Виждам те

– 25 –

Центърът за видеонаблюдение на лондонското метро все още миришеше на нови килими и прясна боя. Двадесет монтирани на стената монитори гледаха към редица с бюра, зад които трима оператори се прехвърляха от камера на камера с помощта на джойстици и клавиатури. В единия ъгъл имаше врата, която водеше до монтажното, където записите можеха да бъдат обработени, подобрени и изпратени на разследващите офицери. Кели се подписа и тръгна към работното място на Крег, което се намираше в далечния край, като с едно око гледаше Кингс Крос на един от мониторите.

– Мина "Буутс"... хвърли нещо в кошчето под часовника. Зелен суитчър, черно долнище адидас, бели маратонки.

Един униформен полицай прибяга на екрана, настигаше фигурата с адидаса, която вече беше стигнала до "Клеърс Аксесорис". Навсякъде около тях имаше хора в костюми, куфарчета и пазарски чанти. Гледаха към огромните екрани над главите си и чакаха информация за влаковете – часове на пристигане и заминаване, закъснения. Бяха слепи за престъпленията, които се случваха всеки ден около тях.

– Здрасти, Кели, как ти се отразява животът в лондонската полиция?

Кели харесваше Крег. Той беше в началото на двадесетте и отчаяно искаше да стане полицай. Попиваше всичко, което офицерите казваха, и имаше по-добри инстинкти от половината ченгета, с които беше работила, но физическият изпит беше голямо предизвикателство за него.

– Чудесно, много ми харесва. Как върви подготовката?

Крег изглеждаше горд. Потупа се по внушителния си корем.

– Два килограма тази седмица. На диета съм.

– Браво на теб. Можеш ли да ми помогнеш да открия някого?

Намирането на Люк Фридленд чрез видеонаблюдението беше лесно; времената, които им осигури Зоуи Уокър, бяха изключително точни. В началото перонът в Уайтчапъл беше прекалено претъпкан, за да може Кели да намери Зоуи, но след като влакът беше спрял и на него се беше качила по-голямата част от навалицата, я забеляза да стои срещу висок мъж.

Люк Фридленд.

При положение че това беше истинското му име.

Ако Кели не беше наясно със ситуацията, щеше да предположи, че са двойка. Изглежда, се чувстваха приятно в компанията един на друг, Фридленд докосна Зоуи по ръката, когато се разделиха.

– Пусни ми отново записа – помоли полицайката и Крег го стори.

Раздвижване в тълпата, което приличаше на мълчалива мексиканска вълна, сочеше за някаква суматоха. В този момент дойде влакът и пътниците се втурнаха да се качват на него. Камерата беше твърде далеч, за да се види какво беше накарало Зоуи да залитне напред.

Телефонът на Кели извибрира върху бюрото. Тя го погледна и видя, че е получила есемес от Лекси, но плъзна пръст по дисплея му, за да го игнорира. Сестра ѝ можеше да ѝ остави гласово съобщение – сега не искаше да говори с нея.

Ти не разбираш, гласеше последният ѝ есемес.

Кели наистина не разбираше. Какъв беше смисълът от работата, която тя и колегите ѝ вършеха? От производствата, съдебната система, затворите? Какъв беше смисълът да се бориш за справедливост, ако жертвите – хората като Лекси – не искаха да подкрепят случаите?

Даде втора дата и точно време на Крег. Вторник, 24 ноември, около 18:30 часа. Втората среща на Зоуи с Фридленд, на която я беше съпроводил от влака на Кристъл Палас до изхода и я беше поканил да пийнат нещо. Дали мъжът беше свалил и други профили на жени от уебсайта? Дали беше опитал същия подход с тях? Андрю Робинсън беше сигурен, че неговият екип в "Компютърни престъпления" ще идентифицира човека, който стоеше зад уебсайта, но колко време щеше да им отнеме? Междувременно Кели третираше случая по същия начин, по който би третирала случай за наркотици – от дъното към върха. Гордън Тилман беше отказал да отговаря на въпросите ѝ, но вероятно Люк Фридленд щеше да е по-сговорчив.

– Това той ли е? – попита Крег и спря записа на пауза. Кели кимна.

Вървяха към бариерите. Полицайката разпозна червеното непромокаемо палто на Зоуи и много по-официалната връхна дреха, която Фридленд носеше и на предишния клип. Точно както Зоуи беше казала в първите си показания, когато стигнаха до билетната бариера, Фридленд я изчака, за да може тя да мине първа.

Кели се усмихна, когато видя, че мъжът чекира картата си на бариерата.

– Пипнах те – промърмори тя и погледна към точното време на екрана. Вдигна телефона и набра по памет. – Здрасти, Брайън, какво ново при теб?

– Същите лайна, както всеки ден, знаеш как е – отвърна весело мъжът. – Как върви командировката?

– Не мога да ѝ се наситя.

– Какво мога да направя за теб?

– Вторник, двадесет и четвърти ноември, Кристъл Палас, втората бариера отляво, 18:37. Ако това ще ти помогне с нещо, системата трябва да покаже жена на име Зоуи Уокър веднага преди него.

