Виждам те

– 23 –

– Това Вашият автомобил ли е? – Кели бутна върху масата снимка на черен лексъс. Гордън Тилман кимна. – За записа ще кажа, че заподозреният кима с глава. – Кели погледна Тилман, чиято самоувереност се беше изпарила, след като елегантният му костюм беше заменен от сив арестантски, но все още беше достатъчно арогантен, за да ги гледа нагло и надменно. От датата му на раждане ставаше ясно, че е на четиридесет и седем, но изглеждаше с десетина години по-стар, вероятно кожата му се беше сбръчкала от годините, прекарани в гуляи. Наркотици? Алкохол? Алкохол и жени? Буйни вечери, в които демонстрираше финансовото си състояние и привличаше момичета, които иначе не биха го погледнали? Кели се опита да запази отвратеното изражение на лицето си.

– Шофирахте ли автомобила си около девет без петнадесет вчера сутринта?

– Знаете, че отговорът е да. – Тилман се беше отпуснал, ръцете му бяха скръстени върху гърдите му, докато отговаряше на зададените му въпроси. Не беше поискал адвокат и Кели нямаше представа как ще протече разпитът. Пълно признание? Така изглеждаше и все пак... имаше нещо в погледа на мъжа, което предполагаше, че няма да е чак толкова лесно. Изведнъж изплува споменът за друга стая за разпити – с друг заподозрян, същото престъпление – и тя стисна силно юмруци под масата. Онова беше единичен случай.

Онзи я извади от равновесие, но тогава беше по-млада и не толкова опитна. Нямаше да се случи отново.

Само дето по гърба ѝ се стичаше пот и трябваше да се бори, за да се съсредоточи. Никога нямаше да ги забрави, думите, прошепнати в ухото ѝ. Думите, които я бяха извадили от равновесие и които доведоха червената мъгла; думите, заради които изгуби контрол.

– Бихте ли ми разказали със свои думи какво се случи между осем и половина и десет часа вчера?

– Връщах се от конференция, на която присъствах миналата вечер. След нея имаше вечеря, затова останах да пренощувам в Мейдстоун. После се насочих към Оксфордшър. Имах намерение да работя от къщи през остатъка от деня.

– Къде работите?

Тилман изгледа Кели, като за много кратко хвърли поглед към гърдите ѝ напълно преднамерено, преди да отговори. Тя по-скоро усети, отколкото видя, как Ник се наведе в стола си. Надяваше се да не се намеси. Не искаше да доставя удоволствие на Тилман, като му покажеше, че е забелязала къде я гледа.

– В града. Аз съм финансов мениджър за "Ен Си Джей Инвестърс".

Кели не се изненада, когато инспекторът ѝ каза, че той ще проведе разпита на Тилман. Тя го помоли да ѝ преотстъпи това право, като му напомни колко неуморно работи по случая и колко много искаше да го доведе докрай. Беше му необходима цяла вечност, за да ѝ отговори.

– Добре. Но аз също ще присъствам.

Кели беше кимнала.

– Прекалено неопитна си, за да водиш разпита сама, а и ще има няколко души отвън, които ще наблюдават случващото се.

Другата причина остана неизречена. Рампело нямаше доверие на Кели, че ще запази самообладание. Можеше ли да го вини? Самата тя не си вярваше.

Веднага я отстраниха и над нея надвисна опасността за наказателно производство и вътрешно дисциплинарно наказание.

– Какво, по дяволите, си мислеше? – попита я Багера, когато я изкараха от ареста, ризата ѝ беше разкъсана, а от едната страна на лицето ѝ имаше подутина – мястото, на което заподозреният я беше ударил. Цялата се тресеше, адреналинът напускаше тялото ѝ също толкова бързо, колкото се беше появил.

– Въобще не мислех. – Това не беше истина. Мислеше си за Лекси. Неизбежно беше, знаеше го още от момента, в който се появи случаят. Момиче, което беше изнасилено от непознат на път за дома. Аз ще го поема, веднага беше казала на сержанта си. Отнесе се към жертвата със състрадание, което се надяваше да беше получила и сестра ѝ, като смяташе, че това е от голямо значение.

