Виждам те

– 9 –

Полицейският участък на Кенън Стрийт се намира много близо до работното ми място, сигурно съм минавала хиляди пъти покрай него, но досега не го бях забелязвала. Никога не бях имала нужда от него. Главоболието ми не е намаляло, въпреки болкоуспокояващите, които изпих тази сутрин, и усещам болка в крайниците си, която няма нищо общо с махмурлука ми. Пипнала съм нещо и на мига ми става по-зле, сякаш осъзнаването на този факт дава право на вируса да ме превземе.

Дланите ми лепнат около дръжката на вратата и усещам неоправдана паника, подобна на онази, която почтените хора изпитват, когато покрай тях мине полицейска кола. Джъстин не е съгрешавал от години, но помня онова първо телефонно обаждане от полицията с болезнена яснота.

Не знам кога синът ми започна да краде, но знам, че когато го арестуваха, това не беше първата му кражба. Първия път взимаш нещо малко, нали? Пакет бонбони, компакт диск. Не крадеш двадесет и пет комплекта бръснарски ножчета, при положение че си прекалено млад, за да се бръснеш. Не носиш палто, чиято подплата е внимателно срязана в горната си част, за да прибираш контрабандата си вътре. Джъстин не бе казал и дума за другите замесени. Призна за кражбата, но не бе казал за кого я е извършил или какво смяташе да прави с ножчетата. Размина се с предупреждение, от което въобще не се трогна, сякаш беше получил забележка в училище.

Мат беше бесен.

– Това ще остане в досието ти завинаги!

– Пет години – намесих се аз, като се опитах да си спомня какво ми бяха казали в ареста. – След това ще изгуби давност и ще се наложи да декларира провинението си единствено ако е попитан директно от някой работодател. – Мелиса вече знаеше всичко, разбира се – за боевете, в които често се въвличаше, и тревогите, които ми създаде, когато намерих плик с трева в стаята му.

– Той е просто хлапе – помня, че ми каза тя, след като ми наля така необходимата чаша с вино. – Ще го израсте. – Наистина стана така. Или просто задобря и вече знаеше как да не бъде хванат. И в двата случая, откакто навърши деветнадесет, полицията не е чукала на вратата ни. Мисля си за него в момента – как носи една от престилките на Мелиса, прави сандвичи и разговаря с клиентите. Това ме кара да се усмихна.

Дежурният полицай стои зад стъклена преграда, като хората в пощата. Говори през пролука, която е достатъчно голяма да промушиш документи през нея или малки вещи.

– Мога ли да Ви помогна? – пита той с тон, който предполага, че да ми помогне е последното нещо, което иска да направи. Освен главоболието чувствам и замаяност, която ми пречи да намирам лесно правилните думи.

– Имам информация относно убийство.

Дежурният полицай става малко по-заинтересован.

– Продължавайте.

Бутам изрезката от вестника под стъклената преграда. В ъгъла, където плотът свършва в стената, е смачкана дъвка, тя се е втвърдила, а някой я е оцветил със син химикал.

– Това е статията в днешния "Лондон Газет" за убийството в Мъзуел Хил.

Мъжът прочита първия абзац, устните му се движат едва около неизговорените думи. На бюрото до него изпуква радиостанция. Подробностите във вестника са нищожни. Таня Бекет е работила като учителка в началното училище на Холоуей Роуд. Хващала е Северната линия от Аркуей до Хайгейт около 15:30 часа, след което се е качвала на автобус 43 до Кранли Гардънс. Трябваше да я посрещна на спирката на автобуса, беше цитиран приятелят ѝ, но валеше и тя ми каза да си остана у дома. Бих направил всичко, за да върна времето назад. Има снимка, на която двамата са прегърнати, и аз не мога да спра мисълта, която се заражда в главата ми, дали не гледам в очите на убиец. Точно така казват, нали? Повечето жертви познават нападателите си.

Прокарвам втората изрезка под бариерата.

– Това е обява от вчерашния "Газет". – Пред очите ми заиграват бели точки и аз премигвам бързо, за да ги прогоня. Слагам пръсти на челото си и усещам, че все още горят.