– Дай ми секунда.

Кели чу как Брайън работи с клавиатурата си. Мъжът си пееше под носа и полицайката разпозна същия фалшив рефрен, който си тананикаше, откакто го познаваше. Този човек беше прекарал тридесет години на служба, след което се беше пенсионирал за една вечер, а на следващия ден беше започнал нова работа в метрото.

– Ще умра от скука у дома – беше споделил на Кели, когато го попита защо не се наслаждава на пенсията си. След тридесет години служба в Лондон нямаше нещо в града, което Брайън да не знаеше; когато най-накрая наистина се оттеглеше, щеше да бъде трудно да го заменят.

– Някаква представа кого търсиш, Кели?

– Определено мъж – отвърна тя, – вероятно на име Люк Фридленд.

Последва нова пауза, след което Брайън се изкиска – гърлен, влажен звук, подхранен от безброй кафета и цигари "Бенсън & Хеджис".

– Твоят човек няма голямо въображение. Картата му е регистрирана на Люк Харис. Искаш ли да познаеш на коя улица живее?

– Фридленд Стрийт?

– Уцели от първия път.

Те го чакаха, когато се прибра от работа, и излязоха от колата, когато се спря да въведе кода на вратата си.

– Може ли да поговорим? – попита Кели, показа документите си и погледна Харис настоятелно. Въобрази ли си, или в очите на мъжа проблясна моментна паника?

– За какво?

– Не е ли по-добре да се качим горе?

– Не е много удобно, имам доста работа тази вечер. Можете да ми оставите номера си...

– Можем да Ви отведем в участъка, ако така предпочитате? – каза Ник, който стоеше зад Кели, но сега застана до нея. Харис погледна първо единия, а после и другия.

– По-добре да се качим.

Люк Харис живееше в мезонет в района W1, най-луксозният апартамент в шестетажната сграда. От асансьора излязоха направо в огромно отворено пространство, от лявата им страна блестяха белите повърхности на почти неизползвана кухня.

– Много приятно – каза Ник, който се разходи в дневната и погледна към града през прозореца. В дясно Би Ти Тауър се извисяваше над своите съседки в далечината – Шард и Херън Тауър. В средата на стаята имаше два дивана, които бяха разположени един срещу друг, разделени от огромна стъклена маса, чиято повърхност беше осеяна с лъскави пътеписи. – Чели ли сте ги всичките?

Харис беше нервен, постоянно дърпаше вратовръзката си и местеше поглед от Кели към Ник.

– За какво е всичко това?

– Името Зоуи Уокър говори ли Ви нещо?

– Опасявам се, че не.

– Миналата седмица пред метростанция Кристъл Палас сте я поканили на питие.

– А! Да, разбира се. Зоуи. Тя ми отказа. – Кели усети възмущение, което не се вписваше в небрежното свиване на раменете на Харис.

– Необичайно ли е за Вас жените да устояват на чара Ви? – попита Кели, гласът ѝ беше изпълнен със сарказъм. Харис благоволи леко да се изчерви.

– Не. Просто си мислех, че нещата между нас са обещаващи, въпреки краткото време, което бяхме прекарали заедно. Макар да е привлекателна, вероятно минава четиридесетте, така че... – мъжът млъкна под изпепеляващия поглед на Кели.

– Сметнахте, че би била благодарна за възможността?

Харис не отговори нищо.

– Как се запознахте със Зоуи Уокър? – Ник се извърна от огромните прозорци и отиде в средата на стаята. Люк не беше поканил Кели да седне и самият той стоеше прав. Инспекторът нямаше подобни задръжки. Стовари се тежко на един от диваните и възглавниците му се издуха от двете му страни. Кели последва примера му. Харис седна срещу тях, но неохотно, защото се надяваше да не стоят дълго.

– Говорихме в метрото в понеделник. След това се засякохме отново и като че ли ни стана навик. – Мъжът сви отново рамене, но този път доста по-изкуствено. – Не е престъпление да поканиш някого на среща, нали?

– Запознали сте се в метрото? – попита Кели.

– Да.

– Напълно случайно?

Харис направи кратка пауза.

– Да. Вижте, всичко това е крайно абсурдно. Имам работа за вършене, така че ако не възразявате... – започна да се изправя.

– Не сте купили информация за нейния маршрут към работа от уебсайт на име намери единствената точка ком? – Кели говореше спокойно и се наслаждаваше на изражението на Харис, което се намираше между шока и страха. Мъжът отново седна на мястото си и полицайката зачака отговора му.

Паузата като че ли продължи цяла вечност.

– Арестувате ли ме?

– Налага ли се?

Кели получи своя отговор от мълчанието му. Какво беше извършил този човек? Не беше престъпление да покани Зоуи Уокър на питие, но ако я беше следил...

Гордън Тилман беше обвинен в изнасилване, задържан и изправен пред съда в събота сутринта. По съвет на адвоката си той отговаряше с без коментар на всички въпроси, които му бяха зададени, въпреки предупреждението от страна на Кели, че така само влошава положението си.

