Виждам те

– 15 –

– Какво мислиш за Айзък?

Днес е вторник и имам среща за обяд с Мелиса, мястото се намира по средата между Кенън Стрийт и новия ѝ ресторант в Кларкънуел, който в момента се ремонтира в подготовка за отварянето. Тя е облечена в прилепнали черни панталони и подходяща черна риза. Макар по раменете ѝ да има тънък слой прах, приятелката ми пак изглежда стилно. Косата ѝ е прибрана с огромна шнола.

– Харесах го. Предполагам, че ти не си на същото мнение?

Потърквам лицето си.

– Има нещо в него, което не ми харесва. – Взимам сандвича си.

– Би казала същото за всеки, който излиза с Кейти. – Мелиса разтваря багетата си и поглежда какво е съдържанието ѝ. – Как е възможно да взимат 3.50 за такова нещо, не знам. Едва ли има повече от десетина скариди тук.

– Не бих. – Бих ли? Може би. Опитвам се да си спомня последното гадже, което Кейти е водила у дома, но не е имало никой сериозен, само шепа странни младежи, чиито длани лепнеха, когато се ръкувахме. – Не е само заради него, а и заради цялата ситуация, заради това, че Кейти – и останалите участници – работят без абсолютно нищо седмици наред и се уповават на вялото обещание, че ще получат равен дял, когато парите от билетите бъдат преведени. Ако ме питаш, това си е чиста експлоатация.

– Или брилянтна бизнес стратегия.

– На чия страна си?

– На ничия. Просто казвам, че от неговата гледна точка – от тази на Айзък – стратегията е добра. Минимални разходи, минимален риск... ако отида с подобна идея при моя банков мениджър, ще остане възхитен. – Мелиса се ухилва, но има нещо в усмивката ѝ, което говори друго, и мисля, че знам каква е причината.

– Предполагам, че твоят банков мениджър не е фен на плановете ти за разширяване?

– Нямам представа.

– Какво искаш да кажеш? Не взе ли бизнес заем?

Мелиса поклаща глава и отхапва отново от багетата си.

Когато заговаря, имам чувството, че ѝ вадя думите от устата с ченгел.

– Преипотекирах къщата.

– Предполагам, че Нийл няма нищо против. – Съпругът ѝ е така негативно настроен към идеята за заемите, че дори не би си отворил сметка в бара за питиетата, които пие. Приятелката ми не отговаря нищо.

– Казала си му, нали?

Следва нова пауза и изражението на лицето на Мелиса се променя. Уверената ми, весела приятелка изчезва и за миг се появява една притеснена и уязвима жена. Прозирам истината и се чувствам поласкана, сякаш съм допусната в някакво тайно общество. През годините, през които се познаваме, много рядко местата ни са били сменени по този начин, а именно аз да съм тази, която да я успокоява. Чудя се как е било възможно да вземе заем за къщата без знанието на Нийл – предполагам, че ипотеката е на името на двама им, – но бързо решавам, че колкото по-малко знам, толкова по-добре. Не познавам по-находчив човек от Мелиса и съм уверена, че щом е заела пари, за да започне нов бизнес, то тя е уверена, че всичко е сигурно.

– В момента нещата между нас не вървят – споделя ми приятелката ми. – По-рано през годината Нийл изгуби голяма поръчка и се тревожи за парите. Новият ресторант ще компенсира загубата от тази поръчка, но можем да очакваме възвръщаемост едва след шестия месец.

– Той би разбрал това, нали?

– Невъзможно е да се говори с него сега. Много е сдържан. Раздразнителен.

– Изглеждаше ми съвсем добре на обяда в неделя.

Мелиса се засмива, без да ѝ е особено весело.

– Може би аз съм причината да е такъв.

– Не ставай смешна, Нийл те боготвори!

Приятелката ми повдига вежда.

– Не и по начина, по който те боготвори Саймън. – Изчервявам се. – Така е. Масажира ти краката, приготвя ти вечеря, изпраща те до работа... този мъж е оглупял по теб.

Ухилвам се. Не мога да скрия удоволствието си от чутото.

– Късметлийка си.

– Двамата сме – отговарям ѝ бързо осъзнавам колко арогантно звучи това. – Да получиш втори шанс за щастие, имам предвид. Мат и аз бяхме заедно толкова дълго време, че почти не се забелязвахме. – Мисля на глас, обличам в думи онова, с което така и не можах да се справя в миналото. – Той спа с онова момиче, защото дотолкова беше свикнал да съм край него, че му се струваше невъзможно това някога да се промени.

– Постъпила си смело, като си го напуснала. С толкова малки деца, искам да кажа.

Клатя глава.

– Постъпих глупаво. Първосигнална реакция, подтикната от яростта. Мат не обичаше момичето, с което беше спал, дори се съмнявам, че я е харесвал особено. Било е грешка. Симптом от брака, който двамата приемахме за даденост.

– Смяташ, че е трябвало да останеш? – Мелиса моли да ни донесат сметката и ми прави знак да си прибера портмонето, когато посягам да го извадя. – Аз черпя.

