Виждам те

– 29 –

"Еспрес О-о!" имаше непривлекателен външен вид, който караше надписа на табелата на прозореца, твърдящ, че тук е най-доброто кафе в Лондон, да изглежда малко преувеличен. Вратата леко заяждаше, но най-накрая поддаде и Кели залитна с такава сила напред, че едва не падна.

– Има видеонаблюдение – каза на Ник тържествено и посочи към стикера на стената, където пишеше: Усмихни се, снимат те! Вътре ресторантът беше много по-голям, отколкото първото впечатление, което създаваше. Знаци уведомяваха посетителите, че горе има още места, а едно спираловидно стълбище водеше надолу към – както предположи полицайката – тоалетните, като съдеше от постоянния поток хора, които се движеха нагоре и надолу по него. Нивото на шум беше доста високо, разговорите се опитваха да се борят със съскането на огромната сребриста кафемашина зад щанда.

– Искаме да поговорим с мениджъра, ако е възможно.

– Нямате късмет? – Момичето на касата беше австралийка, акцентът ѝ превръщаше всичко, което кажеше, във въпрос. – Ако искате да направите оплакване, имаме форма за него, а?

– Кой ръководи нещата наоколо днес? – попита Кели и си показа документите и значката.

Момичето не се развълнува. Огледа се бавно и хладнокръвно в ресторанта. Имаше още двама баристи, единият бършеше масите, а другата слагаше чашите в голяма съдомиялна с такава скорост и плам, че Кели беше изумена как не ги блъскаше една в друга.

– Предполагам, че това съм аз? Казвам се Дейна. – Жената избърса ръце на престилката си. – Джейс, ще поемеш ли касата за малко? Можем да се качим горе.

Първият етаж на "Еспрес О-о!" беше препълнен с кожени дивани, които изглеждаха удобни, но всъщност бяха прекалено твърди и лъскави, за да стои човек дълго време на тях. Дейна погледна Ник и Кели в очакване.

– Какво мога да направя за вас?

– Имате ли безжичен интернет тук? – попита Ник.

– Разбира се. Искате ли кода?

– Не точно сега, благодаря Ви. Той свободен ли е за клиентите?

Дейна кимна.

– Трябва да променяме кода от време на време, но откакто работя тук, е все един и същ и на посетителите това им харесва. За тях е истинско неудобство постоянно да питат какъв е, а и това означава повече работа за персонала, нали се сещате?

– Опитваме се да намерим човек, който се е свързал с мрежата ви няколко пъти – обясни Кели. – Извършител е на много сериозни престъпления.

Очите на Дейна се разшириха.

– Трябва ли да се тревожим?

– Не мисля, че се намирате в някаква опасност, но е много важно да го проследим възможно най-скоро. На влизане забелязах, че имате видеонаблюдение – може ли да погледнем?

– Разбира се. Намира се в офиса на мениджърката ни. Оттук. – Последваха жената до врата в другия край на помещението, където набра някаква комбинация от цифри на клавиатурата до нея. Покани ги в стая, която беше малко по-голяма от килер. В нея имаше бюро с компютър, прашен принтер и тава, пълна с фактури и разписки. На рафт над компютъра се мъдреше чернобял екран, на който вървеше потрепващо изображение. Кели разпозна бара, който бяха видели, и лъскавата кафемашина.

– Колко камери имате? – попита полицайката. – Може ли да погледнем и от други ъгли?

– Само тази е, нали се сещате? – отвърна Дейна.

Докато наблюдаваха, Кели видя Джейс, младежът, който Дейна помоли да застане на касата, да поставя димящо лате на малък поднос. Имаше минимална възможност да види в профил клиента му, преди да се обърне.

– Единствената камера е насочена към касата, така ли? – поиска да уточни Кели.

Дейна изглеждаше объркана.

– Собственичката смята, че всички бъркаме в кацата с мед. В цялата верига е така. Миналата година имахме проблеми с неприлично поведение и изместихме камерата към предната врата. Шефката много се сдуха. Затова я върнахме обратно. Да не си създаваме неприятности, нали се сещате?

Ник и Кели си размениха сериозни погледи.

– Ще се наложи да изземем всички записи от последния месец – каза Кели, след което се обърна към инспектора: – Допълнително наблюдение? – Мъжът кимна.

– Разследваме много сериозно престъпление – обясни на Дейна той, – и може да се наложи да монтираме допълнителни камери за няколко седмици. Ако това се случи, клиентите ви не трябва да знаят за тях, което означава – погледна сериозно момичето, – че колкото по-малко хора от персонала са наясно, толкова по-добре.

Дейна изглеждаше ужасена.

– Няма да кажа на никого.

