Виждам те

– 34 –

Кели погледна телефона на бюрото си и се насили да набере номера. Вече беше опитала няколко пъти, като при всеки от тях прекратяваше връзката, още преди да чуе сигнала за звънене, и само веднъж затвори, когато отговориха отсреща. Преди да успее да промени решението си, вдигна телефона и набра. Затъкна слушалката между рамото и ухото си и се заслуша в сигнала за звънене – донякъде искаше да бъде пренасочена на гласова поща, донякъде искаше да приключи с всичко това. Ник събираше всички след десет минути и едва ли щеше да има възможност за лични разговори по-късно.

– Ало.

Когато чу гласа на Лекси, Кели онемя. Хората около нея се подготвяха за брифинга, събираха бележници и се навеждаха над бюрата си, за да прочетат дошлите в последните минути имейли. Замисли се дали да не затвори.

– Ало? – След кратко мълчание последва ново раздразнено Ало?

– Аз съм.

– О. Защо не отговаряш?

– Съжалявам, вероятно има някакъв проблем с линиите. Как си? – Един имейл се появи в пощата ѝ и тя раздвижи мишката, за да го отвори. Изпращачът беше инспекторът. Чайника ли чувам да ври? Кели погледна към него през отворената врата на залата за брифинги. Мъжът се беше надвесил над блекберито си, но вдигна поглед и се ухили, след което направи жест, че отпива, със свободната си ръка.

– Добре. А ти?

– Добре съм. – Кели кимна на инспектора и вдигна показалец, за да му покаже, че ще е готова след минута, но той вече беше извърнал поглед.

Неестественият разговор продължи, докато полицайката не издържа.

– Всъщност се обаждам, за да ти пожелая приятно прекарване утре.

Последва кратко мълчание.

– Утре?

– Не е ли тогава събирането ви? В Дърам? – Дали звучеше ентусиазирана? Поне се надяваше да е така. Колкото и да не ѝ харесваше, че Лекси ще се върне в кампуса, колкото ѝ да се притесняваше за нея, трябваше да приеме онова, което сестра ѝ повтаряше вече години наред. Това не беше нейният живот.

– Да. – В гласа на Лекси се прокрадна подозрение. Кели не можеше да я вини.

– Надявам се да си прекараш добре. Предполагам, че някои хора няма да са се променили въобще. Как се казваше онова момиче, с което живееше през втората си година – онази, която ядеше само наденички? – Говореше прекалено бързо, думите ѝ се прескачаха една друга в стремежа ѝ да бъдат добронамерени и подкрепящи, каквито трябваше да бъдат още първия път, в който Лекси ѝ спомена за завръщането си в Дърам.

– Мисля, че беше Джема.

– Точно така. Странна птица!

– Кел, какво става? Защо ми се обаждаш?

– За да се извиня. Че се меся в живота ти, че осъждам решенията, които взимаш. – Пое си дълбоко въздух. – Но предимно, че не останах на телефона през онази нощ.

Лекси издаде тих звук – потиснат хлип, дошъл направо от гърлото ѝ.

– Кели, моля те, недей. Не искам да...

Сестра ѝ звучеше толкова объркана, че полицайката едва не се спря, защото се мразеше за това, че я наранява. Но беше чакала прекалено дълго, за да го каже.

– Просто ме изслушай, след което обещавам никога повече да не повдигам темата. – Прие мълчанието на Лекси си за съгласие. – Съжалявам, че ти затворих. Ти беше изплашена, а аз не бях там за теб. Не минава ден, в който да не се чувствам виновна за грешката си.

Линията беше толкова тиха, че Кели си помисли, че сестра ѝ е затворила телефона, но накрая получи отговор:

– Не беше твоя вината, Кел.

– Но ако бях останала...

– Не беше твоя вината, че затвори, и не беше моя вината, че се прибирах през гората сама. Не те виня, не виня и полицията.

– Трябваше да приемат по-ранните ти оплаквания по-сериозно.