– Кой стои зад уебсайта, Гордън? – попита го отново тя. – Съдът ще се отнесе много по-благосклонно към теб, ако ни помогнеш.

Тилман беше погледнал към адвоката си, който бързо отговори от негово име.

– Доста дръзко обещание, полицай Суифт, което нямате право да правите. Посъветвах клиента си да не коментира нищо.

Имаше половинчат опит за пускане под гаранция на база чистото досие на Тилман, положението му в обществото и отражението, което отсъствието му щеше да има върху кариерата му, но бързината, с която съдията отказа молбата, предполагаше, че вече си беше съставил мнение по-рано.

Не успяха да получат никаква информация от Тилман, но вероятно Люк Харис щеше да се окаже по-полезен. Залозите не бяха толкова високи – нямаше обвинение в изнасилване, нямаше да го арестуват и да го тикнат в някоя килия. Кели трябваше да пипа меко, меко.

– Уебсайтът – подкани го тя.

Люк подпря лакти на коленете си и постави глава между разперените пръсти на ръцете си.

– Регистрирах се преди няколко седмици – промърмори към голямата купчина с книги на килима под масата. – Някой на работа ми каза за него. Профилът на Зоуи беше първият, който изтеглих.

Малко вероятно, помисли си Кели, но реши да не възразява. Засега.

– Защо не ни казахте веднага след като Ви попитахме?

Харис вдигна поглед.

– Сайтът е таен, доколкото знам. Членовете му трябва да бъдат дискретни.

– Кой казва това? – попита Ник. – Кой управлява сайта, Люк?

– Не знам. – Мъжът погледна инспектора. – Наистина не знам! Това е все едно да ме питате кой притежава Уикипедия или Гугъл Ърт. Говорим просто за сайт, който използвам – нямам представа чий е.

– Как разбра за него?

– Казах Ви вече, от някого на работа.

– Кой?

– Не си спомням. – Люк ставаше все по-неспокоен с всеки следващ въпрос, който Ник изстрелваше към него.

– Пробвай да се сетиш.

Фридленд потърка челото си.

– Доста колеги се бяхме събрали в пъба след работа. Темите на разговора ни загрубяха. Някои от момчетата бяха ходили в стриптийз клуб през уикенда – доста се фукаха за това. Знаете какво е, когато момчетата се съберат. – Последното изречение беше насочено към Ник, който не показа с нищо какво мисли по въпроса. – Някой спомена уебсайта. Каза, че ще ми трябва паролата, за да си направя акаунт, и че тя е скрита в телефонния номер на обявата отзад на "Лондон Газет". Един вид таен код само за онези, които са наясно какво правят. Нямах намерение да влизам там, но бях любопитен и... – Мъжът млъкна и погледна Ник и Кели. – Не правех нищо лошо.

– Мисля, че трябва да ни оставиш ние да решим това – каза Ник. – Първо изтегли маршрута на Зоуи Уокър, а след това я проследи.

– Не съм я следил! Не съм някакъв преследвач. Просто направих така, че да се срещнем, нищо повече. Вижте, всичко това. – мъжът обхвана с жест целия мезонет – .е чудесно, но се скъсвам от работа, за да го постигна. В службата съм седем дни в седмицата, провеждам конферентни разговори с Щатите всяка вечер. Не ми остава много време, за да излизам и да се запознавам с жени. Уебсайтът ми дава предимство, това е всичко.

Предимство, помисли си Кели и погледна Ник.

– Разкажете ни какво се случи на перона в Уайтчапъл първия път, когато говорихте със Зоуи Уокър.

Пак този поглед. Харис погледна леко встрани.

– Какво имате предвид?

– Разполагаме с показанията на Зоуи Уокър – обясни Кели, като рискува да изиграе картата, която криеше в ръкава си. – Тя ни разказа всичко.

Харис затвори очи за момент. Когато ги отвори, избягваше да среща погледите на полицаите, вместо това ги насочи към един пътеводител на Италия на масата пред него.

– Онази сутрин се опитах да я заговоря. Намерих я на перона, точно както беше посочено в профила ѝ. Опитах се да говоря с нея, но тя не ми обърна внимание. Сметнах, че ако ѝ помогна с нещо, ще пропукам леда: мислех си, че мога да ѝ преотстъпя мястото си, да ѝ понося пазарската чанта или нещо подобно. Но не се появи такава възможност.

Тогава се озовах зад нея в Уайтчапъл, а тя стоеше наистина близо до ръба на перона и. – Фридленд млъкна, погледът му не се отместваше от книгата пред него.

– Продължете.

– Бутнах я.

Кели си пое неволно въздух. Усети как Ник се напряга до нея. Дотук с мекия подход.

– Веднага я дръпнах. Дори за миг не беше в опасност. На жените им харесва някой да ги спасява, нали?

Кели преглътна инстинктивния си отговор. Погледна към Ник, който кимна. Тя се изправи.

– Люк Харис, арестувам Ви за опит за убийство на Зоуи Уокър. Имате право да запазите мълчание, всичко, което кажете, може да бъде използвано след това срещу Вас в съда.