Смърт край Нил

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Мис Бауърс излезе от каютата на доктор Беснер, като приглаждаше маншетите си.

Жаклин внезапно остави Корнелия и се обърна към медицинската сестра.

— Как е той? — попита бързо тя.

Поаро се приближи навреме, за да чуе отговора. Мис Бауърс изглеждаше разтревожена.

— Не е много зле.

— Искате да кажете, че състоянието му се влошава? — извика Жаклин.

— Е, трябва да ви кажа, че ще бъда по-спокойна, когато пристигнем и той бъде прегледан на рентген, а раната се дезинфекцира и бъдат приложени обезболяващи средства. Кога мислите, че ще пристигнем в Шелал, мосю Поаро?

— Утре сутринта.

Мис Бауърс прехапа устни.

— Жалко. Правим всичко, каквото можем, но винаги има опасност от инфекция.

Жаклин хвана ръката на мис Бауърс и я разтърси.

— Ще умре ли той? Ще умре ли?

— О, господи, не, мис дьо Белфор. Надявам се, че не. Самата рана не е опасна, но без съмнение трябва да се прегледа на рентген, колкото е възможно по-скоро. И освен това никой не трябваше да безпокои днес бедния мистър Дойл! Твърде много вълнения и тревоги преживя досега. Шокът от смъртта на съпругата му и всичко друго. Нищо чудно, че температурата му се повишава.

Жаклин пусна ръката на сестрата и се отдалечи. Облегна се на парапета с гръб към другите двама.

— Според мен никога не трябва да се отчайваме — каза мис Бауърс. — Очевидно мистър Дойл има много силен организъм. Може би никога не е боледувал през живота си. Това е в негова полза. Но безспорно повишаването на температурата е опасен признак и…

Тя поклати глава, приглади отново маншетите си и бързо се отдалечи.

Жаклин се обърна и залитайки, се отправи към каютата си, заслепена от сълзи. Една ръка я хвана за лакътя и я подкрепи. Тя погледна със замъглени от сълзи очи и видя Поаро до себе си. Облегна се леко на него и двамата влязоха в каютата й.

Жаклин се отпусна на леглото и избухна в ридания.

— Той ще умре! Ще умре! Зная, че ще умре… И заради мен, заради мен…

Поаро сви рамене и поклати тъжно глава.

— Сторенето е сторено. Човек не може да го върне назад. Късно е да съжалявате.

Тя заради още по-силно.

— Той ще умре заради мен. А толкова, толкова го обичам…

— Твърде много — въздъхна той.

Поаро бе помислил това отдавна, в ресторанта на Блонден и сега мислеше така.

— Във всеки случай не вярвайте на мис Бауърс — каза след кратко колебание той. — Медицинските сестри винаги са толкова мрачни! Нощната сестра винаги е изненадана, когато намери пациента си жив вечерта; дневната сестра винаги е изненадана, когато го намери жив сутринта! Виждате ли, те прекалено много знаят за евентуалните последствия. Когато човек кара кола, лесно може да си каже: „Ако някоя кола се появи от тази пресечка, ако този камион даде внезапно заден ход, ако колелото на автомобила срещу мен изхвърчи или ако някое куче скочи от плета върху ръката ми — е, добре, тогава може би ще бъда убит!“ Но хората обикновено не допускат, че тези неща ще се случат, и вярват в благополучния край на пътуването. Разбира се, човек е склонен да мисли обратното, ако е преживял катастрофа или е бил свидетел на една или повече катастрофи.

Жаклин почти се усмихна през сълзи:

— Опитвате се да ме утешите ли?

— Господ знае какво се опитвам да направя! Не трябваше да идвате на тази екскурзия.

— Да… не трябваше. Толкова е ужасно. Но всичко скоро ще свърши.

— Да, да, разбира се.

— Саймън ще отиде в болница, ще го лекуват, както трябва, и всичко ще бъде наред.

— Държите се като дете! „И те живели щастливо до края на живота си.“ Така е, нали?

Лицето й внезапно пламна.

— Мосю Поаро, съвсем не исках да кажа, че…

— Много рано е да се мисли за това! Така казват лицемерно в такива случаи, нали? Но вие имате малко френска кръв, мадмоазел дьо Белфор, и можете да признаете фактите дори ако не са много благоприлични. Кралят е мъртъв, да живее кралят! Слънцето е залязло и луната изгрява. Така ли е?

