Смърт край Нил

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Беше ранно утро, когато пристигнаха в Шелал. Скалите мрачно се извисяваха край водите на Нил.

Поаро прошепна:

— Каква дива страна! До него беше Рейс.

— Е, свършихме работата си — каза той. — Наредих Рикети да бъде свален пръв на брега. Радвам се, че го заловихме. Уверявам ви, че е много хитър. Много пъти ни се изплъзваше. Трябва да намерим носилка за Дойл. Колко бързо призна всичко.

— Това не ме учудва — отговори Поаро. — Той е от онези престъпници, които са много наивни и суетни — когато им докажеш колко са нищожни, веднага рухват! Признават си всичко като децата.

— Заслужава да бъде обесен. Той е безчувствен негодник. Съжалявам за момичето, но нищо не може да се направи.

Поаро поклати глава.

— Хората казват, че любовта оправдава всичко, но това не е вярно. Жени, които могат така силно да обичат, както Жаклин обичаше Саймън Дойл, са много опасни. Така си казах, когато я видях за пръв път: „Това момиче обича прекалено много!“ Така е…

Корнелия Робсън дойде при него.

— О, ние почти пристигнахме — каза тя. И след една-две минути прибави: — Бях при нея.

— При мадмоазел дьо Белфор?

— Да. Помислих си, че за нея е ужасно да бъде затворена с онази стюардеса. Но се боя, че леля Мари много се ядоса.

Мис ван Шойлер крачеше бавно към тях по палубата. Очите й бяха пълни с гняв.

— Корнелия, ти се държа отвратително — отсече тя. — Веднага ще те изпратя в къщи.

Корнелия си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам, лельо Мари, но няма да се върна в къщи. Ще се омъжа.

— Най-после поумня — каза рязко възрастната дама.

Фергюсън се появи иззад ъгъла.

— Корнелия, вярно ли? Не може да бъде!

— Истина е — отговори тя. — Ще се омъжа за доктор Беснер. Снощи той поиска ръката ми.

— И защо ще се омъжите за него? Само защото е богат? — запита гневно Фергюсън.

— Не, не заради това — каза с възмущение Корнелия. — Той е мил и знае толкова много. А аз винаги съм се интересувала от болници и болни хора и мисля, че ще живея щастливо с него.

— Искате да кажете, че предпочитате да се омъжите за този отвратителен стар мъж, а не за мен? — попита недоверчиво мистър Фергюсън.

— Да, така е! Вие не сте разумен. С вас никога няма да мога да живея спокойно. И той не е стар. Няма още петдесет години.

— Има шкембе — каза злобно мистър Фергюсън.

— Е, и моите рамене са доста закръглени — сряза го тя. — Външният вид няма значение. Той смята, че наистина бих могла да му помагам в работата, и ще ми обясни всичко за неврозата.

След тези думи тя се отдалечи. Фергюсън попита Поаро:

— Мислите ли, че наистина е решила да направи това?

— Разбира се.

— И предпочита този надут стар глупак пред мен?

— Без съмнение.

— Това момиче е обезумяло — заяви мистър Фергюсън.

В очите на Поаро заигра весело пламъче.

— Тя е интересна жена. Може би за пръв път срещате такава.

Корабът се приближи до кея. Той бе заобиколен от кордон войници. Пътниците бяха помолени да почакат. Двама механици отведоха мрачния и навъсен Рикети на брега.

След известно време беше донесена носилка. Пренесоха Саймън Дойл по палубата до мостика.

Той бе много променен. Изглеждаше свит и уплашен, цялото му момчешко безгрижие беше изчезнало.

Зад него бледа, но спокойна крачеше Жаклин дьо Белфор. Стюардесата вървеше до нея.

— Здравей, Саймън — каза тя, като се приближи до носилката.

Той я погледна бързо. Някогашната детска усмивка озари за миг лицето му.

— Така се обърках. Загубих си ума и признах всичко! Съжалявам, Джеки. Сега ти ще плащаш заради мен.

Тя се усмихна и отговори:

— Не се безпокой, Саймън. Нямахме щастие и загубихме. Това е всичко.

Тя застана до него. Носачите хванаха носилката за дръжките. Жаклин се наведе и завърза връзката на обувката си. След това ръката й внезапно се стрелна към бедрото й и тя бързо се изправи.

Разнесе се остър пукот.

Саймън Дойл потрепера конвулсивно и застина неподвижен.

Жаклин дьо Белфор кимна. За секунда остана с пистолет в ръка, усмихна се унесено на Поаро.

Рейс скочи към нея и тогава тя обърна малката, блестяща играчка към сърцето си и натисна спусъка.

Тялото й се свлече в мека малка купчина на палубата.

— Откъде, по дяволите, е взела този пистолет? — изкрещя Рейс.

Поаро почувствува, че нечия ръка стиска силно рамото му.

— Вие сте знаели? — тихо попита мисиз Алертън.

Той кимна.

— Тя имаше два такива пистолета. Досетих се за това, когато научих, че един от тях е бил намерен в чантичката на Розали Отърбърн в деня на обиска. Жаклин се хранеше на тяхната маса. Когато е разбрала, че ще има обиск, тя го е пуснала в чантичката й. По-късно отишла в каютата й и започнали да сравняват червилото си. По този начин отвлякла вниманието й и взела пистолета обратно. Но тъй като тя и каютата й бяха претърсени вчера, решихме, че не е необходимо да бъде обискирана отново.

— Вие й дадохте възможност за избор.

— Да. Но не само тя се възползува от това. Затова Саймън Дойл умря от по-лека смърт, отколкото заслужаваше.

Мисиз Алертън потръпна.

— Любовта може да бъде толкова злокобна.

— Това е причината, поради която повечето големи любовни истории завършват трагично.

Погледът на мисиз Алертън се спря на Тим и Розали, застанали под слънчевите лъчи. Внезапно тя каза със страст:

— Но, слава богу, има и щастие на света.

— Да, мадам, както казвате, да благодарим на бога за това.

След няколко минути пътниците слязоха от кораба.

По-късно телата на Луиз Бурже и мисиз Отърбърн бяха свалени от „Карнак“.

Накрая тялото на Линет Дойл бе изнесено на брега и бръмчащите телефонни и телеграфни жици разнесоха навсякъде по света новината, че Линет Дойл, която преди се бе наричала Линет Риджуей, известната, красивата, богатата Линет Дойл, е мъртва.

Сър Джордж Уод прочете за това в клуба си в Лондон, Стърндейл Рокфорд в Ню Йорк, Джоана Саутууд в Швейцария, новината бе разисквана и в барчето на „Трите корони“ в Молтънъндър — Уод.

Мистър Бърнъби каза рязко:

— Е, жалко за бедното момиче. Богатството не й донесе голямо щастие.

Но скоро след това престанаха да говорят за нея и започнаха да спорят кой ще спечели националното първенство по футбол. Защото, както мистър Фергюсън казваше в този миг в Луксор, бъдещето има значение, а не миналото.