Внимавам с отговора си, не искам да оставям грешно впечатление у нея.

– Сега не мисля така, обичам Саймън и той ме обича. Всеки ден благодаря на бога за хубавите неща в живота ми. Но загърбих нещо хубаво в деня, в който напуснах Мат. Сигурна съм, че и децата мислят така.

– Кейти и Саймън се разбират чудесно. Говореха си за "Дванайсета нощ" като първи приятели по време на неделния обяд.

– С Кейти се разбират, спор няма, но с Джъстин... – млъквам, защото в този момент осъзнавам, че съм монополизирала разговора. – Съжалявам. Да оставим моите проблеми за малко. Опита ли се да поговориш с Нийл и да му обясниш как се чувстваш? – Уязвимостта е изчезнала от лицето на Мелиса.

– О, няма ми нищо. А и той ще се оправи. Предполагам, че го е хванала кризата на средната възраст. – Приятелката ми се ухилва. – Не се тревожи за Джъстин. Напълно нормално е, самата аз ненавиждах втория си баща само защото не беше баща ми.

– Предполагам, че си права.

– Също така не се тревожи за Кейти и за този младок Айзък. Много здраво е хлътнала, спор няма. Но тя е умна и красива.

– Умна е, да. Тогава защо не може да разбере, че трябва да си намери нормална работа? Не че ѝ казвам да се откаже от мечтата си, просто искам да има резервен вариант.

– Защото е на деветнадесет, Зоуи.

Приемам аргумента ѝ с крива усмивка.

– Предложих на Саймън да я вземе във вестника, за да придобие малко опит, да прави ревюта на театрални постановки, но той не иска и да чуе. Очевидно наемат само висшисти. – Това болеше; безбройните квалификации, които Кейти беше изкарала, не стигаха дори да започне работа като стажант без заплащане. Не можеш ли да използваш връзките си? , попитах Саймън, но той беше непоколебим.

– Тя е вече голям човек, Зоуи – казва Мелиса. – Остави я да взима сама решенията – съвсем скоро ще разбере кои са били правилните. – Приятелката ми задържа вратата отворена за мен и двете тръгваме към метрото. – Може и да не съм родила тийнейджър, но съм наемала достатъчно, за да знам, че ако искаш някой от тях да направи нещо, трябва първо да го накараш да мисли, че идеята е негова. В това отношение малко си приличат с мъжете.

Засмивам се.

– Като се заговорихме по темата, как се справя Джъстин?

– Той е най-добрият управител, който някога съм имала. – Мелиса вижда изписаното на лицето ми съмнение и ме хваща под ръка. – Не го казвам само защото си ми приятелка. Идва навреме на работа, не пипа в касата и клиентите го харесват. За мен това е достатъчно.

Мелиса ме прегръща, преди да се насочи към линия "Метрополитън" и обратно към ресторанта. Духът ми е толкова повдигнат от обяда ни, че следобедът минава за нула време и дори надутото държание на Греъм Халоу не може да развали доброто ми настроение.

– Здравей отново.

Часът е шест и двадесет, а метрото е претъпкано с хора, които предпочитат да са навсякъде другаде, но не и тук. Надушвам пот, чесън и дъжд.

Познавам този глас.

Разпознавам самочувствието му, самоуверения тон на човек, който е свикнал да бъде център на внимание.

Люк Фридленд.

Мъжът, който ме спаси от падане върху релсите.

Падане.

Паднах ли?

Споменът ми за случилото се е много кратък, много частичен; мисля, че миг преди да залитна, усетих натиск между раменете си. Всичко ми е като в мъгла и някак си далечно – много по-далечно – не от преди двадесет и четири часа.

Люк Фридленд.

Вчера на практика го обвиних, че ме дебне, а днес аз съм тази, която се качва във влак, в който вече се е качил. Виждаш ли? , казвам си. Няма как да те следи.

Не само се чувствам засрамена, но и усещам как косъмчетата на тила ми настръхват и си мисля, че всички наоколо могат да ги видят. Прокарвам ръка през тях.

– Лош ден? – пита ме Фридленд, вероятно взима жеста ми за стрес.

– Не, всъщност денят беше много добър.

– Това е чудесно! Радвам се, че се чувстваш по-добре. – Тонът му е някак прекалено еуфоричен, като на човек, който работи с деца или в болница, и веднага си спомням предложението му от вчера да говоря със самаряните. Той смята, че искам да се самоубия. Мисли си, че съм залитнала пред влака нарочно, като повик за помощ може би, или истински опит да сложа край на живота си.

– Не съм скочила – обяснявам. Говоря тихо – не искам целият вагон да ме чуе, – затова Фридленд минава покрай жената пред него и застава до мен. Сърдечният ми ритъм се ускорява. Той се протяга, за да се хване за релсата над главите ни и усещам лекия допир от малките му косъмчета като някакъв електрически заряд между нас.

