Виждам те

– 13 –

Обявите ме обсебват, умът ми е изпълнен единствено с тях и ме превръщат в параноичка. Миналата нощ сънувах, че Кейти е една от жените, а няколко дни по-късно се е появила статия в "Таймс" – нападната, изнасилена, мъртва. Събудих се цялата в пот, неспособна да понеса дори ръцете на Саймън около себе си, докато не отидох да се уверя със собствените си очи, че дъщеря ми спи спокойно.

Хвърлям дежурните десет пенса в калъфа от китарата на Меган.

– Пожелавам ти приятен понеделник! – провиква се тя. Насилвам се да ѝ се усмихна. Вятърът ме шибва иззад ъгъла и се изумявам, че успява да свири на китарата си с посинели от студа пръсти. Чудя се какво ли би казал Саймън, ако някой ден я доведа у дома, за да пием чай; дали Мелиса не може да ѝ отделя по малко супа от време на време. Провеждам разговор наум, докато минавам покрай билетните бариери и репетирам какво бих казала, за да поканя Меган на обяд, без предложението ми да звучи като подаяние и да я обиди.

Толкова съм погълната от мислите си, че не забелязвам веднага мъжа с палтото: дори не бях сигурна, че ме наблюдава, докато не го видях. Сега ме гледа. Тръгвам по перона, когато влакът пристига, качвам се в него, сядам и го виждам отново. Той е висок и широкоплещест, с гъста сива коса и брада в същия цвят. Тя е поддържана, но на врата му има петно кръв, получено, вероятно докато се е бръснел.

Продължава да ме наблюдава и аз се преструвам, че разглеждам картата на метрото над главата му. Усещам, че очите му обхождат тялото ми. Това ме кара да се чувствам неудобно и поглеждам надолу към скута си. Притеснена съм и не знам какво да правя с ръцете си. Предполагам, че минава петдесетте, носи хубав костюм по поръчка и палто, пазещо го от студеното време, което заплашва скоро да ни поднесе първия сняг. Усмивката му е прекалено фамилиарна – собственическа.

Вероятно училищата не работят днес: влаковете не са толкова претъпкани, колкото обикновено. На Канада Уотър слизат достатъчно хора, за да освободят три места срещу мен. Мъжът в костюма заема едното от тях. Хората постоянно те гледат в метрото – самата аз го правя, – но когато ги забележиш, те извръщат погледи засрамени. Този мъж не извръща поглед. Поглеждам лицето му – но няма да го сторя отново – и той фиксира погледа ми предизвикателно, сякаш трябва да съм поласкана от вниманието му. За миг ми минава мисълта дали наистина не съм, но пърхането в стомаха ми е от притеснение, а не от вълнение.

Транспортните служби в Лондон бяха организирали кампания. Наричаше се Докладвай, за да сложиш край и беше свързана със сексуалния тормоз в метрото. Можете да съобщите за всичко, което ви кара да се чувствате неудобно, гласеше лозунгът им. Представям си как се обаждам на някой полицай точно сега. Какво бих казала? Той постоянно ме гледа...

Да гледаш някого не е престъпление. От дъното на съзнанието ми изниква групата деца в Уайтчапъл – младежът с маратонките, за когото бях уверена, че бяга след мен. Представям си какво щеше да стане, ако се бях обадила на полицията тогава, ако се бях развикала за помощ. Въпреки логиката в мислите ми, не мога да се отърва от неприятното чувство.

Не е само заради него – заради този арогантен мъж, който ме обладава с поглед. Необходимо е нещо повече, за да изпитам безпокойство. Всичко ме тревожи. Мисълта за Кати Танинг, заспала в метрото, докато някой рови из чантата ѝ. Мисълта за Таня Бекет, захвърлена удушена в парка. Мисълта за Айзък Гън и увереността, с която си пробива път в живота на Кейти, в къщата ми. Миналата нощ, след като всички си тръгнаха, разгледах фейсбук профила му и се разочаровах, когато разбрах, че е така заключен, че единственото, което успях да видя, беше профилната му снимка. Вторачих се в нея, в уверената усмивка, която показваше равни бели зъби, и чупливата черна коса, която беше паднала кротко върху едното му око. Несъмнено приличаше на филмова звезда, но ме караше да потръпвам, а не да припадам по него, сякаш вече беше избран за ролята на злодея.