Дежурният полицай мести погледа си от едната изрезка на другата. Лицето му е непроницаемо като на човек, който вече е виждал всичко това, и се чудя дали няма да ми каже, че си въобразявам приликата, че чернокосата жена с разпятието около врата ѝ не е двадесет и пет годишната Таня Бекет.

Но човекът не ми казва това. Той вдига телефона и натиска нула; стои неподвижно и задържа погледа ми, докато чака операторът да вдигне. След което, без да сваля очи от мен, казва:

– Бихте ли ме свързали с инспектор Рампело, моля?

Пиша съобщение на Греъм, че съм пипнала някакъв вирус и няма да се връщам на работа. Пия топла вода и чакам някой да дойде да разговаря с мен, облегнала съм глава на студената стена.

– Съжалявам – казва дежурният полицай след час. Представя се като Дерек, но не се обръщам към него така, защото ми се струва като фамилиарничене. – Не знам защо се бави.

Той е инспектор Ник Рампело, който се е насочил към Кенън Стрийт от нещо, което Дерек нарича ЕРУ, преди да се извини за употребата на жаргон.

– Екипът за разследване на убийства[16]. Те се занимават със смъртта на тази млада жена.

Не мога да спра да се треса. Продължавам да се взирам в двете снимки на Таня и се чудя какво се е случило между появата ѝ в "Газет" и удушаването ѝ в Мъзуел Хил.

Чудя се дали аз не съм следващата.

Миналия петък в "Газет" се появи моя снимка. Познах се в секундата, в която се видях; не биваше да се оставям да ме разубеждават. Ако веднага бях отишла в полицията, може би нещата щяха да бъдат различни.

Трябва да има връзка. Таня Бекет беше убита, двадесет и четири часа след като обявата ѝ беше публикувана; ключовете на Кати Танинг бяха откраднати четиридесет и осем часа след нейната. Минаха пет дни, откакто видях своята снимка, колко време щеше да е необходимо, докато ми се случи нещо?

Някакъв мъж идва, за да представи шофьорските си документи.

– Каква загуба на време – казва на висок глас той, докато дежурният полицай методично попълва някаква бланка. – На моето и на Вашето. – Поглежда ме с надеждата да намери съмишленик, но аз не отговарям, както и Дерек. Той гледа книжката на мъжа ѝ записва информацията от нея толкова бавно, че имам чувството, че го прави нарочно. Харесвам Дерек. Когато приключва, мъжът прибира книжката в портфейла си.

– Много Ви благодаря – казва той с изпълнен със сарказъм глас. – Точно така исках да прекарам обедната си почивка.

Мъжът е заменен от жена с пищящо бебе, която моли да бъде упътена, а след това се появява старец, който е изгубил портфейла си.

– В банката беше в мен – обяснява той. – В метрото също. Но някъде между там и реката... – старецът се оглежда наоколо, сякаш изгубеното може да се материализира в полицейския участък, – ...изчезна. – Затварям очи. Иска ми се да бях дошла тук на подобна обикновена мисия; да си тръгна единствено с леко раздразнение.

Дерек записва данните на човека, заедно с описание на портфейла, а аз започвам да дишам дълбоко. Ще ми се инспектор Рампело да побърза.

Старецът си тръгва, след което минава още час. Най-накрая Дерек вдига телефона.

– На път ли сте? Жената чака от обяд. – Поглежда към мен. Лицето му е неразгадаемо. – Добре. Разбира се. Ще ѝ кажа.

– Няма да дойде, нали? – Чувствам се прекалено болна, за да се ядосам за изгубеното време. Какво друго можех да правя? Така или иначе не съм способна да работя.

– Изглежда, е бил налегнат от неотложни задачи. Както можете да си представите, екипът му работи здраво по случая. Помоли ме да Ви предам извиненията му и да Ви кажа, че ще Ви се обади. Ще му дам номера Ви. – Дерек присвива очи. – Не изглеждате добре, мила.

