Смърт край Нил

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Трупът на жената, която приживе се наричаше Луиз Бурже, лежеше на пода на каютата. Двамата мъже се наведоха над него.

Рейс се съвзе пръв.

— Според мен е мъртва от около един час. Беснер ще ни каже по-точно. Промушена е в сърцето. Мисля, че смъртта е настъпила мигновено. Видът й не е приятен, нали?

— Не.

Поаро поклати глава и леко потрепера.

Мургавото лукаво лице бе сгърчено сякаш от изумление и ярост, оголените зъби блестяха в злобна усмивка.

Поаро внимателно се наведе отново и вдигна дясната й ръка. Нещо се появи в пръстите — парче тънка бледорозова хартия. Поаро я взе и я показа на Рейс.

— Знаете ли какво е това?

— Пари — отговори Рейс.

— Предполагам, че е ъгълът на банкнота от хиляда франка.

— Е, ясно е какво се е случило. Знаела е нещо и е изнудвала убиеца. И двамата решихме, че прикрива нещо тази сутрин.

— Бяхме глупаци, идиоти! — извика Поаро. — Трябваше да се досетим. Какво каза тя? „Какво можех да видя или чуя? Бях на долната палуба. Естествено, ако не можех да заспя, ако се бях изкачила по стълбите, тогава може би щях да видя това чудовище, убиеца, да влиза или излиза от каютата на мадам, но тъй като…“ Точно това се е случило, разбира се. Тя се е качила и е видяла някой да се промъква или да излиза от каютата на Линет Дойл. И сега лежи тук заради алчността си, ненаситната си алчност…

— И ние не знаем кой я е убил — завърши отвратен Рейс.

Поаро поклати глава.

— Не. Сега знаем много повече. Знаем почти всичко. Само че изглежда невероятно… Но би трябвало да е така. А едно не разбирам… Пфу. Какъв глупак бях тази сутрин! И двамата почувствувахме, че тя крие нещо, и не разбрахме, че причината е съвсем логична. Изнудване, разбира се.

— Тя веднага е поискала пари, за да мълчи. Заплашвала е. Убиецът е бил принуден да се съгласи и е дал френски франкове. Съгласен ли сте? — каза Рейс.

— Не, не мисля така. Много хора, когато пътуват, си взимат допълнително пари — понякога банкноти от пет лири, понякога долари, но много често и френски франкове. Може би убиецът и е дал всичко, което има, в различни валути. Но да продължим.

— Убиецът идва в каютата й, дава й парите и после…

— После тя започва да ги брои. Да, познавам тази категория хора. Докато е броила парите, забравила е всякаква предпазливост и убиецът й нанася удара. След като се е справил толкова добре, той събира парите и бяга, без да забележи, че ъгълчето на една банкнота е откъснато.

— Може би ще го хванем по този начин — предположи Рейс.

— Не вярвам. Той ще разгледа банкнотите и вероятно ще забележи, че една е скъсана. Разбира се, ако е скъперник, не би могъл да унищожи банкнота от хиляда франка, но ми се струва, че е съвсем различна натура.

— Откъде знаете?

— За това престъпление и убийството на мадам Дойл са необходими известни качества — решителност, дързост, хладнокръвие, мигновени реакции, — а това не е характерно за стиснат и дребнав човек.

Рейс поклати тъжно глава.

— По-добре да извикаме Беснер.

С множество възклицания пълният доктор се залови за работа. Прегледът беше кратък.

— Мъртва е не повече от час. Умряла е мигновено — съобщи той.

— А какво оръжие мислите, че е било използуване?

— А, това е интересно. Било е нещо много остро, много тънко и фино. Ще ви покажа нещо подобно.

Той се върна в каютата си, отвори едно куфарче и извади дълъг и тънък хирургически нож.

— Било е нещо такова, приятелю, а не обикновен кухненски нож.

Рейс каза с равен глас:

— Предполагам, че нито един от вашите ножове не липсва, докторе?

Беснер го погледна удивено, след това лицето му пламна от възмущение.

— Какво искате да кажете? Да не би да мислите, че аз… аз, Карл Беснер, със своите клиники и високопоставени пациенти, известен в цяла Австрия, съм убил тази малка, жалка прислужница? Но това е абсурдно смешно! Уверявам ви, че нито един от ножовете ми не липсва Те са всички на мястото сн. Ето вижте сам. А това оскърбление за професията си няма да забравя!

Доктор Беснер затвори с трясък куфарчето си, хвърли го на пода и демонстративно излезе на палубата.

— Хм, докторът страшно се разсърди — каза Саймън.

Поаро сви рамене.

— Жалко.

— На погрешна следа сте. Беснер не е лош човек, въпреки че е шваба.

Докторът внезапно се появи отново.