Мъжът в костюма става, за да освободи мястото си на една бременна жена. Той е висок и ръката му лесно се плъзва през ремъка, който виси от тавана, клупът се увива около китката му, когато се хваща в горната му част. Вече не ме гледа, но е на не повече от петнадесет сантиметра от мен и аз вдигам чантата си, оставена между краката ми, и я прегръщам със завърналата се мисъл за Кати Танинг и кражбата на ключовете ѝ. Мъжът поглежда часовника си, а след това извръща глава, за да се загледа вяло в нещо, което се случва във вагона. Някой минава покрай него и той се отмества едва. Кракът му докосва моя, силно, и аз се стряскам, сякаш съм била попарена. Дърпам се назад и се извивам под странен ъгъл в мястото си.

– Съжалявам – казва мъжът и ме поглежда право в очите.

– Няма проблем – чувам се да отвръщам. Но сърцето ми препуска в гърдите, а кръвта тупти в ушите ми, сякаш съм бягала.

Ставам, когато наближаваме Уайтчапъл. Очевидно е, че имам намерението да слизам, но мъжът не се помръдва и се налага да се промуша покрай него. За секунда ме затиска и усещам толкова леко докосване по бедрото, че не съм сигурна дали не съм си го въобразила. Навсякъде около мен има хора, казвам си. Нищо не може да се случи. Но едва не се спъвам в бързината си да сляза от влака. Поглеждам зад мен, когато вратите се затварят, много по-уверена, след като съм на разстояние от непознатия, който ме наблюдаваше.

Той не е във влака.

Вероятно е седнал, мисля си, на някое място, което се е освободило. Във вагона няма никой с брада. Няма никой с тъмносиво палто.

Перонът се изпразва, пътниците бързат да хванат следващия си влак, туристите търсят изходите и се блъскат един друг, защото обръщат повече внимание на картите си, отколкото какво се случва около тях. Стоя на място като вцепенена, докато всички минават покрай мен.

Тогава го виждам.

Стои неподвижно на перона също като мен, на около десетина метра, в посока към изхода. Не ме наблюдава, гледа телефона си. Опитвам се да успокоя дишането си. Трябва да взема решение. Ако мина покрай него и продължа напред, той може да ме последва. Но ако остана тук с надеждата да си тръгне, може и да остане. Перонът е на практика празен, след малко ще останем само двамата. Трябва да реша бързо.

Тръгвам да вървя. Очите ми са насочени право напред. Вървя бързо, не бягам. Не бягай. Не му позволявай да види, че си изплашена от него. Мъжът стои в средата на перона, зад него има пейка, което означава, че трябва да мина отпред. С наближаването му усещам погледа му върху себе си.

Намирам се на метър от него.

На половин.

На четвърт.

Не мога да се въздържа и хуквам да бягам. Насочвам се към изхода, чантата ми се удря в бедрото ми, но не ми пука как изглеждам. Очаквам мъжът да ме последва, но когато стигам до разклонението в тунела, което ще ме отведе до линия Дистрикт, се обръщам и виждам, че той все още стои на перона и ме наблюдава.

Опитвам се да се съсредоточа върху работата си, но главата ми не иска да ми се подчинява. Взирам се с празен поглед в екрана и се опитвам да си спомня паролата на акаунта ни. Един мъж идва да иска повече информация за наемите на офис помещенията, а аз му обяснявам за цената на имотите в продажба. Когато се оплаква от мен, аз избухвам в сълзи. Той любезно ми съчувства.

