Виждам те

– 4 –

Кели свали ластичката от китката си и завърза косата си с нея. В момента беше малко по-къса от желаното, последица от спонтанно подстригване през август, когато двуседмичните жеги я накараха да мисли, че е добра идея да се раздели с тежката завеса на косата си, която поддържаше дълга до кръста още от студентските си години. Два тъмни кичура веднага се отделиха и паднаха напред. Отне ѝ два часа да оправи документите на Карл Бейлис, който се оказа, че е търсен не само за неявяването си, но и за две кражби. Кели се прозя. Вече не беше гладна, но въпреки това за всеки случай огледа с надежда кухнята. Нищо. В крайна сметка трябваше да спре и да си купи онзи дюнер. Препече си филийки и ги отнесе в стаята си на приземния етаж. Тя беше голяма и квадратна, с висок таван. Горната част на стената беше боядисана в бяло, а долната – в светлосиво. Отдавна остарелият мокет беше покрит с два огромни килима, купени на търг. Мебелите в останалата част от помещението – леглото, бюрото, червеният фотьойл, на който стоеше в момента – бяха от ИКЕА, модерните им очертания контрастираха на извивките на панорамния прозорец, до който беше избутано леглото ѝ.

Разлисти броя на "Метро", който си купи на път за вкъщи. Повечето от колегите ѝ не поглеждаха местните вестници – достатъчно ни е, че трябва да се занимаваме с шибаняците на работа, не искаме да ги водим у дома с нас, – но тя имаше неутолим апетит за тях. На дисплея на айфона ѝ постоянно се появяваха горещите новини и когато ходеше на гости на родителите си, които се бяха преместили от Лондон в Кент, се наслаждаваше на селските жалби към местната управа и оплакванията за боклук и кучешки изпражнения.

Намери търсеното на пета страница. Статията заемаше две страници и носеше заглавие "Престъпността в метрото зачестява": Градската управа назначи разследване на престъпността в градския транспорт, след като зачестиха сигналите за сексуални престъпления, нападения и кражби.

Статията започваше с параграф, изпълнен с ужасяваща статистика на престъпленията – достатъчна да откаже човек да ползва метрото, помисли си Кели, – преди да бъдат приведени поредица от казуси, които имаха за цел да илюстрират типовете нарушения, които преобладаваха в натоварената транспортна мрежа на Лондон. Погледна към секцията с нападенията, представени със снимка на млад мъж, който имаше добре познат знак, обръснат от едната страна на главата му. Дясното му око почти не се виждаше под черносинята подутина и той изглеждаше разкривен.

Нападението над Кайл Матюс е било жестоко и непровокирано, гласеше написаното. Може би не беше точно така, помисли си Кели. Тя не познаваше Кайл, но символът, обръснат на главата му, и беше ясен, така че непровокирано не беше термин, който прилягаше на назования. Нямаше как да си направи заключения, без да чуе и другата страна.

Снимката, съпътстваща раздела за сексуалните нападения, беше тъмна; виждаше се само профил на жена. Примерна снимка, гласеше надписът отдолу. Имената са променени.

Една друга статия се появи неканена в главата на Кели – от друг град, за друга жена, но със същото заглавие.

Тя преглътна, отгърна на последния казус ѝ се усмихна, когато видя физиономията на снимката.

– Няма да ме карате да правя тъжно лице ала "Дейли Мейл", нали? – беше попитала фотографа си Кати Танинг.

– Разбира се, че не – беше ѝ отвърнал той развеселен. – Ще Ви накарам да направите тъжно лице ала "Метро", подправено с щипка гняв. Сложете дамската чанта в скута си и се опитайте да изглеждате така, сякаш сте се прибрали у дома и сте заварил съпруга си с мияча на прозорци.

Пресаташето на Британската транспортна полиция[5] не беше успяло да дойде, затова Кели предложи да проведе разпита на Кати, на което жената бързо се беше съгласила.