– Ще се оправя – отвръщам аз, но съм далеч от истината. Казвам си, че не съм изплашена, просто болна, но ръцете ми треперят, докато търся телефона, а след това и контактите в него. – Случайно да си някъде близо до Кенън Стрийт? Не се чувствам добре. Мисля, че трябва да се прибера.

– Стой, където си, Зо – изстрелва Мат, без да се замисля, – ще дойда да те взема.

Казва ми, че е зад ъгъла, но минава половин час и очевидно ме е излъгал; виновно си мисля за парите, които пропуска, като идва да ме прибере. Вратата на полицейския участък се отваря и за мое унижение усещам по бузите ми да се стичат сълзи, когато виждам познато лице.

– За госпожата си ли сте тук? – пита Дерек. Нямам енергията да го поправя, а Мат няма нищо против. – Двойна доза Лемсип[17] и малко уиски, от това имате нужда. Надявам се да се почувствате по-добре, мила.

Мат ми помага да се кача в таксито, сякаш съм клиент, който си плаща, и усилва парното на максимум. Фокусирам се върху дишането си и се опитвам да спра неудържимото треперене, което обхваща цялото ми тяло.

– Кога започна да се чувстваш по този начин?

– Тази сутрин. Помислих си, че е странно, че имам такъв махмурлук – не пих толкова много снощи, – след което главата започна още повече да ме боли и ми отмаля.

– Грип. – Мат ми поставя диагноза, без да се замисли. Като повечето таксиметрови шофьори и той е експерт по всичко. Гледа ме в огледалото за обратно виждане, очите му прескачат от мен на пътя пред него. – Какво търсеше в полицейския участък?

– Миналата нощ е имало убийство. В парка до Кранли Гардънс.

– Крауч Енд?

– Да. Една жена е била удушена. – Разказвам му за обявите в "Лондон Газет", за собствената ми снимка, за тази на Таня Бекет.

– Сигурна ли си, че е същата жена?

Кимам, макар че очите на Мат са насочени към пътя. Осмуква зъбите си, след което завърта волана наляво, към една еднопосочна улица, която е толкова тясна, че мога да се пресегна през прозореца и да докосна тухлените стени.

– Къде отиваме?

– Трафикът е кошмарен. Какво казаха полицаите?

Поглеждам към улицата навън и се опитвам да се взема в ръце, но нямам представа къде се намираме. Децата се прибират от училище – някои сами, други стиснали ръцете на майките си.

– Обадиха се на инспектора, който работи по случая, но той не дойде.

– Не съм изненадан.

– Изплашена съм, Мат.

Той не казва нищо. Никога не е бил добър събеседник при емоционални проблеми.

– Ако наистина е била моята снимка във вестника, то тогава нещо ще ми се случи. Нещо лошо. – Гърлото ми дращи, една голяма буца е застанала в него и ми пречи да преглътна.

– Полицията смята ли, че има връзка между обявите и убийството?

Най-накрая излизаме от прегръдката на тесните улици и се озоваваме на Саут Съркълър. Близо до дома ми сме. Очите ми така парят, че изпитвам болка, като ги държа отворени. Премигам бързо с надеждата да ги овлажня.

– Дежурният полицай ме взе на сериозно – отвръщам аз. Трудно ми е да се концентрирам върху отговорите на въпросите на Мат. – Но не знам дали инспекторът ще се отнесе така. Все още не съм му казала за снимката ми – нямах тази възможност.

– Това е странно, Зо.

– На мен ли го казваш. Мислех си, че полудявам. Май и Саймън смята същото.

Мат ме поглежда остро.

– Не ти ли вярва?

Ще ми се да се сритам. Сякаш Мат няма достатъчно амуниции срещу Саймън.

– Смята, че има логично обяснение.

– Ти какво мислиш?

Не отговарям. Мисля, че ще бъда убита.

Спираме пред къщата ми и аз отварям дамската си чанта.

– Нека ти дам някакви пари.

– Няма нужда.

– Не бива така, Мат, не е честно...

– Не ти искам парите, Зо – сопва се той. – Прибери ги. – Тонът му омеква. – Хайде, ще ти помогна да се прибереш.

– Ще се оправя и сама. – В момента, в който се изправям, коленете ми омекват и Мат ме хваща, преди да падна.