След няколко дни заловиха извършителя, ДНК-то, с което разполагаха, беше на добре познат им престъпник. Онзи отказваше да отговаря на въпросите ѝ, просто стоеше и се хилеше в стаята за разпити. Без коментар. Без коментар. Без коментар. След което се прозя, сякаш всичко това го отегчаваше, и Кели почувства надигащия се в нея гняв като завиращ чайник.

– Значи сте се прибирали към дома си... – подхвана Ник, когато Кели не каза нищо. Тя се насили да се фокусира върху Тилман.

– Тъкмо минавах покрай гарата, и осъзнах, че вероятно още не съм изтрезнял след снощи. – Ъгълчето на устата на мъжа се изкриви в усмивка и Кели разбра, че признанието никога няма да стигне до съдебно производство. Можеше да заложи пенсията си, че Гордън Тилман постоянно шофира пил: той беше от този тип арогантни чекиджии, които твърдяха, че карат по-добре след няколко питиета. – Помислих си, че няма да е лошо да спра да пия едно кафе, затова отбих и попитах една жена дали има кафене наблизо.

– Бихте ли описали жената?

– В средата на тридесетте, руса коса. Стегнато тяло. – Тилман отново се усмихна. – Предложи ми един ресторант, който се намираше сравнително наблизо, и аз я попитах дали не иска да дойде с мен.

– Поканили сте напълно непозната на кафе? – попита Кели, без да се опитва да прикрива изненадата си.

– Знаете какво казват – продължи Тилман, като усмивката не слизаше от лицето му, – непознатият е приятел, който все още не си срещнал. Тя ме гледаше с онзи поглед още от момента, в който отбих до нея.

– Навик ли Ви е да каните жени, които не познавате, на кафе? – притисна го Кели.

Тилман не отговори веднага, първо я огледа от глава до пети и поклати леко глава.

– Не се безпокой, скъпа, каня само хубавките.

– Ако е възможно – прекъсна го Ник, – моля да продължите с Вашата версия на случилото се. – Тилман забеляза натъртването, но реши да не му обръща внимание.

– Тя се качи в колата и двамата продължихме към ресторанта, но тогава ми направи предложение, на което не можах да откажа. – Усмивката на лицето на заподозрения отвращаваше Кели. – Каза, че никога не е правила нещо подобно в живота си, но винаги е имала фантазии, че се чука с непознат, затова ме попита какво мисля? Е – мъжът се засмя, – какво бихте си помислили Вие? Рече ми, че няма да ми каже името си и че не иска да знае моето, след което ме насочи към някаква индустриална сграда в покрайнините на Мейдстоун.

– Какво се случи там?

– Подробно ли да Ви го опиша? – Тилман се наведе напред и погледна предизвикателно Кели. – Има име за такива като Вас, знаете ли?

Полицайката не се хвана в капана.

– Има име и за такива като Вас. – В стомаха ѝ се беше образувала топка от ярост, но тя се концентрира, за да я задържи там.

Последва мълчание. Тилман се ухили.

– Направи ми свирка, след което я изчуках. Предложих ѝ да я закарам до тях, но тя ми каза да я оставя там. Предполагам, че е било част от фантазията ѝ. – Заподозреният задържа погледа на Кели, сякаш усещаше, че вътре в нея се води борба, че цялата тази ситуация отключва нещо, което тя успешно беше потиснала. – Харесваше ѝ да е грубо, но доста жени предпочитат така, нали? – Отново се ухили. – Ако съдя по шума, който вдигаше, явно доста ѝ хареса.

Доста ѝ хареса.

Заподозреният не сваляше очи от Кели по време на целия разпит. В стаята с нея беше неин колега и извършителят не беше казал нищо провокативно, не беше направил нищо, с което да я заплаши. Всичко се случи, когато разпитът приключи и Кели го водеше обратно в килията му. Той се наведе над нея. Усети топлината на дъха му върху врата си и неприятната миризма на пот и цигари.