– Бяхте страхотна – каза на Кели тя, – това е най-малкото, което мога да направя.

– Спестете комплиментите си за по-късно, когато намерим човека, откраднал ключовете Ви – отвърна полицайката, като знаеше, че шансовете не са големи. Тъкмо беше към края на едномесечната си командировка в отдел "Джебчийство"[6], когато изникна този случай и тя се зае веднага с Кати Танинг.

– Вината е моя – беше казала жената, след като Кели се представи. – Работя по много часове и пътят до вкъщи е толкова дълъг, че постоянно ми се спи. Никога не ми е хрумвало, че някой може да се възползва от това.

Кели смяташе, че Кати Танинг се е отървала леко. Нападателят беше преровил чантата ѝ, докато тя стояла облегната на стената на вагона и спяла, но не намерил портмонето ѝ, закопчано в друго отделение, или телефона ѝ, прибран в трето. Вместо това отмъкнал ключовете ѝ.

– Вината не е Ваша – беше я уверила Кели. – Имате право да подремнете на път за вкъщи. – Тя беше написала доклад за престъплението, беше взела записите от камерите и когато получи обаждане от пресслужбата по-късно през деня, Кати изглеждаше правилният избор за момиче за плакат на престъпленията в метрото. Кели прочете собствения си цитат и забеляза, че е спомената като детектив, а не като полицай. Това щеше да ядоса някои хора в службата.

Кати е само един от стотиците пътници и туристи, които всяка година стават жертва на джебчийство. Съветваме пасажерите да бъдат изключително бдителни и да докладват всичко, което им се стори подозрително, на Британската транспортна полиция.

Кели внимателно изряза статията за Кати и ѝ изпрати съобщение, за да ѝ благодари още веднъж за помощта. Служебният ѝ телефон беше изключен и зарязан в шкафчето ѝ на работа, но даде на жената личния си номер, в случай че искаше да се свърже с нея.

Кели все още беше в полууниформа – цивилното яке беше облечено върху бялата риза, на която липсваха вратовръзката и пагоните. Наведе се да отвърже обувките си. Някои от бившите ѝ съученици щяха да излизат да пийнат нещо и я бяха поканили да се присъедини към тях, но трябваше да става в пет сутринта, а и какво щеше да му е забавното, след като не можеше да пие. Препечена филийка, Нетфликс[7], чай и легло, помисли си тя. Рокендрол.

Телефонът ѝ иззвъня и настроението ѝ се оправи веднага, когато видя името на сестра си на дисплея.

– Здрасти, как си? Не сме говорили от хилядолетия!

– Съжалявам, знаеш как е. Слушай, намерих чудесен подарък за мама за Коледа, но е малко повече, отколкото харчим обикновено – искаш ли да се включиш?

– Разбира се. Какво е? – Кели изрита едната си обувка, а след това и другата. Слушаше с половин ухо описанията на някаква ваза, която близначката ѝ видяла на някакъв базар на занаятите. В момента беше средата на ноември и оставаха още няколко седмици до Коледа. Кели подозираше, че се е родила без шопинг ген, винаги оставяше покупките за последния момент и тайничко се наслаждаваше на трескавата атмосфера в моловете на Бъдни вечер, изпълнени с измъчени мъже, които купуваха скъпи парфюми и бельо.

– Как са момчетата? – прекъсна я Кели, когато стана ясно, че Лекси има намерение да предложи подаръци и за останалите членове на семейството.

– Супер. Е, през половината време са истински трън в задника, но са супер. Алфи се справя чудесно с училището, а Фъргюс като че ли се забавлява в яслата, предвид състоянието на дрехите му в края на деня.

Кели се засмя.

– Липсват ми.

Лекси и съпругът ѝ Стюарт живееха наблизо, в Сейнт Олбанс, но не ги виждаше толкова често, колкото ѝ се искаше.

– Ела на гости!