– Благодаря Ви – наистина много ни помогнахте, – каза Кели, макар че сърцето ѝ се беше свило. Всеки път, когато сметнеше, че са попаднали на сериозна следа за извършителя, стоящ зад сайта, се оказваше, че всъщност не разполагат с нищо. Щяха да изгледат всичките записи по времето, по което виновникът беше използвал безжичния интернет, за да прехвърли парите на клиентите си, но тъй като 90 процента от видимостта на камерата обхващаше зоната зад касата, шансовете им да идентифицират някого бяха минимални.

Тръгнаха си от ресторанта и телефонът на Кели иззвъня.

– От Зоуи Уокър е – каза тя и прочете съобщението. – Тези дни ще работи от вкъщи; пише ми, за да не я търся на служебния ѝ телефон.

Ник я изгледа предупредително.

– Ако те попита, няма никакъв значителен напредък по случая, ясно?

Кели си пое дълбоко въздух и се опита да отговори спокойно.

– Казах на Зоуи как да влезе в сайта, защото мисля, че има право да види, че собственият ѝ профил е качен там.

Ник тръгна към колата и отговори през рамо:

– Мислиш прекалено много, полицай Суифт.

Върнаха се на Балфор Стрийт с диска от "Еспрес О-о!", който щяха да отнесат на офицера, отговарящ за уликите. Тони Броудстеърс беше прекарал повече от двадесет и пет години като детектив в Службата за криминални разследвания и Екипа за разследване на убийства и винаги беше готов да даде съвет на Кели, който тя нито беше поискала, нито имаше нужда от него. Днес беше решил, че е от изключително важност да подчертае реда за предаване на улики.

– Трябва да се разпишеш, за да потвърдиш, че си ми предала уликата – обясни той, като нарисува въздушен кръг над съответната секция върху табелката, – а аз се разписвам, за да потвърдя, че съм я получил от теб.

– Чатнах – кимна Кели, която намираше улики и се подписваше за тях през последните девет години. – Благодаря.

– Защото ако един от тези подписи липсва, можеш да се сбогуваш със случая си в съда. Може да си хванала най-виновния човек на земята, но веднъж защитата да се хване за процедурите, и всичко ще се скапе по-бързо от суфле, което е извадено от фурната прекалено рано.

– Кели.

Полицайката се обърна и видя главен инспектор Дигби да върви към тях, все още не беше съблякъл палтото си.

– Не знаех, че сте се върнали, сър – каза Тони. – Мислех си, че все още сте в полагаем отпуск. Няма ли да играете голф днес?

– Повярвай ми, Тони, не съм тук по собствено желание. – Мъжът погледна сърдито Кели. – В офиса ми, веднага. – Провикна се към инспектора. – Ник, ти също.

Облекчението, което полицайката изпита, когато осъзна, че няма да се налага да слуша повече лекциите на Тони, бързо беше помрачено от погледа на главния инспектор. Тръгна след него към офиса му. Той отвори рязко вратата и ѝ каза да сяда. Тя се подчини, обзета от неприятно чувство. Опита се да измисли някаква друга причина, поради която главният инспектор да я повика толкова безцеремонно в офиса си, идвайки в един от почивните си дни, но продължи да стига до едно и също заключение.

Дърам.

Наистина се прецака този път.

– Сложих си главата в торбата заради теб, Кели. – Багера не беше седнал. Крачеше от единия край на малкото помещение до другия. Полицайката не знаеше дали да задържи погледа си върху него, или да стои вторачена напред като обвиняема в съда. – Съгласих се на тази командировка, защото вярвах в теб и защото ме убеди, че мога да ти имам доверие. Винаги съм те защитавал, Кели!

Стомахът ѝ се сви от страх и срам; как можеше да е толкова глупава? Остана на работа по някаква невероятна случайност, защото заподозреният, който беше нападнала, беше решил да не повдига обвинение, след като Багера го беше убедил, че не иска да е под светлината на прожекторите повече от необходимото. Дори дисциплинарната комисия се беше изказала в нейна полза, след като Багера беше поговорил със старшия офицер. Смекчаващи вината обстоятелства, дължащи се на семейни причини, гласеше докладът, но на Кели определено ѝ беше ясно, че всичко това беше карта, която не можеше да изиграе повторно.

– Миналата вечер получих телефонно обаждане. – Главният инспектор най-накрая седна и се надвеси над голямото си бюро от тъмен дъб. – От някакъв детектив от Дърам – във връзка със запитванията ни за стари изнасилвания. Попита дали може да ни помогне с още нещо.

Кели не искаше да срещне погледа му. Усещаше, че и Ник я наблюдава.

– Разбира се, това ми дойде като гръм от ясно небе. Може скоро да се пенсионирам, Кели, но искам да знам с какво се занимават хората ми. И никой от тях – главният инспектор заговори по-бавно, като правеше паузи между всяка дума, за да подчертае значението им, – няма работа с Дърам. Би ли била така добра да ми обясниш какво, по дяволите, си правила?

Кели вдигна бавно поглед. Сляпата ярост, обзела Багера, се беше поизпарила и сега мъжът не изглеждаше толкова заплашително, колкото преди малко. Въпреки това гласът ѝ трепереше и тя преглътна, за да се опита да се вземе в ръце.