– Разбира се, че ще се оправиш.

Взима ключовете ми и отваря предната врата, след което се колебае.

– Няма проблем – казвам аз. – Саймън е на работа. – Прекалено болна съм, за да се чувствам невярна. Закачам чантата и палтото си на парапета и позволявам на Мат да ми помогне да се кача горе. Той се спира на върха на стълбището, не знае къде се намира спалнята ми и аз посочвам вратата до тази на Кейти. – Оттук ще се оправя – продължавам да упорствам, но Мат не ми обръща внимание, отваря вратата и ме държи за ръката, докато пристъпвам в стаята.

Отмята юргана от лявата страна на леглото. Страната, на която спях, докато бяхме женени. Сега на шкафчето от тази страна стоят нещата на Саймън – книгата му, резервен чифт очила за четене, кожена тавичка за очилата и дребни пари. И да е забелязал всичко това, Мат не казва нищо.

Промъквам се в леглото, без да се събличам.

Събудена съм от Саймън. Навън е тъмно и той включва нощната лампа.

– Спиш, откакто съм се прибрал. Болна ли си? – Говори шепнешком. В едната му ръка е мобилният ми телефон. – Обажда се един полицай. Какво става? Нещо случило ли се е? – Цялата горя и лепна и когато вдигам глава от възглавницата, усещам силна болка в нея. Пресягам се за телефона, но Саймън го отдръпва. – Защо полицията ти се обажда?

– Ще ти обясня по-късно. – Гласът ми се изгубва в средата на последната дума и аз се изкашлям, за да го върна отново. Саймън ми подава мобилния и сяда на леглото. Все още ме тресе, но след съня се чувствам по-добре.

– Ало – казвам аз. – Зоуи Уокър на телефона.

– Госпожо Уокър, обажда се инспектор Рампело от Северозападния екип за разследване на убийства. Разбрах, че сте искали да разговаряте с мен.

Звучи ми разсеян. Отегчен или изморен. Или и двете.

– Да – отвръщам аз. – Сега съм в дома си, ако желаете, можете да ме посетите.

Саймън вдига ръце и пита безмълвно:

– Какво става?

Клатя глава раздразнена, че ме е прекъснал. Покритието в къщата ми не е от най-добрите и не искам да пропусна нещо от думите на инспектор Рампело.

– ...вероятно е всичко, което ми е необходимо засега.

– Съжалявам, какво казахте?

– Разбрах, че не познавате Таня Бекет?

– Не, но...

– Значи не знаете дали е работила като компаньонка или е била операторка на секс телефон?

– Не.

– Добре. – Припрян е, говори бързо, сякаш аз съм само едно от дълъг списък с обаждания, които трябва да проведе тази вечер. – Снимката на Таня се е появила в реклама на гореща линия в "Лондон Газет" вчера, понеделник, шестнадесети ноември. Така ли е?

– Да.

– Вие сте се свързали с нас, когато сте разпознали снимката и по новините тази сутрин?

– Да.

– Това е доста полезно, благодаря Ви за отделеното време.

– Не искате ли да разговаряте с мен? Да запишете показанията ми?

– Ако се нуждаем от нещо друго, ще Ви се обадим. – Инспекторът затваря телефона, докато все още говоря. Саймън вече изглежда по-ядосан, отколкото объркан.

– Би ли ми казала за какво е всичко това?

– Заради момичето – отвръщам аз. – Онова, което е било убито. От снимката, която ти показах сутринта.

Тази сутрин побягнах нагоре веднага след като новините свършиха, събудих Саймън и бързо – думите ми като че ли се сипеха една връз друга – му разказах всичко.

– Ами ако всичко това има нещо общо с обявите, Сай? – попитах с пресипнал глас. – Ами ако някой публикува в тях снимки на жените, които има намерение да убие, и аз съм следващата?

Саймън ме придърпа в мечешка прегръдка.

– Миличка, не мислиш ли, че малко преиграваш с цялата тази работа? Някъде четох, че всяка година в Лондон биват убити около сто души. Всяка година! Падат се – по колко? – осем на месец. Знам, че е ужасно, но няма нищо общо с обявите.