– Ще го направя, обещавам, веднага след като ми дадат малко почивка. Ще си проверя смените и ще ти изпратя някои възможни дати. Можем да обядваме някоя неделя, какво ще кажеш? – Печеното на Лекси беше легендарно. – Мисля, че ще имам няколко почивни дни в началото на декември, ако нямаш нищо против да спя на дивана ви?

– Чудесно. Момчетата много се радват, когато оставаш у дома. Само да не е на трети – имаме събиране тогава.

Едва доловимото колебание и преднамерено спокойният тон на Лекси подсказваха точно каква ще бъде сбирката и къде ще се проведе.

– Ще се събирате в Дърам?

От другата страна на линията последва тишина и Кели си представи как сестра ѝ кима с издадена напред брадичка, както правеше винаги, когато очакваше да последва спор.

– Випуск 2005-а – отвърна ведро Лекси. – Чудя се дали ще мога да разпозная половината, макар че продължавам да поддържам връзка с Аби и Дан, а с Моши се виждаме от време на време. Не мога да повярвам, че минаха десет години, имам чувството, че са били само десет минути. Имай предвид...

– Лекси!

Сестра ѝ спря да говори и Кели се опита да намери точните думи.

– Сигурна ли си, че това е добра идея? Няма ли да... – стисна очи, искаше ѝ се да проведат този разговор лично, – ...съживиш всичко? – Изправи се на ръба на стола и зачака сестра си да отговори. Докосна половинката от сърце, което носеше на сребърно синджирче на врата си и се зачуди дали Лекси носи своята половина. Купиха ги есента, преди да бъдат приети в университетите си. Кели в Брайтън, а Лекси в Дърам. За първи път, откакто бяха родени, се разделяха за повече от една-две вечери.

Най-накрая Лекси отговори с онзи премерен тон, който винаги използваше със сестра си.

– Няма нищо за съживяване, Кели. Случилото се вече е минало. Не мога да го променя, но това не означава, че трябва цял живот да ми пречи. – Лекси беше спокойната, разумната. Теоретично бяха идентични, но никой нямаше проблем да ги различи. Двете имаха еднакви квадратни брадички, тесни носове и тъмнокафяви очи, но докато лицето на Лекси беше спокойно и добродушно, това на Кели беше напрегнато и сприхаво. Много пъти се бяха пробвали да си сменят местата като деца, но никой, който ги познаваше, не можеше да бъде заблуден.

– Защо да не отпразнувам добрите времена в университета? – попита я Лекси. – Защо да не мога да се разхождам из кампуса[8] като останалите ми приятели и да си спомням нощите, през които излизахме, лекциите, глупавите шеги, които си спретвахме?

– Но...

– Не, Кели. Ако бях напуснала след случилото се – ако бях сменила университета, както ти и мама настоявахте, – той щеше да победи. Ако не отида на събирането, защото съм изплашена от спомените, които може да събуди, той пак ще победи.

Кели осъзна, че цялата се тресе. Пусна краката си на пода и се наведе напред, като постави ръце върху коленете си, за да се успокои.

– Мисля, че си луда. Не бих припарила до това място.

– Ти не си аз, нали? – Лекси въздъхна сърдито, без да се опитва да прикрие раздразнението си. – Всеки би си помислил, че се е случило на теб, а не на мен.

Кели не отговори нищо. Как можеше да обясни на сестра си, че точно така се чувстваше, без да и разкрие, че собствената ѝ травма наподобяваше нейната? Спомняше си лекцията, изнесена в полицейския колеж от човек от "Трудова медицина". Работеха върху казус на верижна катастрофа на М25 – десетки ранени, шестима убити. Кой имаше посттравматично стресово разстройство? Учителят ги прикани да предположат. Пътните полицаи, които бяха отишли първи на мястото? Сержантът, който трябваше да успокоява майката на две мъртви деца? Шофьорът на камион, чиято липса на внимание беше довела до бедствието?