– Не е краят на света – казва, когато най-накрая получава онова, за което е дошъл. Оглежда се за някоя салфетка и изпитва облекчение, когато му казвам, че ми няма нищо и наистина предпочитам да остана сама.

Стряскам се, когато вратата се отваря и звънчето над нея издрънчава. Греъм ме поглежда странно.

– Добре ли си?

– Да. Къде беше? Няма нищо в бележника.

– Няма нищо в служебния бележник – поправя ме той, сваля си палтото и го закача на закачалката в ъгъла. – В моя бележник винаги има нещо. – Приглажда сакото над корема си. Днешните сако и жилетка са от зелен туид, подкрепени от червени панталони; комплектът го кара да изглежда като фотомодел от село, отишъл на сеитба. – Ще е чудесно, ако ми направиш кафе, Зоуи. Прочете ли вестника?

Стискам зъби и отивам в кухнята. Когато се връщам, го откривам в офиса му с вдигнати на бюрото крака да чете "Телеграф". Не знам дали е заради адреналина от тази сутрин, или заради раздразнението, че съм единствената в "Халоу и Рийд", която върши някаква работа, но думите започват да се леят, преди да имам шанс да ги отсея.

– "Лондон Газет". В офиса ти имаше огромна купчина от тях – поне двадесет. За какво ти бяха?

Греъм не ми обръща внимание, повдигнатите му вежди са единственият знак, че ме е чул.

– Къде са в момента? – питам настойчиво аз.

Шефът ми сваля крака от бюрото и се изправя с въздишка, която предполага, че избликът ми е досаден, а не обиден.

– Вероятно вече са превърнати в каша. Не се ли случва това с всичките вестници? Не се ли озовават под формата на хартия в някой евтин супермаркет?

– Какво правеше с тях? – Този въпрос постоянно ме гложди, постоянно чувам един глас в главата си, който ми напомня какво бях видяла – тези вестници, скупчени на бюрото му. Помня момента, в който видях снимката на Кати Танинг, момента, в който свързах името с лицето.

Греъм въздъхва.

– Ние сме фирма, която се занимава с имоти, Зоуи. Продаваме и наемаме. Офиси, магазини, индустриални помещения. Как си мислиш, че хората разбират за това, което предлагаме?

Предполагам, че въпросът е реторичен, но въпреки това шефът ми очаква отговор. Няма да се задоволи само с поучаването ми, ще иска да ме направи на пълна глупачка.

– От вестника – отвръщам аз, а думите ми излизат насечени, с мълчаливи паузи между всяка.

– От кой вестник?

Стискам юмруци.

– От "Газет".

– Къде си мислиш, че рекламират нашите конкуренти?

– Добре, разбрах те накъде биеш.

– Наистина ли, Зоуи? Малко съм притеснен, че не си наясно как работи нашият бизнес. Защото ако ти е трудно да го разбереш, сигурен съм, че мога да намеря друг офисмениджър със счетоводни познания.

Шахмат.

– Разбирам го, Греъм.

Устните му се разпъват в усмивка. Не мога да си позволя да изгубя работата си и той го знае.

На път за вкъщи си купувам списание, решена да не докосвам екземпляр на "Газет". Метростанцията е претъпкана, зимните палта карат хората да изглеждат два пъти по-едри, отколкото са всъщност. Проправям си път през перона към обичайното ми местенце, усилията ми ще бъдат възнаградени, когато дойде моментът да се прехвърля на надземната железница. Под краката си усещам издатините в подовата настилка, които са монтирани в помощ на слепите хора; обувките ми се подават извън жълтата линия и аз се отдръпвам назад, доколкото това ми е възможно заради навалицата. Поглеждам корицата на списанието си, която е пълна с изключително абсурдни заглавия.