– Ще отида до полицейския участък по обяд – казах му, макар че продължаваше да смята, че театралнича.

– Полицията взе ли те на сериозно? – пита ме сега, седнал в края на леглото. Масажира пръстите на крака ми и аз ги издърпвам.

Свивам рамене.

– Дежурният беше мил. Обади се на инспектора, който работи по случая, но той не дойде, а сега ми каза, че е получил всичко необходимо от мен и че ще ми се обади, ако има нужда да говорим допълнително. – От ъгълчетата на очите ми потичат сълзи. – Не знаят за другите снимки – за тази на Кати Танинг и моята! – Започвам да плача. Не мога да мисля трезво, главата ми тупти от болка.

– Шшш. – Саймън оправя косата ми и обръща възглавницата, за да ми осигури хладно място, на което да полегна. – Искаш ли да му се обадя?

– Дори не знам номера му. Каза, че е от Северозападния екип за разследване на убийства.

– Ще го намеря. Нека ти донеса болкоуспокояващи и чаша вода, след което ще му звънна. – Тръгва към вратата, но се обръща, сякаш току-що е забелязал нещо. – Защо лежиш от моята страна на леглото?

Притискам лице във възглавницата, за да не се налага да го гледам в очите.

– Сигурно съм се преместила, докато съм спала – измърморвам.

Това е единственото нещо, за което някога сме се карали сериозно.

– Мат е баща на Кейти и Джъстин – казах тогава аз. – Налага се да го виждам от време на време.

Саймън неохотно прие аргумента ми.

– Но няма причина да идва в къщата, нали? Да стои във всекидневната ни, да пие кафе от чашите ни?

Държанието му беше детинско и неразумно, но не исках да го изгубя, затова направих този компромис.

– Добре – съгласих се. – Той няма да идва в къщата.

Когато отново отварям очи, на нощното ми шкафче има чаша вода и блистер с хапчета. Изпивам две и ставам от леглото. Блузата ми е намачкана, а панталоните ми не приличат на нищо. Събличам се и изваждам дебела памучна пижама, върху която обличам голяма жилетка.

Часът е девет, когато слизам долу и намирам нещо, което прилича на остатък от задушено говеждо. Краката ми са нестабилни, а от дългия сън все още съм замаяна. Отивам в дневната и намирам Саймън, Джъстин и Кейти да гледат телевизия. Никой не говори, но тишината е приятна, затова просто стоя известно време и наблюдавам семейството си. Първа ме вижда дъщеря ми.

– Мамо! По-добре ли се чувстваш? – Премества се, за да ми направи място на дивана между нея и Саймън, и аз сядам, изтощена от усилията, които вложих, за да сляза долу.

– Не особено. Тотално съм претрепана. – Не съм била толкова болна от години. Костите ме болят, а кожата ми е изключително чувствителна. Усещам парене в очите, което отминава само като ги затворя. Гърлото ми е толкова възпалено, че едва мога да говоря. – Мисля, че съм пипнала грип. Сериозен грип.

– Бедничката. – Саймън ме прегръща и за първи път Кейти не казва нищо за онова, което нарича публична проява на привързаност. Дори Джъстин изглежда притеснен.

– Желаеш ли напитка, или нещо друго? – пита той. Сигурно изглеждам много болна, мисля си.

– Само малко вода. Благодаря ти.

– Няма за какво. – Става, след което бърка в джоба си и ми подава някакъв плик.

– Какво е това? – Отварям го и вътре намирам дебела пачка от банкноти по двадесет лири.

– Наемът.

– Моля? Вече говорихме по темата. Не искам да ми плащаш наем, скъпи.

– Тогава ги използвай за храна, за сметки, за каквото решиш. Парите са твои.

Обръщам се към Саймън, който напоследък е доста настоятелен, че Джъстин не трябва да живее тук безплатно. Той поклаща глава, за да ми покаже, че това няма нищо общо с него.

– Много добра постъпка от твоя страна, Джъстин. Браво, приятелче. – Пресиленото обръщение звучи глупаво от устата на Саймън и синът ми го поглежда намръщен.