– Кели, онази вечер бях изнасилена, защото един мъж беше решил да направи точно това. Не знам дали го е правил някога преди и дали го е правил от тогава насам, но независимо дали е правилно, или не – не ми пука. Това беше само една нощ – един час – от живота ми и след това настъпиха хиляди такива, изпълнени със светлина, щастие и радост. – Сякаш по сценарий, Кели чу племенниците си да се смеят наблизо – заразителни, неконтролируеми кикоти, които накараха сърцето ѝ да потрепне от удоволствие. – Никой друг няма вина, Кели.

– Добре. – Не можеше да изрече нищо повече, защото се страхуваше, че ще се разплаче. Щеше ѝ се да се беше обадила на Лекси от мобилния си, вместо от бюрото си, където всички можеха да я видят. Затвори очи и сложи ръка на челото си. Фъргюс и Алфи продължаваха да си играят, смехът им беше заменен от възмутени викове за собствеността на някаква играчка. Можеше да си представи как сестра ѝ стои в кухнята, а момчетата, все още изпълнени с енергия въпреки дългия ден в училище и в детската градина, разпръсват "Лего" наоколо. Нищо в живота на Лекси не беше продиктувано от миналото ѝ, тя живееше за момента. Време беше Кели да стори същото. Взе се в ръце и двете заговориха едновременно.

– Какво да облека?

– Какво ще облечеш за сбирката?

Кели се усмихна, защото си спомни времената, когато довършваха изреченията си в училище. Лекси твърдеше, че имат специални сили, тъй като са близначки, но всъщност просто прекарваха твърде много време заедно. Бяха най-добри приятелки.

– Налага се да вървя – каза полицайката, когато видя Ник да повтаря жеста си, че пие кафе. – Трябва да влизам в среща. Обади ми се да ми кажеш как е минала сбирката. И дали Джема вече яде нещо различно от наденички.

Лекси се засмя.

– Благодаря ти, че се обади. Обичам те, да знаеш.

– Аз също те обичам.

Кели се върна в залата за брифинги, отвори вратата с дупето си и се опита да не обърне подноса, който се накланяше и тресеше заплашително с всяка нейна стъпка.

– Свършили са ни пакетчетата чай, Лусинда, затова направих от твоите билкови магии, нали няма проблем? – Не последва никаква реакция от страна на анализаторката; в интерес на истината никой не вдигна поглед. – Нещо се е случило, нали? – попита Кели.

– "Компютърни престъпления" току-що са получили уведомление за нов профил – отвърна Ник. Премести си стола, за да ѝ направи място, а Андрю Робинсън посочи към лаптопа пред него.

– След като членството на Ник беше анулирано, създадохме нов акаунт, като следвахме инструкциите – обясни компютърният специалист. – Преди петнадесет минути получих това.

Имейлът беше кратък – само едно изречение над снимката на русо момиче.

– Някой от другите профили безплатен ли е? – попита Кели.

– Само за платинените членове. Никой от профилите не е бил пускан на по-ниска стойност от 200 лири и това е първият път, в който сме уведомени за качването на нова жена. Доколкото знаем, единствените уведомления за това са обявите в "Газет".

Кели прочете профила.

– Съобщението е изпратено до всички членове – каза Андрю, който провери адресите, до които беше изпратен имейлът. Последва мълчание, докато всички осъзнаят колко много членове на намери единствената точка ком – които вероятно бяха изключително голям брой – щяха да цъкнат върху профила на тази жена и да свалят маршрута ѝ. Колко ли мъже вече стояха пред компютрите или телефоните си и четяха това, което Кели беше прочела току-що? Колко ли от тях щяха да я последват през цял Лондон, след като знаеха, че тя няма представа, че е наблюдавана?

– Можеш ли да увеличиш снимката? – попита Кели. Андрю изпълни нареждането и пусна малкото изображение на цял екран. То представляваше селфи на тийнейджърка, която се цупеше на камерата; кичури от русата ѝ коса почти прикриваха очите ѝ. Мекият фокус на снимката предполагаше, че е била взета от Инстаграм или от някоя друга социална мрежа.

Изображението беше ново за Кели, но не и момичето. Тя беше виждала друга снимка, на която то също присъстваше. Беше изчела всяка дума от материалите по Операция ФЪРНИС. Знаеше, че го е виждала и преди. Същата руса коса, същата намусена физиономия.

Обърна се към Ник.

– Познавам я. Това е дъщерята на Зоуи Уокър.