Усещам прилив от топъл въздух върху лицето си, който ми подсказва, че влакът е само на няколко секунди разстояние. От тунела се разнася грохот и косата ми се разрошва. Опитвам се да я оправя с ръка и се извинявам, когато, без да искам, удрям жената до мен. Още една серия пътници се присъединява към нас на перона и телата около мен се притискат още по-силно едно в друго. Правя крачка напред не защото искам, а защото се налага.

Предната част на влака се показва от тунела и аз навивам списанието в ръката си. Опитвам се да го прибера в чантата си, когато губя равновесие и бързо залитам през ръба на перона. Усещам нещо твърдо между раменете си – лакът, куфарче, ръка. Чувствам подутините в пода, докато летя напред; мръсотията под релсите се раздвижва заради приближаващия влак. Тялото ми като че ли е в безтегловност, сякаш центърът на гравитацията ми се премества отпред, краката ми вече не стоят стабилно на земята. Виждам все по-ясно и по-ясно машиниста и ужаса, изписан на лицето му. Със сигурност и двамата си мислим едно и също нещо.

Няма начин да спре навреме.

Някой изпищява. Мъж се провиква. Затварям очи. Чува се стържене на метал в метал и грохот. Изпитвам силна болка, когато рамото ми е извито назад, а с него и цялото ми тяло.

– Добре ли сте?

Отварям очи. Около мен са се събрали притеснени хора, но вратите на влака са отворени и пътниците бързат. Изчезват един по един, вагоните са пълни и композицията отново се раздвижва.

Чувам отново, този път по-настоятелно:

– Добре ли сте?

Мъжът пред мен има гъста сива коса и добре поддържана брада. Достатъчно висок е, за да видя петънцето засъхнала кръв от лявата страна на адамовата му ябълка. Правя неволна крачка назад и той ме хваща за ръката.

– Стойте – не съм сигурен, че ще мога да Ви спася два пъти днес.

– Да ме спасите? – Опитвам се да обмисля случилото се току-що.

– Права сте, вероятно спасяване е леко преувеличено. – Самоиронизира се мъжът.

– Това сте Вие – казвам глуповато. Непознатият се опулва насреща ми. – Тази сутрин бяхте на линия Дистрикт.

– О – усмихва се той любезно, – да. Съжалявам, не си...

Хваната съм неподготвена. Бях толкова сигурна, че тази сутрин ме следи. Бях убедена, че ме наблюдава. А той дори не си ме спомня.

– Не, да, защо бихте си спомняли? – Сега вече наистина се чувствам глупаво. – Заради мен си изтървахте влака. Съжалявам.

– Ще дойде друг след минута. – Докато разговаряме, перонът отново се пълни с хора, които се блъскат да застанат най-отпред, оформят се малки групички, които са наясно къде точно ще се отворят вратите. – Надявам се вече да сте добре. – Мъжът се поколебава. – Ако имате нужда от подкрепа, някои хора могат да Ви помогнат... вероятно самаряните.

Объркана съм, когато осъзнавам какво има предвид.

– Не се опитвах да се самоубия.

Мъжът не е убеден.

– Добре. Вижте, те са точно за това, да помагат. Сещате се, ако имате нужда от тях.

Залива ме поредният прилив на топъл въздух и грохотът на приближаващ влак.

– По-добре да... – непознатият посочва вяло към релсите.

– Разбира се. Съжалявам, че Ви задържах. Благодаря Ви отново. Мисля, че ще повървя. Ще подишам малко чист въздух.

– За мен беше удоволствие да се запознаем... – мъжът завършва с въпрос.

– Зоуи. Зоуи Уокър.

– Люк Фридленд. – Предлага ръката си. Поколебавам се, но след миг я поемам. Мъжът се качва във вагона и се усмихва любезно, докато вратите се затварят и влакът потегля. Виждам проблясък на усмивка, преди машината да се изгуби в тунела.

Не вървя. Изчаквам следващия влак и гледам да съм далеч от ръба на перона. Мисълта, която се върти в главата ми, най-накрая придобива завършен вид.

Препънах ли се?

Или бях бутната?