– Исках да разбера дали има някакво развитие по случая на сестра ми.

Багера поклати глава.

– Сигурен съм, че няма нужда да ти обяснявам, че стореното от теб представлява сериозно дисциплинарно нарушение. Да не говорим за нарушаване на неприкосновеността на личните данни и възползване от служебно положение.

– Знам това, сър.

– Тогава защо, за бога...? – Багера разпери ръце, на лицето му беше изписано пълно недоумение. Когато заговори отново, тонът му беше много по-мек: – Има ли някакво развитие по случая на сестра ти?

– Частично. Само дето не и това, което очаквах, сър. – Кели преглътна отново, надяваше се твърдата буца в гърлото ѝ да изчезне. – Сестра ми... оттеглила е подкрепата си към производството. Категорично е заявила, че не желае да бъде информирана за каквото и да е развитие и няма желание да научи, ако извършителят бъде арестуван.

– Мисля, че това е било новина и за теб?

Кели кимна.

Последва дълга пауза, преди Багера да продължи:

– Мисля, че знам отговора на този въпрос, но се налага да го задам: имаше ли някаква професионална причина, поради която да отправиш запитване към друга полицейска служба?

– Аз я помолих да го стори – намеси се Ник. Кели се обърна да го погледне и се опита да прикрие шока си.

– Помолил си Кели да се свърже с Дърам за старо изнасилване, в което жертвата е сестра ѝ?

– Да.

Багера изгледа Ник. Кели си помисли, че видя доволство в очите му, но устата му беше изкривена, затова си помисли, че само си въобразява.

– Би ли ми обяснил защо?

– Операция ФЪРНИС се оказа много по-обширна, отколкото си мислехме в началото, сър. Изнасилването в Мейдстоун ни показа, че престъпленията не са ограничени само в М25 и макар обявите да са дадени за публикуване през септември, пълният мащаб на престъпленията още не ни е ясен. Засега не можем да открием никакви следи, които да ни отведат до главния извършител, затова си помислих, че ще е добра идея да погледнем по-отвисоко на случая и предимно на изнасилванията, в които е имало преследване. Според мен беше възможно моделът да е повтарян и в други градове.

– Преди десетилетие?

– Да, сър.

Багера свали очилата си. Погледна преценяващо Ник, а после и Кели.

– Защо веднага не ми казахте за това?

– Аз... не съм сигурна, сър.

– Доколкото разбирам, не сте намерили връзка между Операция ФЪРНИС и Дърам? – Въпросът беше насочен към Кели, но му отговори Ник.

– Вече изключих тази възможност – отвърна той, без нито капка от колебанието на колежката си.

– И аз така си помислих. – Багера погледна първо Кели, после Ник и накрая отново върна поглед на Кели. Жената затаи дъх. – Мога ли да приема, че сме приключили с подобни запитвания?

– Да, сър.

– Връщайте се на работа, и двамата.

Бяха стигнали до прага на вратата, когато Багера се провикна към Кели:

– Още нещо...

– Сър?

– Извършители, полицаи, свидетели, жертви... има едно общо нещо между всички тях, Кели, и то е, че няма двама души, които да са еднакви. Всяка жертва се справя по различен начин със случилото ѝ се; някои са настървени да получат отмъщение, други искат справедливост, трети просто желаят всичко да приключи, а четвърти... – главният инспектор я погледна право в очите – ...искат да продължат напред.

Кели си помисли за Лекси и за желанието на Кати Танинг да започне отначало в къща, за която никой нямаше ключове, освен самата нея.

– Да, сър.

– Не пречи на жертвите, които желаят различен изход от този, който самата ти искаш. Това не ги прави грешни. Фокусирай стремежа си – и изключителния си талант – в случая като цяло. Някъде там има сериен престъпник, отговорен за изнасилванията, убийствата и преследването на десетки жени. Намери го.

Хората биват залавяни, когато станат непредпазливи.

Няма да намерите името ми в дигиталната следа, която води до findtheone.com – винаги използвах чужди имена, заети от портфейли и джобове на палта.

Джеймс Станфорд, който нямаше представа, че има пощенска кутия на Олд Глостър Роуд или кредитна карта, с която плаща за обявите, публикувани в "Лондон Газет". Май Суо Ли, китайската студентка, която с радост осигури британската си банкова сметка в замяна на достатъчно пари за полета до дома си.

Навсякъде стояха имената на други хора. Не и моето.

Касовата бележка. Това беше непредпазливо.

Код на врата, надраскан небрежно върху най-близкото листче, без да ми хрумне, че то може да сложи край на всичко. Като се замисля сега – като се замисля за безразсъдството си, – се изпълвам с гняв. Толкова глупаво

постъпих. Без тази касова бележка всичко беше перфектно. Непроследимо.

Нищо не е свършило още. Когато си притиснат в ъгъла, има само един изход.

Бориш се.