Виждам те

– 37 –

– Кейти! – изпищявам толкова силно, че гласът ми преграква, а устата му пресъхва. Дърпам силно тиксото и усещам как то опъва космите по китката ми. Намирам сила, която не знаех, че притежавам, и чувствам, че тиксото поддава малко. Мелиса се усмихва.

– Аз печеля. – Тя се завърта в стола си към мен, скръстила е ръце и ме гледа замислена. – Но честно казано, аз винаги печеля.

– Кучка такава. Как можа да го направиш?

– Не съм направила нищо. Ти го направи. Ти я пусна да се подложи на опасност – опасност, която знаеше, че я чака там, навън. Как можа да сториш подобно нещо на собствената си плът и кръв?

– Ти... – млъквам. Мелиса не ме е карала. Права е, аз позволих на Кейти да излезе. Вината е моя.

Не мога да я погледна. Усещам болка в гърдите, която затруднява дишането ми. Кейти. Моята Кейти. Кой беше този мъж? Какво прави с нея в момента?

Опитвам се да говоря спокойно. Разумно.

– Можеше да имаш деца. Можеше да си осиновиш, да пробваш ин витро. – Поглеждам отново към монитора, но вратата към онова, което предполагам, че е килер или склад на поддръжката, си остава затворена. Защо никой не забеляза? Навсякъде е пълно с хора. Виждам една служителка на метрото със светлоотразителна жилетка и я приканвам да отвори вратата, да чуе плача на Кейти, да направи нещо – каквото и да е, – за да спре случващото се на малкото ми момиченце.

– Нийл не искаше. – Мелиса се взира в монитора и не мога да видя очите ѝ. Не мога да видя дали има някаква емоция в тях, или са мъртвешки като гласа ѝ. – Каза, че искал свое собствено дете, а не чуждо. – Тя се изсмива сухо. – Иронично е, предвид времето, през което се грижехме за твоите.

На екрана животът продължава както обикновено – хората се блъскат едни други, търсят картите си, бързат, за да хванат влаковете си. За мен светът е спрял.

– Ти губиш – казва Мелиса с лековат тон, сякаш току-що ме е била на карти. – Време е да плащаш. – Тя взима ножа и прокарва пръст по острието му.

Не трябваше да пускам Кейти, независимо какво ми казваше. Мислех си, че ѝ давам шанс, но всъщност я изпратих в лапите на опасността. Мелиса щеше да се опита да ни убие, но дали щеше да успее, ако двете се бяхме опитали да се борим?

Така или иначе сега тя ще ме погуби. Вътрешно вече съм мъртва и част от мен иска да приключваме с това, да ускорим идването на мрака, който е започнал да пада, след като Кейти изчезна, и който заплашва да ме превземе.

Направи го, Мелиса. Убий ме.

Забелязвам поставката за химикали на бюрото ѝ – онази, която Кейти направи за нея в час по трудово обучение – и изпитвам прилив на гняв. Децата ми я боготворяха. Виждаха в нея втора майка, някой, на когото да се доверят. Как смее да ни предаде по този начин?

Потресена съм. Ако Кейти умре, кой ще се грижи за Джъстин? Опитвам се да освободя китките си, извивам ръце в противоположни посоки и намирам перверзно удоволствие в болката, която следва. Тя ме разсейва. Очите ми продължават да са закотвени в екрана, сякаш така мога да накарам вратата към склада да се отвори със силата на мисълта си.

Вероятно Кейти не е мъртва. Вероятно е изнасилена или пребита. Какво ще се случи с нея, ако ме няма във време, когато има най-голяма нужда от мен? Не мога да позволя на Мелиса да ме убие.

Изведнъж усещам хладен полъх върху открито парче от кожата си.

Разхлабвам тиксото. Мога да се освободя.

Мисля бързо, като през това време свеждам глава към гърдите си, за да накарам Мелиса да повярва, че съм се предала. Мислите ми препускат. Вратите са заключени и единствените прозорци в разширението на кухнята са огромните капандури, които са прекалено високо, за да мога да ги стигна. Има само един начин да ѝ попреча да ме убие и той е аз да я убия първа. Идеята е толкова абсурдна, че главата ми се замайва: как въобще мога да си помисля такова нещо? Как съм се превърнала в жена, готова да убие някого?

Мога да убия Мелиса. И ще го сторя. Краката ми са вързани прекалено стегнато и не е възможно да ги освободя, което означава, че няма да имам възможност да се движа бързо. Успяла съм да разхлабя тиксото на китките си достатъчно, за да мога да извадя едната си ръка, без да движа горната ѝ част. Убедена съм, че планът ми – в цялата си прелест – е изписан на лицето ми, затова поглеждам към екрана, без да тая надежда да видя Кейти, но отчаяно търся някакво раздвижване около затворената врата.

– Странно е – казвам веднага, без да имам време да помисля дали трябва да споделя наблюденията си, или не.

Мелиса поглежда монитора.

– Кое?

Двете ми ръце са вече свободни. Продължавам да ги държа зад гърба си.

– Тази табела – кимам към горния ляв ъгъл на екрана, – в горната част на ескалатора. Нямаше я преди минута. – Знакът е от онези сгъваемите, от жълта пластмаса, които предупреждават за мокър под. Някой е мил. Но кога? Не съм забелязала.

Мелиса свива рамене.

– Сложили са знак.

– Не са. Просто се появи. – Знам, че табелата не беше там, когато Кейти се качи по ескалатора, защото щеше да се озове точно пред нея. Що се отнася до въпроса кога се е появила... не мога да съм сигурна, но не съм сваляла очи от екрана за повече от няколко секунди, откакто дъщеря ми изчезна, и всеки път, в който видя човек в светлоотразителна жилетка, забивам поглед в него с отчаяната надежда, че ще отиде в стаичката, в която е тя.

Виждам сянката на безпокойството в очите на Мелиса. Тя се навежда по-близо до монитора. Ножът все още е в дясната ѝ ръка. Китките ми са свободни и бавно раздвижвам едната; първо към стола, а след това и към краката ми. Не отлепям поглед от Мелиса. В момента, в който помръдва, се изправям и прибирам ръце зад гърба си, но е прекалено късно, тя вижда движението ми с периферното си зрение.

Капки пот избиват по челото ми и започват да щипят на очите ми.

Не знам какво е накарало Мелиса да погледне към кухненския плот, но на мига осъзнавам, че е разбрала какво съм направила. Очите ѝ са насочени към поставката за ножове. Преброява ги и вижда, че един липсва.

– Не играеш по правилата – казва тя.

– Нито пък ти.

Навеждам се и стискам в юмрук дръжката на ножа. Изпитвам остра болка, когато го изваждам от ботуша си и острието прорязва глезена ми.

Това е, мисля си. Това е единственият шанс, който ще имам.