Смърт край Нил

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Полковник Рейс погледна с изненада колегата си. Той имаше причини да се възхищава от ума на Еркюл Поаро. Но сега не можа да проследи мисълта му. Въпреки това не зададе никакви въпроси. Рядко задаваше въпроси, но действуваше бързо и решително.

— Каква е следващата ни задача? Да разпитаме мис Отърбърн?

— Да, това може би ще ни помогне.

Розали Отърбърн влезе неохотно. Не беше нервна, а просто нямаше желание да говори.

— Е, какво има? — попита тя.

Рейс се зае да задава въпросите.

— Разследваме смъртта на мисиз Дойл — обясни той.

Розали кимна.

— Ще ми разкажете ли какво правихте снощи? Тя помисли за миг.

— Мама и аз си легнахме рано, преди единайсет часа. Не чухме нищо особено освен някакъв шум откъм каютата на доктор Беснер. Чух, че старият боботи нещо на немски. Разбира се, не знаех нищо до тази сутрин.

— Чухте ли изстрел?

— Не.

— Излизахте ли от каютата си снощи?

— Не.

— Сигурна ли сте?

Розали го изгледа.

— Какво искате да кажете? Разбира се, че съм сигурна.

— Да сте отивали например към дясната страна на кораба и да сте хвърляли нещо зад борда?

Лицето й пламна.

— Има ли някакъв закон против хвърлянето на неща зад борда?

— Не, разбира се. Но сте направили това, нали?

— Не. Казвам ви, че не съм излизала от каютата си.

— А ако някой ви е видял и…

Тя го прекъсна.

— Кой казва, че ме е видял?

— Мис ван Шойлер.

— Мис ван Шойлер ли? — запита тя с искрено учудване.

— Да. Мис ван Шойлер твърди, че е видяла от каютата си да изхвърляте нещо зад борда.

— Това е проклета лъжа — отсече Розали и като помисли за миг, попита: — В колко часа?

— В един и десет — отвърна Поаро.

Тя поклати замислено глава.

— Видяла ли е нещо друго?

Поаро я погледна въпросително и потърка брадичката си.

— Не, но е чула нещо.

— Какво е чула?

— Някои да се движи в каютата на мисиз Дойл.

— Разбирам — промълви Розали. Сега тя беше смъртно бледа.

— И вие твърдите, че не сте хвърляли нищо зад борда?

— Защо, за бога, трябва да хвърлям нещо зад борда в дванайсет часа през нощта?

— Трябва да има някаква безобидна причина за това.

— Безобидна? — повтори рязко момичето.

— Да. Виждате ли, мадмоазел, нещо, което не е било безобидно, е било хвърлено зад борда снощи.

Рейс мълчаливо й показа съдържанието на изцапания с кръв вързоп.

Розали Отърбърн се отдръпна назад.

— С… това ли е била убита?

— Да, мадмоазел.

— И вие мислите, че аз съм го направила? Каква глупост! Защо, за бога, да убивам Линет Дойл? Дори не я познавах!

Тя се изсмя презрително и стана.

— Всичко това е толкова нелепо.

— Имайте пред вид, мис Отърбърн — каза Рейс, — че мис ван Шойлер е готова да се закълне, че е видяла съвсем ясно лицето ви на лунната светлина.

Розали се изсмя отново.

— Кой, тази баба? Сигурно не е много добре със зрението. Не е видяла мен. — Тя замълча.

— Свободна ли съм?

Рейс кимна и Розали Отърбърн излезе от стаята.

Двамата се спогледаха. Рейс запали цигара.

— Е, това е. Явно противоречие. На коя от двете да вярваме?

Поаро поклати глава.

— Струва ми се, че и двете не са много искрени.

— Това е най-лошото в професията ни — каза унило Рейс. — Толкова много хора прикриват истината без особена причина. Какво ще предприемем сега? Да продължим разпита на пътниците.

— Да. Винаги е добре да се действува методично и последователно.

Рейс кимна.

Мисиз Отърбърн, облечена в ефирна многоцветна рокля, влезе след дъщеря си. Тя потвърди думите й, че са си легнали преди единайсет часа. Не била чула нищо особено през нощта и не знаела дали Розали е излизала от каютата си. За самото престъпление беше склонна да говори повече.

— Престъпление от любов! — възкликна тя. — Първобитният инстинкт, който е тясно свързан с половия нагон. Представете си Жаклин, това темпераментно момиче с южна кръв, следващо най-дълбоките си инстинкти, как се промъква тихо с пистолет в ръка…

— Но доказано е, че мадмоазел дьо Белфор не е застреляла мадам Дойл. Това знаем със сигурност — обясни й Поаро.

— Съпругът й тогава — каза мисиз Отърбърн, като се съвзе от удара. — Сладострастието се проявява особено силно в половия нагон и това често води до сексуални престъпления. Известни са много подобни случаи.

— Мистър Дойл е бил ранен в крака и не е можел да се движи. Костта му е била счупена и е прекарал нощта с доктор Беснер — каза полковник Рейс.

Мисиз Отърбърн беше много разочарована. Тя потърси с надежда някаква друга възможност.