– Доста ѝ хареса – прошепна мъжът.

Сякаш духът ѝ беше напуснал тялото, мислеше си по-късно Кели. Сякаш някой друг започна да раздава юмруци наоколо, да удря заподозрения в носа и да дращи лицето му. Сякаш някой друг беше изгубил контрол. Колегата ѝ я отскубна, но вече беше прекалено късно.

Кели се зачуди кога Лекси беше написала това писмо до полицията в Дърам; дали пък сестра ѝ не беше по-малко заинтересована от нея каква щеше да е развръзката на случая и дали почти не беше изгубила работата си безпричинно.

– Това е, така ли? – попита Кели и прогони мислите за миналото от главата си. – Това е твоята версия?

– Това се случи. – Тилман отново скръсти ръце и се облегна в стола си, пластмасата изскърца. – Но нека позная: вероятно се е почувствала виновна или приятелят ѝ е разбрал и сега казва, че е било изнасилване. Нали?

Кели беше научила много през последните няколко години. Имаше по-добри начини да се справяш с престъпниците, отколкото да се гневиш. Тя също се отпусна в стола си, както направи Тилман, и вдигна ръце, все едно се признаваше за победена. Изчака самодоволната му усмивка, която знаеше, че скоро ще се появи.

След което каза:

– Разкажете ми за намери единствената точка ком.

Промяната беше мигновена.

В очите на Тилман проблясна паника и цялото му тяло се напрегна.

– Какво имате предвид?

– От колко време сте член?

– Нямам представа за какво говорите.

Сега беше ред на Кели да се усмихне.

– О, наистина? Значи като претърсим къщата Ви – което ще се случи, докато се намирате в ареста – и погледнем компютъра Ви, няма да намерим някаква следа, че сте посещавал уебсайта?

На челото на Тилман изби пот.

– Няма да намерим маршрута на жертвата? За който сте платил? И сте го свалил?

Заподозреният избърса лице с длан, след което потърка панталона си и остави мокро петно на дясното си бедро.

– Какво е членството Ви? Платинено, нали? Човек като Вас няма да се задоволи с нещо по-малко, той ще иска най-доброто.

– Спрете разпита – отвърна Тилман. – Промених си решението. Искам адвокат.

Кели не се изненада, че Гордън Тилман поиска да повикат собствения му адвокат, а не се възползва от служебен, и за нея беше добре дошло, че онзи се появи три часа по-късно. Междувременно полицията в Оксфордшър беше иззела лаптопа на Тилман, заедно с долните гащи, които беше носил по време на предполагаемото престъпление, които висяха от коша за пране в банята му. Лондонски полицаи посетиха офиса му и конфискуваха компютъра и съдържанието на чекмеджетата му. Кели намери утеха в мисълта, че дори съдът да признаеше Тилман за невинен, с кариерата му беше свършено.

– Колко бързо можеш да претърсиш лаптопа му? – обърна се към Андрю Ник. Двамата с Кели се бяха върнали в ЕРУ, докато Тилман се консултираше с адвоката си.

– От три до пет дни, ако работим само върху него. Двадесет и четири часа в денонощието, ако имате необходимия бюджет.

– Ще го намеря. Искам историята му в интернет за последните шест месеца и всяко негово влизане в уебсайта. Искам да знам кои профили е гледал, кои е свалил и кои местоположения е търсил на Гугъл Ърт. Претърси харддрайва за порно – със сигурност трябва да има такова – и ако част от него не е легално, ще му повдигнем обвинение за това. Арогантен задник.

– Не си на страната на Тилман, а? – попита Кели, след като Андрю се оттегли в кабинката си. – Такъв е чаровник. – Направи физиономия. – Колко смяташ, че знае?