— Вие не разбирате. Той просто ме съжалява, ужасно ме съжалява, защото знае колко е мъчителна за мен мисълта, че съм го ранила толкова тежко.

— Е, да, чистото съжаление е нещо много благородно — каза насмешливо Поаро.

Той я погледна със смесени чувства и прошепна на френски:

След това излезе отново на палубата. Полковник Рейс, който беше там, веднага го извика.

— Поаро, къде сте? Търсих ви. Имам една идея.

Като го хвана подръка, той го поведе по палубата.

— Спомняте ли си една случайна забележка на Дойл? Отначало почти не обърнах внимание. Той спомена за някаква телеграма.

— Да, наистина.

— Може би няма значение, но човек трябва да използува всяка възможност. По дяволите, две убийства и все още се лутаме в неведение.

— Не, не се лутаме. Сега всичко е ясно като бял ден.

Рейс го изгледа изненадан.

— Имате някакво предположение?

— Нещо повече от предположение. Сигурен съм.

— Откога?

— След смъртта на Луиз Бурже.

— По дяволите, ако разбирам нещо!

— Но, приятелю! Фактите са толкова очевидни. Има само някои неясни моменти, спънки и затруднения. Виждате ли, около личност като Линет Дойл има много омраза, ревност, завист, дребнавост. Нещо като бръмчащ рояк мухи…

— Знаете всичко, така ли? — удиви се другият. — Не бихте казали това, ако не сте сигурен. Не мога да твърдя, че ми е особено ясно. Разбира се, имам известни съмнения…

Поаро се спря и стисна силно ръката на Рейс.

— Възхищавам се от вас, приятелю. Вие не искате да ви кажа какво зная, защото разбирате, че ако можех да говоря сега, бих ви разказал всичко. Но първо трябва много неща да се изяснят. Помислете, помислете за миг върху това, което ще ви изтъкна. Има няколко пункта… Твърдението на Жаклин дьо Белфор, че някой е подслушвал разговора ни онази нощ в градината в Асуан. Показанията на Тим Алертън за това, какво е чул и правил в нощта на престъплението. Многозначителните отговори на Луиз Бурже тази сутрин. Фактът, че мадам Алертън пие вода, синът й пие уиски и сода, а аз — вино. Прибавете към това двете шишенца лак за нокти и поговорката, която ви казах. И накрая най-важният факт — пистолетът е бил увит в евтина носна кърпичка и кадифен шал и хвърлен във водата…

Рейс помълча една-две минути, после поклати глава.

— Не, не разбирам. Вижте, имам слаба представа за какво намеквате, но до този момент не мога да се ориентирам.

— Но, разбира се. Вие виждате само половината от истината. И помнете — трябва да започнем отначало, защото тръгнахме по съвсем погрешен път.

Рейс направи лека гримаса.

— Свикнал съм с това. Понякога ми се струва, че главното в нашата работа е да поправяме грешките си в началото и да започваме наново.

— Да, това е абсолютно вярно. Но някои хора точно това не желаят да направят. Те възприемат някаква теория и сляпо се придържат към нея. И ако някой дребен факт й противоречи отхвърлят го. Но винаги фактите, които не съответстват на общата картина, имат значение. През цялото време се питах защо пистолетът е бил преместен от мястото на престъплението. Знаех, че в това има някакъв смисъл, но едва преди половин час разбрах причината.

— А аз все още не разбирам!

— Ще разберете! Само помислете за това, което ви казах. А сега да изясним случая с телеграмата. Но, разбира се, ако хер доктор ни позволи.

Доктор Беснер им отвори вратата с намръщено лице. Беше все още в много лошо настроение.

— Какво има? Искате отново да говорите с пациента ми? Предупреждавам ви, че е неразумно. Той има треска. Достатъчно му бяха днешните тревоги.

— Уверявам ви, само един въпрос и нищо повече — каза Рейс.

Като изсумтя неохотно, докторът се отстрани и двамата мъже влязоха. Зад гърба им Беснер изръмжа:

— Връщам се след три минути. Дотогава да сте свършили!

Те го чуха как изтрополи по палубата. Саймън Дойл ги изгледа въпросително.

— Да, какво има?

— Не е нещо важно — отговори Рейс. — Когато стюардите ми докладваха, казаха, че синьор Рикети им създал големи неприятности. Вие споменахте, че това не ви учудва, защото знаете, че е избухлив и е бил груб със съпругата ви заради някаква телеграма. Бихте ли ни разказали за това?