— Разбира се! Колко съм недосетлива! Мис Бауърс!

— Мис Бауърс?

— Естествено. Това е толкова ясно от психологическа гледна точка. Изтерзаната девственица. Вбесена от гледката на тези млади съпрузи, страстно влюбени един в друг. Разбира се, че е тя. Тя е точно такъв тип — външно непривлекателна, с вродено чувство за благоприличие. В моята книга „Безплодната лоза…“

Полковник Рейс тактично се намеси:

— Предположенията ви са много полезни за нас, мис Отърбърн. Сега трябва да продължим работата си. Много ви благодаря.

Той я изпрати учтиво до вратата и се върна, като бършеше челото си.

— Пфу! Каква ужасна жена! Защо нея някой не убие!

— Това все още може да се случи — утеши го Поаро.

— И няма да бъде никаква загуба. Кой още остана? Рикети и Фергюсън. Ще оставим Пенингтън накрая.

Синьор Рикети беше много словоохотлив и развълнуван.

— Какъв ужас, какъв позор! Да убиеш една толкова млада и красива жена, това наистина е безчовечно престъпление!

Отговаряше бързо. Легнал си много рано. В същност веднага след като вечерял. Прочел набързо една много интересна статия, публикувана напоследък — „Праисторически изследвания в Мала Азия“, която хвърляла съвсем нова светлина върху цветната керамика на Анадолските предпланини. Изгасил лампата малко преди единайсет. Не, не чул никакъв изстрел. Нито някакъв шум като гърмеж на тапа. Единственото нещо, което чул, но по-късно, около полунощ, бил някакъв плясък, силен плясък точно до неговия прозорец.

— Вашата каюта е на долната палуба от дясната страна, нали?

— Да, да, така е. И чух силен плясък. — Той показа с ръце колко силен е бил плясъкът.

— Можете ли да ми кажете в колко часа беше това?

Синьор Рикети се замисли.

— Беше около един, два или три часа, след като заспах. Може би два часа.

— Около един и десет, така ли?

— Да, много вероятно. Господи, какво отвратително престъпление, колко безчовечно… такава очарователна жена.

Рикети излезе, като размахваше ръце.

Рейс изгледа Поаро. Поаро вдигна изразително вежди, после сви рамене. Продължиха с мистър Фергюсън.

Да се разговаря с него беше трудно. Той се изтегна неприлично на един стол.

— Много шум за нищо! — каза младежът с подигравателна усмивка. — Какво значение има това наистина? Колко много безполезни жени има на света!

— Бихте ли ни казали какво правихте снощи, мистър Фергюсън? — попита студено Рейс.

— Не виждам защо трябва да ви казвам, но няма значение. Поскитах доста наоколо. Отидох на брега с мис Робсън. След това тя се качи на кораба, а аз се разкарвах още малко на брега, после се върнах и си легнах към дванадесет часа.

— Каютата ви е на долната палуба, от дясната страна?

— Да. Не съм важна личност.

— Чухте ли изстрел? Може да е прозвучал като гърмеж на тапа.

Фергюсън помисли за миг.

— Да, мисля, че чух нещо такова… Но не мога да си спомня кога, изглежда, преди да заспя. По това време наоколо имаше още много хора, които вдигаха шум и тичаха по горната палуба.

— Тогава сигурно е стреляла мис дьо Белфор. Чухте ли друг изстрел?

Фергюсън поклати глава.

— А някакъв плясък?

— Плясък? Като че ли чух плясък. Но не съм сигурен, наоколо беше толкова шумно.

— Излизахте ли от каютата си през нощта?

Фергюсън се ухили.

— Не, не съм. Не участвах в това добро дело, нямах късмет.

— Хайде, хайде, мистър Фергюсън, не се дръжте като дете.

Младият мъж реагира гневно.

— Защо да не кажа, каквото мисля? Аз вярвам в насилието.

— Но не практикувате онова, което проповядвате — промърмори Поаро. Той се наведе към него. — Питам се дали Флитууд ви е казал, че Линет Дойл е една от най-богатите жени в Англия? Флитууд, приятелю, не е обичал Линет Дойл и е имал сериозна причина да я убие.

Мистър Фергюсън скочи рязко от мястото си и извика яростно:

— Значи това е мръсната ви игра, а? Да стоварите всичко на бедняк като Флитууд, който няма пари да наеме адвокати. Но предупреждавам ви, че ако се опитате да го замесите в тази работа, ще се разправяте с мен.

— И кой точно сте вие?

Лицето на мистър Ферпосън силно почервеня.

— Мога да разчитам на приятелите си — заяви дрезгаво той.

— Е, мистър Фергюсън, мисля, че нямам повече нужда от вас — каза Рейс. Когато вратата се затвори зад него, той отбеляза неочаквано: — Доста симпатичен хлапак наистина.

— Това не е човекът, когото търсите, нали? — попита Поаро.

— Едва ли. Но предполагам, че онзи е на борда. Информацията беше много точна. Е, всяко нещо с времето си. Gera е ред на Пенингтън.