— Ще бъдете ли така любезни да освободите каютата ми? Трябва да превържа крака на пациента си.

Мис Бауърс бе влязла с него. Енергична и делова, тя ги чакаше да излязат. Рейс и Поаро покорно се измъкнаха навън. Рейс измърмори нещо н се отдалечи. Поаро зави навляво. Той дочу неясни гласове на момичета, приглушен смях. Жаклин и Розали бяха в каютата на Розали. Те седяха до отворената врата. Когато сянката му падна върху тях, вдигнаха нагоре очи. Той видя, че Розали Отърбърн му се усмихва свенливо и сърдечно за първи път. Но усмивката й бе някак плаха, като на човек, заел се с нова и непозната работа.

— Клюкарствувате, нали? — обвини ги той.

— О, не — каза Розали. — В същност сравнявахме червилото си.

Поаро се усмихна и измърмори:

— Ах, тази мода!

Но имаше нещо принудено в усмивката му и по-наблюдателната и проницателна Жаклин забеляза това. Тя изпусна червилото, което държеше, и излезе на палубата.

— Какво се е случило?

— Правилно отгатнахте, мадмоазел. Нещо се е случило.

— Какво? — Розали също излезе.

— Още един мъртвец — каза Поаро.

Розали си пое остро дъх. Поаро я наблюдаваше внимателно. Той видя тревога и нещо повече — ужас да проблясват за миг в очите й.

— Камериерката на мадам Дойл е убита — съобщи им той безцеремонно.

— Убита? — извика Жаклин. — Убита ли казахте?

— Да, това казах. — Въпреки че отговори на Жаклин, той гледаше Розали. И продължи, без да отмества поглед от нея: — Тази камериерка е видяла нещо, което не е трябвало да види. Така че я накараха да замълчи, в случай, че не си държи езика зад зъбите.

— Какво е видяла?

Отново Жаклин зададе въпроса и отново Поаро отговори на Розали. Странен беше този разговор между тримата.

— Според мен съвсем ясно е какво е видяла. Видяла е някой да влиза и да излиза от каютата на Линет Дойл през онази фатална нощ.

Той имаше остър слух. Чу острото вдишване и видя клепачите да трепват. Розали Отърбърн реагира точно както той очакваше.

— Каза ли кого е видяла? — попита тя.

Поаро леко поклати глава със съжаление. Някой изтича по палубата — Корнелия Робсън с разширени от ужас очи.

— О, Жаклин! — извика тя. — Нещо страхотно се е случило! Още едно ужасно престъпление!

Жаклин се обърна към нея. Двете пристъпиха няколко крачки напред. Почти несъзнателно Поаро и Розали се отдалечиха в обратна посока.

Тя запита остро:

— Защо ме гледате? За какво мислите?

— Задавате ми два въпроса. Аз ще ви задам само един. Защо не ми казвате истината, мадмоазел?

— Не разбирам какво искате да кажете. Тази сутрин ви казах… всичко.

— Не, не ми казахте всичко. Не ми казахте, че носите в чантичката си малокалибрен пистолет със седефена дръжка. Не ми казахте всичко, което сте видели снощи.

Тя се изчерви и каза рязко:

— Това не е вярно. Нямам револвер.

— Не казах револвер, а малък пистолет, който носите в чантичката си.

Тя се обърна, втурна се в каютата и хвърли сивата си кожена чантичка в ръцете му.

— Говорите глупости. Вижте сам.

Поаро я отвори. В нея нямаше пистолет.

Той й подаде чантичката и като срещна триумфалния й презрителен поглед, каза любезно:

— Не, не е тук.

— Както виждате, не винаги сте прав, мосю Поаро. А другото, което казахте, е смешно. И там грешите.

— Не, не мисля така.

Тя тропна ядосано с крак.

— Можете да вбесите човек! Като си наумите нещо, никой не е в състояние да ви разубеди.

— Защото искам да ми кажете истината.

— Каква е истината? Изглежда, че знаете по-добре от мен.

— Искате да ви кажа какво сте видели? Ще признаете ли, ако съм прав? Е, според мен се е случило следното: когато сте излезли на кърмата, спрели сте се несъзнателно, защото сте видели един мъж да излиза от една каюта в средата на палубата. На другия ден сте разбрали, че това е каютата на Линет Дойл. Видели сте го да излиза, да затваря вратата след себе си и да се отдалечава надолу по палубата и може би да влиза в една от двете последни каюти. Е, прав ли съм?

Тя не отговори.

— Може би мислите, че е по-разумно да мълчите. Може би се страхувате, че и вас ще убият, ако проговорите.

За секунда той помисли, че се е хванала на уловката, че обвинението в страхливост ще успее, докато по-ловки аргументи биха се провалили.

Устните й трепнаха, отвориха се и Розали Отърбърн каза:

— Никого не видях.