— Разбира се. Току-що се бяхме върнали от Втория водопад край Вади Халфа. Линет помисли, че има телеграма за нея на таблото. Забравила бе, че вече не се казва Риджуей, а човек може да обърка Рикети с Риджуей, ако имената са написани нечетливо. Тя я отвори и беше много учудена, защото нищо не разбра. Тогава дойде онзи приятел Рикети, грабна телеграмата от ръката й, като за малко не я скъса и започна да бърбори нещо ядосано. Линет отиде да му се извини, но той беше ужасно груб с нея.

Рейс си пое дълбоко дъх.

— А имате ли понятие, мистър Дойл, какво пишеше в телеграмата?

— Да. Линет прочете на глас една част. Ставаше дума за…

Той замълча. Навън се чу шум. Разнесе се остър глас.

— Къде са Поаро и полковник Рейс? Трябва веднага да ги видя! Много е важно. Имам ценна информация. Аз… При мистър Дойл ли са?

Беснер не бе затворил вратата. Само завесата се вееше на входа. Мисиз Отърбърн я дръпна и влезе като вихър. Олюля се с пламнало лице и заговори несвързано:

— Мистър Дойл, знам кой уби жена ви! — извика драматично писателката.

— Какво?

И тримата я изгледаха слисани. Мисиз Отърбърн ги измери с триумфален поглед. Тя беше щастлива, безкрайно щастлива.

— Да, теорията ми се оказа напълно вярна. Дълбоките, първобитни, вековни инстинкти са причината за всичко. Може да ви изглежда невероятно, фантастично, но това е истината!

Рейс каза рязко:

— Твърдите, че имате доказателства кой е убил мисиз Дойл?

Мисиз Отърбърн седна на един стол. Наведе се напред и кимна разпалено.

— Разбира се, че имам. Съгласни ли сте, че който е убил Луиз Бурже, е убил и Линет Дойл, че и двете престъпления са извършени от един и същ човек?

— Да, да, естествено — каза нетърпеливо Саймън. — Това е съвсем логично. Продължавайте.

— Тогава съм права. Знам кой е убил Луиз Бурже, следователно знам кой е убил Линет Дойл.

— Искате да кажете, че предполагате кой е убил Луиз Бурже — каза скептично Рейс.

Мисиз Отърбърн се обърна към него като тигрица.

— Не, знам това със сигурност. Видях убиеца със собствените си очи.

Саймън потрепера и извика:

— За бога, започнете отначало. Знаете кой е убил Луиз Бурже, така ли?

Мисиз Отърбърн кимна.

— Ще ви кажа какво точно се случи.

Да, тя без съмнение беше замаяна от щастие! Това бе върховният миг в нейния живот, нейното тържество! Какво от това, че книгите й не се продават, че празноглавите читатели, които преди купуваха и поглъщаха жадно романите й, сега имат нови любимци? Те отново ще чуят за Саломе Отърбърн! Името й ще се появи във всички вестници. На процеса тя ще бъде главният свидетел на обвинението.

Писателката си пое дълбоко дъх и започна:

— Това се случи, когато слязох да обядвам. Нямах апетит… след целия ужас на неотдавнашната трагедия. Е, няма да говоря за това. Насред път се сетих, че… съм забравила нещо в каютата си. Казах на Розали да продължи без мен. Тя отиде да обядва.

Мисиз Отърбърн замълча за миг.

Завесата на вратата се раздвижи леко, сякаш полюшвана от вятъра, но нито един от тримата мъже не забеляза това.

— Аз… — Тя замълча отново. — Е, тук моментът е деликатен, но ще трябва да ви разкажа всичко. Имах среща с един човек от персонала на кораба. Трябваше да ми даде нещо, от което имах нужда, но не исках дъщеря ми да разбере. В някои отношения тя е досадна…

Не беше много добре съчинено, но щеше да има време да измисли нещо правдоподобно, преди да се яви в съда.

Рейс вдигна вежди и погледна въпросително Поаро.

Той кимна много леко. Устните му очертаха думата „алкохол“.

Завесата отново се раздвижи. Между нея и вратата се появи нещо със синкав, метален блясък.