– Мислех си, че нямаш никакви пари? – учудва се Кейти и насочва поглед към банкнотите, за да види колко са. Прибирам ги в джоба на жилетката си и се опитвам да игнорирам гласа в главата си, който ми казва да питам откъде са.

– Мелиса ме направи отговорник на ресторанта, за да има повече време за отварянето на новия – отговаря Джъстин, сякаш е прочел мислите ми. – Само временно, но заплащането е по-добро.

– Това е чудесно! – Изпитвам облекчение, че синът ми нито краде, нито продава наркотици. Той свива рамене, като че ли новините не са особено важни, и отива в кухнята, за да ми донесе водата. – Винаги съм знаела, че просто се нуждае да го оставим на мира – прошепвам на Саймън. – Както и от някого, който да види какъв трудолюбив младеж е.

Изведнъж се сещам, че Джъстин не е единственият с новини в работата си. Обръщам се към Кейти.

– Съжалявам, че не те подкрепях повече преди прослушването, скъпа. Чувствам се ужасно.

– О, Боже, не се тревожи за това, мамо. Не си добре.

– Саймън ми каза, че всичко е минало брилянтно.

Кейти засиява.

– Наистина беше невероятно. Агентката не ме взе, защото вече имала при себе си няколко с моята външност и диапазон – каквото и да означава това, но разговарях с един мъж, който чакаше на рецепцията. Той е директор на театрална компания, която поставя на сцена "Дванайсета нощ", и тяхната Виола тъкмо претърпяла ски инцидент. Имам предвид, колко чудесно?

Поглеждам я изненадана, не следя мисълта ѝ. Джъстин се връща с обещаната чаша. Не е оставил водата да се изтече, преди да я налее, и тя е мътна и топла, но пия от нея, изпълнена с благодарност. Бих се зарадвала на всичко, което може да облекчи възпаленото ми гърло.

– Мамо, "Дванайсета нощ" беше текстът, на който ни изпитваха по литература. Знам го наизуст. Той ми каза, че съм създадена да играя Виола. Прослушването буквално мина там и тогава – беше доста шантаво, – но получих ролята! Останалите актьори репетират от седмици, а аз трябва да се справя за една.

Главата ми е замаяна.

– Кой е този човек? Знаеш ли нещо за него?

– Казва се Айзък. Оказа се, че сестра му учи в училището на София, така че не е напълно непознат. Работил е в Единбург и – това е най-вълнуващата част – трупата ще тръгне на турне с "Дванайсета нощ"! Изключително амбициозен е и много талантлив.

На лицето на Кейти забелязвам още нещо. Нещо различно от вълнението за актьорското начинание.

– Хубав ли е?

Дъщеря ми се изчервява.

– Много.

– О, Кейти!

– Какво? Мамо, всичко е наред, имаш думата ми. Мисля, че ще го харесаш.

– Добре. Можеш да го поканиш.

Тя се изсмива.

– Запознахме се вчера, мамо, не мога да го накарам да идва на среща с нашите.

– Е, няма да тръгнеш на турне, докато не го направиш, така че... – Гледаме се сърдито една друга, докато Саймън не се намесва.

– Не искате ли да поговорим по темата, когато се почувстваш по-добре?

– Сега се чувствам по-добре – отвръщам аз, но инатът ми е премазан от замайване, което ме принуждава да затворя очи.

– Ама, разбира се, че си. Хайде – в леглото.

Спомням си обещанието му.

– Обади ли се в полицията?

– Да. Разговарях с някакъв старши от разследващия екип.

– Рампело?

– Така мисля. Казах му колко си разтревожена заради обявата – онази със снимката, на която мислиш, че си ти...

– Аз съм.

– ...и човекът каза, че разбира притеснението ти, но в момента не мислят, че убийството на Таня Бекет е свързано с други престъпления.

– Трябва да има някаква връзка – настоявам аз. – Не може да е съвпадение.

– Дори не я познаваш – намесва се Джъстин. – Защо се тревожиш толкова много?

– Защото е била убита, Джъс! – Синът ми не реагира по никакъв начин и в отчаянието си поглеждам Кейти. – И защото снимката ми...