– Трудно е да се каже. Достатъчно, за да млъкне, когато разбра, че знаем за сайта, но едва ли има представа кой стои зад него. Ако адвокатът му е добър, ще му каже да не коментира нищо и тогава всичко ще е в ръцете на криминолозите. Получихме ли доклада от медицинския следовател?

– Говорих със "Сексуални престъпления" на Кент, преди да вляза в стаята за разпити, и те ми изпратиха целия доклад. Има ясни доказателства за сексуален акт, но, разбира се, това не се подлага на съмнение.

Кели подаде факса на Ник, който го разгледа.

– Няма следи от прилагане на сила и отбранителни наранявания?

– Това не означава нищо.

Лекси не беше наранена. Беше ѝ разказала, че се вцепенила; това беше нещото, за което се винеше повече от всичко – че не се беше борила.

– Така е, но заради това работата ни да докажем, че е липсвало съгласие, става доста по-трудна. От изключителна важност е да покажем връзката между Гордън Тилман и профила на жертвата в уебсайта. Ако успеем, историята му, че я е срещнал случайно на улицата, няма да мине.

– А ако не успеем?

– Ще го сторим. Къде е Лусинда?

– В среща.

– Искам да идентифицира останалите жертви на сайта. Не разполагаме с имената им, но имаме техните снимки и знаем точно къде ще се намират, когато пътуват за работа. Искам да ги намерим, да ги доведем тук и да ги предупредим.

– Считай го за свършено.

Ник млъкна за миг.

– Разпитът беше много труден. Справи се чудесно. Впечатлен съм.

– Благодаря ти.

– Да се връщаме при него. Не мисля, че ще ни отнеме много време.

Прогнозата на инспектора се оказа точна. По съвет на адвоката си, един слаб, разтревожен мъж с очила с метални рамки, Гордън Тилман отговори с без коментар на всеки зададен му въпрос.

– Вярвам, че ще пуснете под гаранция клиента ми – каза адвокатът, когато Тилман беше отведен в килията си.

– Опасявам се, че намеренията ни са други – отвърна Кели. – Говорим за сериозно обвинение, при което ни е необходимо време да изследваме уликите. Клиентът Ви ще трябва да остане за известно време. – Похвалата на Ник ѝ беше вдъхнала увереност и през втората половина от разпита се чувстваше като старото си аз. Детективката, която беше някога, преди да прецака нещата.

Можеха да задържат Тилман до двадесет и четири часа, но Ник беше във връзка със старшия офицер, за да получи повече време. Като се имаше предвид колко му беше необходимо на Андрю, дори допълнителните дванадесет часа, които началникът им можеше да осигури, нямаше да са достатъчни; имаха нужда от съдия, който да остави Тилман зад решетките за по-дълго време.

Кели преглеждаше досието по случая, докато чакаше обаждане от сержанта. Показанията на жертвата не бяха приятно четиво. Черният лексъс беше отбил до нея, мъжът вътре беше помолил за упътване, като отворил пътническата врата, защото стъклото не се сваляло.

Помислих си, че е странно – гласяха показанията на жертвата, – предвид колко нова изглеждаше колата, но не ми се стори подозрително. Катрин се беше навела към колата, за да инструктира шофьора, който искал да разбере как да стигне до М20. Той бил приятелски настроен и не изглеждал заплашително.

Извини ми се, че ми е отнел от времето – продължаваше жената, – и ми благодари предварително за помощта.

Катрин повторила насоките си (каза, че паметта му била ужасна), когато истинските намерения на Гордън Тилман станали очевидни.

Изведнъж се пресегна и ме сграбчи. Стисна ме здраво за сивия шал, който носех, и ме дръпна силно в колата. Случи се толкова бързо, че дори не успях да изпищя. Потегли, докато краката ми все още бяха извън автомобила, а лицето ми притиснато в скута му. Усещах волана в задната част на главата си, а той използваше свободната си ръка, за да ме притиска към слабините си.

По някое време колата спряла, за да може Тилман да се пресегне през жертвата си и да затръшне вратата, като продължавал да притиска главата ѝ към слабините си; автомобилът се движел на ниска скорост, която не сменял.