– Всичко е наред – отвръща мъжът и съмнението в гласа му ме кара да се съмнявам в собствената си история. Ами ако наистина бях скочила? Ами ако подсъзнанието ми ме беше подтикнало към релсите, макар мозъкът ми да изпращаше противоположни сигнали на тялото ми? Обземат ме тръпки.

– Това е спирката ми.

– О. – Намираме се на Кристъл Палас. – Моята също. – Днес няма порязано от бръснене и синята вратовръзка на райета е заменена от светлорозова, която се откроява на фона на сивата риза и сивия костюм.

– Не ме следиш, нали? – пита ме той, но бързо се извинява, след като вижда ужасеното ми лице. – Просто се пошегувах. – Двамата тръгваме към ескалаторите. Трудно е да се отделиш от някого, който върви в същата посока като твоята. На бариерата се отдръпва, за да ми позволи първа да чекирам картата си. Благодаря му, след което му казвам довиждане, но и двамата завиваме на едно и също място. Той се засмива.

– Също като в супермаркета – казва Фридленд, – когато кажеш здравей на някого в секцията за зеленчуци, след което продължаваш да му казваш здравей на всички други щандове.

– Наблизо ли живееш? – Никога не съм го виждала, но това не е от значение, тъй като на моята улица живеят десетки хора, които никога не съм виждала. Хвърлям десет пенса в калъфа на китарата на Меган и ѝ се усмихвам.

– На гости съм у приятел. – Мъжът спира и аз автоматично правя същото. – Карам те да се чувстваш неудобно, нали? Върви първа.

– Не, не, наистина, няма такова нещо – отвръщам аз, макар да усещам сериозен натиск в гърдите си.

– Ще прекося отсреща и така няма да ти се налага да вървиш с мен. – Фридленд се ухилва. Лицето му е приятно, топло и отворено. Не знам защо се чувствам така неспокойна.

– Няма нужда, наистина.

– Така или иначе трябва да си купя цигари. – Стоим, докато хората си проправят път покрай нас.

– Е, довиждане, тогава.

– Чао. – Мъжът отваря уста, за да каже нещо, след което се спира. Обръщам се, за да си вървя. – Хм, дали ще бъде ужасно от моя страна, ако те помоля да вечеряш с мен някоя вечер? – Въпросът е изречен на един дъх и изключително бързо, сякаш се срамува да ме попита, макар на лицето му да е изписана увереност. Минава ми през ум, че предложението е обмисляно. Дори репетирано.

– Не мога, съжалявам. – Не знам за какво се извинявам.

– Или може би питие? Имам предвид, не искам да си изигравам картата аз ти спасих живота, но... – Фридленд вдига ръце в комичен жест, след което ги отпуска до тялото си и става много по-сериозен. – Странен начин да се запознаем, знам, но наистина искам да те видя отново.

– Виждам се с някого – отвръщам бързо като шестнадесетгодишна. – Живеем заедно.

– О! – На лицето му се изписва объркване, преди да се окопити. – Разбира се, че си с някого. Какъв глупак съм, трябваше да го очаквам. – Той се отдръпва с крачка от мен.

– Съжалявам – изричам отново.

Казваме си довиждане и когато хвърлям поглед назад, той пресича улицата и се насочва към будката. Вероятно, за да си купи цигари.

Звъня на мобилния на Саймън, защото не искам да вървя по Анърли Роуд без компания, макар и само по телефона. Той не вдига и съм прехвърлена на гласова поща. Тази сутрин ми напомни, че довечера ще вечеря у сестра си. Планирах да гледам някой филм; вероятно ще мога да убедя Джъстин и Кейти да се присъединят към мен. Само ние тримата, като едно време. Срещата с Люк Фридленд не ми се отрази особено добре и се чудя дали Саймън няма да отложи посещението при сестра си, за да се прибере у дома.

Ако се обадя сега, мога да го хвана, преди да си е тръгнал от работа. Едно време имах пряка връзка с него, но откакто преди няколко месеца вестникът го направи журналист за всичко, не се знае къде ще бъде дори на следващия ден.

Намирам в Гугъл номера на рецепцията.

– Може ли да ме свържете със Саймън Торнтън, ако обичате?

– Задръжте, моля.

Слушам класическа музика, докато не ме включат отново. Поглеждам към коледните светлини по лампите на Анърли Роуд и виждам, че вече са покрити с мръсотия. Музиката спира. Очаквам да чуя гласа на Саймън, но отново е момичето от рецепцията.

– Бихте ли ми дали името отново, ако обичате?

– Саймън Торнтън. Той е редактор. Занимава се предимно със статии, но понякога пише и новини. – Повтарям думите, които съм го чувала да изговаря, без да знам дали тези две роли са близки, или на светлинни години една от друга. Дори не знам дали са в една и съща сграда.

– Съжалявам, но тук няма човек с това име. Да не е на свободна практика? Ако е така, няма да го има в списъка ми.

– Не, на трудов договор е. Работи при вас от години. Бихте ли проверила отново? Саймън Торнтън.

– Не е в системата ми – повтаря момичето. – Тук не работи човек на име Саймън Торнтън.