– ...не е твоята снимка, мила – прекъсва ме Саймън.

– ...защото снимката ми беше в абсолютно същата обява като нейната. Така че имам пълното право да се тревожа, нали?

– Подобни реклами не са съпроводени от импулсни телефони, освен ако не са измама – казва Саймън.

– Какво общо има това с всичко?

– Компаньонка ли е била? – пита Кейти.

– Рисковете на професията – казва Джъстин. Свива рамене и заема предишната си поза на дивана с телефона в ръка.

– По новините казаха, че е учителка, а не компаньонка. – Мисля си за снимката, която бяха използвали във вестника – на нея бяха Таня и приятелят ѝ. Представям си заглавието над статията за собственото ми убийство и се чудя каква ли фотография ще изберат за нея; чудя се дали ще поискат коментар от Греъм Халоу.

– В обявата не се казва нищо за компаньонски услуги, нали, мамо? – пита Кейти.

– Има уебсайт. – Притискам длан в челото си, за да си спомня. – Намери единствената точка ком.

– Звучи ми като сайт за запознанства. Може би е била убита от някого, с когото се е запознала онлайн.

– Вече не искам да излизаш сама – казвам на Кейти. Тя ме поглежда втрещена.

– Заради едно убийство в другия край на Лондон? Мамо, не ставай смешна. Хора биват убивани през цялото време.

– Мъже, да. Момчета от банди. Наркомани и други откачалки. Но не и млади жени, които се прибират от работа. Или ще излизаш с приятели, или въобще няма да излизаш.

Кейти поглежда Саймън, но този път той ме подкрепя.

– Просто искаме да си в безопасност.

– Това е практически невъзможно. Какво ще кажете за работата ми? В събота не свършвам по-рано от десет и тридесет в ресторанта, а сега съм част от "Дванайсета нощ" и ще репетирам през повечето вечери. Няма как, ще се налага да се прибирам сама. – Имам намерение да отговоря, но Кейти ме прекъсва, не грубо, но настоятелно. – Аз съм голямо момиче, мамо. Внимателна съм. Няма нужда да се тревожиш за мен.

Но го правя. Тревожа се за нея, когато се прибира от работа всяка вечер, а главата ѝ е в облаците от мечти за червени килими и слава. Тревожа се за всички жени като Кати Танинг и Таня Бекет, които нямат никаква представа какво им е приготвил животът. Тревожа се и за себе си. Не знам какво означават тези обяви или защо снимката ми се появи в една от тях, но опасността е съвсем истинска. Не мога да я видя, но мога да я почувствам. Тя приближава.

Никога не знаеш къде можеш да срещнеш Единствената. Вероятно стои на седалката до прозореца до теб, докато пътуваш във влака за дома. Възможно е да я видиш на опашката, докато чакаш да си купиш кафе. Може би прекосяваш улицата зад нея всеки ден. Ако си уверен в себе си, можеш да подхванеш разговор. Като за начало за времето и състоянието на влаковете, а постепенно можеш да преминеш към по-лични въпроси. Ужасната ти седмица, нейния шеф робовладелец, приятеля, който не я разбира. Двамата ще се опознаете и тогава един от вас ще мине на следващото ниво. Кафе? Вечеря? Мисията е изпълнена.

Но какво би станало, ако Единствената се намира в другия вагон? Ако си носи кафе от вкъщи, ако ходи с колело на работа, ако използва стълбите, вместо ескалатора? Представи си какво пропускаш, като не попадаш на нея.

Първа среща, втора среща, повече.

Може би не става въпрос за Единствената, може би желаеш нещо по-кратко. По-сладко. Нещо, което ще накара кръвта ти да кипне и пулсът ти да се ускори.

Приключение.

Секс за една нощ.

Преследване.

Ето къде започва всичко. Findtheone.com. Това е начинът да се запознаят пътуващите в Лондон. Това е начинът да събера хората заедно. Можете да ме наречете брокер, ако искате, посредник, сватовник дори.

Хубавото е, че никоя от вас не знае, че е в списъка ми.