп към салона.

Саймън бе успял да отвори прозореца до себе си. Облегнал глава на прозореца, той вдишваше дълбоко. Лицето му имаше ужасен цвят.

Доктор Беснер се отправи към него.

— Е? Какво има?

Кърпичката, напоена с кръв, лежеше на килима, на който очертаваше тъмно петно.

Прегледът беше прекъсван от тевтонски възклицания и сумтене.

— Да, това е лошо… Костта е счупена. Голяма загуба на кръв. Хер Фенторп, ние двамата трябва да го пренесем в каютата ми. Ето така. Той не може да ходи. Трябва да го носим, ей така.

Докато го вдигаха, Корнелия се появи на входа. Докторът я видя и изръмжа одобрително.

— А, вие ли сте? Добре. Елате с нас. Имам нужда от помощ. Ще ми бъдете по-полезна от този приятел тук, много блед ми изглежда.

Фенторп се усмихна измъчено.

— Да извикам ли мис Бауърс? — попита той.

Доктор Беснер погледна изпитателно Корнелия.

— Вие ще се справите много добре, мис заяви той. — Няма да припаднете или да се държите глупаво, нали?

— Ще сторя, каквото ми кажете — каза Корнелия въодушевено.

Беснер кимна доволен. Процесията мина по палубата. Следващите десет минути бяха изцяло отдадени на хирургията и на мистър Фенторп не му беше никак приятно. Той тайно се засрами от по-голямата твърдост на Корнелия.

— Е, това е най-доброто, което мога да направя — съобщи доктор Беснер. — Държахте се като герой, приятелю. — Той потупа одобрително Саймън по рамото. След това нави ръкава му и извади подкожна спринцовка.

— Сега ще ви дам нещо, за да заспите. А съпругата ви знае ли?

Саймън каза с отпаднал глас:

— Не трябва да разбере до сутринта… — Продължи: — Не обвинявайте Джеки… Аз съм виновен. Държах се безчестно с нея… Бедното дете, тя не знаеше какво прави…

Доктор Беснер кимна с разбиране.

— Да, да, разбирам.

— Вината е моя — настоя Саймън. Очите му, се спряха на Корнелия. — Някой трябва да остане с нея. Може да се нарани…

Докторът го инжектира. Корнелия каза със спокойна увереност:

— Всичко е наред, мистър Дойл. Мис Бауърс ще бъде с нея цялата нощ…

Сянка на благодарност премина по лицето му. Тялото му се отпусна. Очите му се затвориха. Внезапно той рязко ги отвори.

— Фенторп?

— Да, Дойл?

— Пистолетът… не го оставяйте… да се търкаля там. Момчето ще го намери сутринта.

Фенторп кимна.

— Правилно. Сега ще отида да го прибера. Той излезе и се запъти към салона. Мис Дауърс се появи пред каютата на Жаклин.

— Сега ще бъде по-добре — каза тя. — Инжектирах я с морфин.

— Но ще останете с нея, нали?

— О, да. Морфинът действува възбудително на някои хора.

Фенторп продължи към салона.

След около три минути се чу почукване на каютата на Беснер.

— Доктор Беснер?

— Да? — Едрият мъж се появи.

Фенторп му направи знак да излезе на палубата.

— Вижте, не намерих пистолета…

— Какво?

— Пистолета. Момичето го изпусна и го ритна встрани под един диван. Сега не е там.

Двамата се втренчиха един в друг.

— Но кой може да го е взел?

Фенторп сви рамене.

— Хм, интересно. Но не виждам какво можем да направим — промърмори Беснер.

Недоумяващи и леко разтревожени, двамата мъже се разделиха.