Мисиз Отърбърн продължи:

— За да се срещна с онзи човек, трябваше да завия край кърмата на долната палуба, където той щеше да ме чака. Когато вървях по палубата, вратата на една каюта се отвори и някой погледна навън. Беше онова момиче, Луиз Бурже, или как й беше името. Изглежда, че очакваше някого. Когато ме видя като че ли се разочарова и влезе бързо в каютата. Това не ми се стори подозрително, разбира се. Така че продължих към кърмата, взех онова… нещо от човека, платих му и си поговорихме малко. След това се запътих назад. Точно когато завивах край ъгъла, видях някой да чука на вратата на камериерката и да влиза вътре. Рейс каза:

— И този човек беше…?

Експлозия разтърси каютата и тя се изпълни с остър, лютив дим. Мисиз Отърбърн се наклони бавно настрани като че ли в безкрайна почуда, после тялото и се отпусна тежко напред и тя падна с трясък на пода. От малка, кръгла дупчица, точно зад ухото й, потече кръв.

За секунда всички се вцепениха. След това двамата здрави мъже скочиха на крака. Тялото на жената им пречеше. Рейс се наведе над него, а Поаро скочи ловко към вратата и изтича на палубата.

Тя беше празна. Точно на прага лежеше голям колт.

Поаро бързо се огледа. Наоколо нямаше никой. След това се втурна към кърмата. Когато завиваше зад ъгъла, се сблъска с Тим Алертън, който тичаше срещу него.

— Какво, по дяволите, беше това? — извика той задъхано.

— Видяхте ли някого? — попита рязко Поаро.

— Да съм видял някого? Не.

— Тогава елате с мен. — Той хвана младия мъж за ръката и се върна обратно. Вече се бяха събрали няколко души. Розали, Жаклин и Корнелия бяха изскочили от каютите си. От салона на палубата надойдоха други — Фергюсън, Джим Фенторп и мисиз Алертън.

Рейс стоеше до револвера. Поаро се обърна и попита остро Тим Алертън:

— Имате ли ръкавици?

Тим бръкна в джоба си.

— Да, имам.

Поаро ги сложи и се наведе да огледа оръжието. Рейс направи същото. Другите ги наблюдаваха безмълвно.

— Не е избягал в обратната посока — заключи Рейс. — Фенторп и Фергюсън са били в салона на тази палуба и щяха да го видят.

— И мистър Алертън би трябвало да го види, ако е бил на кърмата — отвърна Поаро.

— Скоро видяхме това нещо — каза Рейс, като посочи револвера. — Все пак трябва да бъдем сигурни.

Той почука на вратата на Пенингтън. Никой не отговори. В каютата нямаше никой. Рейс отиде до дясното чекмедже на шкафа и рязко го отвори. То бе празно.

— Е, ясно — каза той. — А къде е Пенингтън? Отново излязоха на палубата. И мисиз Алертън бе там. Поаро бързо се отправи към нея.

— Мадам, вземете с вас мис Отърбърн и се погрижете за нея. Майка й — той погледна въпросително Рейс, който кимна — беше убита.

Доктор Беснер връхлетя върху тях.

— Господи! Какво пък има сега?

Сториха му път. Рейс посочи каютата. Беснер влезе вътре.

— Трябва да намерим Пенингтън — каза полковникът. — Има ли някакви отпечатъци по револвера?

— Не — отвърна Поаро.

Намериха Пенингтън в малката всекидневна на долната палуба. Пишеше писма. Той вдигна симпатичното си, гладко избръснато лице и попита:

— Нещо ново?

— Не чухте ли изстрел?

— Е, сега, когато ми казвате, мисля, че чух някакъв трясък, но дори не помислих… Кой е застрелян?

— Мисиз Отърбърн.

— Мисиз Отърбърн? — Пенингтън беше изумен. — Каква изненада! Мисиз Отърбърн — той поклати глава. — Нищо не разбирам. — Понижи глас и прибави: — Джентълмени, боя се, че на кораба има убиец маниак. Трябва да направим нещо, за да се защитим.

— Мистър Пенингтън, откога сте в тази стая? — попита Рейс.

— Момент — Пенингтън леко поглади брадичката си. — Струва ми се, че от около двайсет минути.

— И не сте излизали?

— Не, разбира се.

Той ги погледна въпросително.

— Виждате ли, мистър Пенингтън — каза Рейс. — Мисиз Отърбърн беше застреляна с вашия револвер.