Никой от тях.

Посттравматично стресово разстройство щеше да има полицаят в почивка, чиито дневни ангажименти го бяха отвели на моста над магистралата, който беше станал свидетел на цялата ситуация и се беше обадил, за да осигури важна информация на Централата, но въпреки това не беше в състояние да спре трагедията, развила се пред очите му. Точно той щеше да развие ПТСР. Той щеше да се обвинява, че не беше сторил повече. Той щеше да се пенсионира заради влошено здраве и да се превърне в отшелник. Той, страничният наблюдател.

– Съжалявам – каза Кели и чу как Лекси въздъхна.

– Всичко е наред.

Не беше така и двете го знаеха, но никоя не искаше да продължава. Следващия път, в който щяха да разговарят, Лекси щеше да ѝ сподели плановете си за Коледа, а Кели щеше да ѝ каже колко е чудесна работата ѝ. Щяха да се преструват, че всичко е наред.

Точно както правеха през последните десет години.

– Как е в службата? – попита Лекси, сякаш беше прочела мислите на Кели.

– Добре. Все същото си е. – Опита се да звучи оптимистично, но сестра ѝ не беше глупачка.

– О, Кел, имаш нужда от ново предизвикателство. Наскоро мислила ли си да кандидатстваш в някой от специалните отдели[9]? Не могат да те възпират вечно.

Кели не беше толкова сигурна. Напускането на отдел "Сексуални престъпления" на Британската транспортна полиция преди четири години беше бързо и неловко. Девет месеца беше в отпуск по болест, след което се върна на така наречената нова позиция, която всъщност беше наказание. Тя работеше неуморно и бързо се превърна в една от най-уважаваните полицайки от Кварталните полицейски екипи; пред себе си се преструваше, че е униформено ченге, което всеки ден се занимава със сериозни случаи.

– Доскорошната ти командировка трябва да ти помогне за това. – Лекси беше настоятелна. – Определено шефовете ти могат да видят, че вече не си... – Сестра ѝ млъкна внезапно, очевидно не беше сигурна как да обобщи времето, което Кели беше прекарала извън службата, неспособна да напусне апартамента си, без да плувне цялата в пот.

– Добре съм си на сегашното място – отвърна Кели. – Трябва да вървя... някой чука на вратата.

– Обещаваш ли, че ще дойдеш да ни видиш скоро?

– Обещавам. Обичам те, сестричке.

– Аз също те обичам.

Кели прекрати разговора и въздъхна. Истинско удоволствие беше да прекара последните три месеца в отдел "Джебчийство", подразделението, което се занимаваше с джебчиите в лондонското метро. Хубавото не бяха само цивилните дрехи – макар че след четири години в униформа промяната беше добре дошла, – а и чувството, че правиш нещо значимо, че намаляваш вълната от престъпления, която засяга изключително много хора в града. Откакто постъпи на работа, се откриваха все повече и повече специални отдели: всички сериозни престъпления се разпределяха към тях, а за Кварталните полицейски екипи оставаха само дребните и антисоциалното поведение. От седмица отново беше в униформа и освен Карл Бейлис, единствените престъпници, с които се занимаваше, бяха хлапета, качили си маратонките на седалките, и обичайните петъчни пияници, които се блъскаха по оградите и дъхът им караше въздуха да посинява. Готова ли беше да се върне в специален отдел? Смяташе, че е, но когато обсъди идеята с инспектора си, отговорът му беше кратък и ясен.

– Хората в тази служба имат дълга памет, Кели. Те смятат, че си голям риск. – Той ѝ беше осигурил командировката в отдел "Джебчийство" като утешителна награда; крачка нагоре от патрулирането, но с минимален риск да ѝ повлияе емоционално. Назначението трябваше да я задоволи, но вместо това то ѝ напомни какво пропускаше.

Лекси беше права, трябваше да продължи напред.