Опитах се да извърна глава, но той не ми позволяваше, беше казала Катрин на детектива от Кент, който записал показанията ѝ. Лицето ми беше притиснато в пениса му, който усещах, че става все по-твърд. Тогава разбрах, че ще ме изнасили.

В досието беше посочено, че жертвата има две деца, като по-малкото беше едва на осемнадесет месеца. Работеше като консултант за набиране на персонал и беше омъжена от единадесет години.

Напълно подкрепям полицейското производство и съм съгласна да свидетелствам в съда, ако е необходимо.

Разбира се, че ще бъде съгласна. Защо да не бъде?

Защо тогава Лекси отказваше?

– Нуждая се от малко свеж въздух – каза Кели на Ник, който едва вдигна поглед от бюрото си. Тичешком слезе по стълбите и се насочи към задния вход на метростанцията. Осъзна, че е стиснала здраво юмруци, наложи си да се отпусне и да си поеме дълбоко въздух.

Лекси вдигна точно когато Кели смяташе, че ще бъде прехвърлена на гласовата поща.

– Защо си казала на полицията в Дърам, че няма да свидетелстваш?

Чу как сестра ѝ си пое дълбоко въздух.

– Задръж.

Последва приглушен разговор между нея и два гласа, които Кели разпозна като съпруга на сестра си и едно от децата ѝ. Фъргюс, предположи тя. Някаква врата се затвори. Когато Лекси заговори отново, гласът ѝ беше тих, но категоричен.

– Откъде знаеш за това?

– Защо си им казала, че няма да подкрепиш производството, Лекси?

– Защото няма да го сторя.

– Не разбирам. Как може да се оттеглиш от най-сериозното нещо, което някога ти се е случвало?

– Това не е най-важното нещо, което някога ми се е случвало, ето как може! Съпругът ми е най-важното нещо, което някога ми се е случвало. Фъргюс и Алфи са най-важните неща в живота ми. Ти, мама, татко, вие сте много по-важни от всичко, което някога се е случило в Дърам.

– Не мислиш ли за другите? Как ще се почувстваш, ако този тип изнасили някоя друга жена, защото не е бил осъден за нападението срещу теб?

Лекси въздъхна.

– Наистина се чувствам зле от това. Но трябва да мисля и за себе си, Кели, нарича се самосъхранение. Можеше да се пречупя, тогава къде щях да съм? Как щях да се грижа за момчетата?

– Не мога да разбера защо си толкова черногледа. Можеха да минат години, преди да го хванат – ако въобще някога го заловят, – тогава можеше да се чувстваш по различен начин.

– Не разбираш ли, точно това го правеше толкова трудно? – Кели чу как гласът на сестра ѝ се пречупи и почувства буца в собственото си гърло. – Не знаех кога може да се случи. Не знаех дали в някакъв момент няма да получа обаждане, че са заловили някого или че са получили информация за случая. Какво щеше да стане, ако се случеше точно преди някое интервю за работа? Или преди рождения ден на някое от момчетата? Щастлива съм, Кели. Имам хубав живот със семейството си, а случилото се в Дърам остана в миналото. Не искам всичко да се повтаря отново.

Кели не отговори нищо.

– Трябва да можеш да разбереш това. Трябва да разбереш защо го направих.

– Не. Въобще не те разбирам. Не разбирам и защо не ми каза.

– Точно заради подобна реакция, Кели! Защото не ми позволи да продължа напред, когато исках да го сторя. Ти си полицейски служител, прекарваш целия си живот в миналото и в търсенето на отговори. Понякога такива няма. Понякога се случват гадости и трябва да се справиш с тях по най-добрия възможен начин.

– Отричането не е най-добрият начин...

– Ти си живееш своя живот, Кели. Остави ме аз да си живея моя.

Лекси затвори телефона и Кели остана вцепенена на улицата, полускрита в сенките ѝ.